Андрей Пионтковски, Эхо Москвы Преди половин година предложих на експертното общество един сценарий за епохата на Четвъртата световна война. Накратко той е такъв. За реализирането на духовноиздигнатата концепция за обединяване на изконните руски земи, провъзгласена в речта на Путин от 18 март, притежаващите уникален генетичен код и доведени до отчаяние многострадални рускоезични жители на Нарва, Естония, провеждат референдум за присъединяването си към “Руския свят”. За потвърждаване на резултатите от свободното волеизявление на територията на Естония заминават да прекарат отпуската си въоръжени до зъби вежливи зелени човечета с или без опознавателни знаци и делово поставят новите гранични стълбове.
Какви ще бъдат в тази ситуация действията на агресивния блок НАТО? Съгласно ключевия член 5 от устава на тази организация всички държави-членки са длъжни да окажат на Естония незабавна военна помощ. Отказът на съюзниците да изпълнят задълженията си би било събитие от епохално историческо значение: то ще означава края на НАТО, края на САЩ като световна държава и гарант на сигурността на Запада и пълно политическо доминиране на Путинска Русия не само в ареала на “Руския свят”, но и на целия европейски континент.
И въпреки това отговорът на въпроса дали НАТО ще защитава Естония в случай на опит да бъде разпокъсана от една ядрена държава съвсем не е очевиден. Още повече ако Путин заяви, че ако бъде заплашен новият свещен рубеж на “Руския свят” от превъзхождащите конвенционални сили на НАТО, той ще бъде принуден да отговори с ограничен ядрен удар – ще унищожи например две европейски столици.
И сега се поставете на мястото на лауреата на Нобеловата награда за мир Обама. Той е останал единственият, който може да се намеси в неочаквано изострилия се конфликт около никому неизвестното градче Narva. А цялата европейска и американска общественост дружно възклицава, както преди 75 години: “Не сме готови да умираме за Данциг (Нарва)! Естонската криза няма военно решение. На линията между зелените човечета и армията на Естония трябва спешно да се изпрати мисия на ОССЕ начело с опитната в такива работи госпожа Талявини.“
“Парадоксът Нарва” - способността на Путин с една стъпка да постави целия Запад пред немислим избор: унизителна капитулация и напускане на световната история или ядрена война с човек, който се намира в друга реалност - се обсъждаше и се обсъжда през последните месеци в множество световни мозъчни центрове. Аз участвах в някои от тези дискусии.
Още в края на октомври докладвах на нашите читатели, че Западът няма адекватно решение на парадокса Нарва. Нещо повече, забеляза се една много показателна тенденция в поведението на някои страни – членове на НАТО. Върху нея обърна внимание в своя статия заместник главният редактор на Washington Post Джексън Дил. Размишлявайки над “пропутинския” дрейф на такива страни като Унгария, Чехия, Словакия, той справедливо отбеляза, че такова поведение се обяснява не само с чисто икономически причини. “Някои от тях, изглежда, вече хеджират своите залози и в сферата на сигурността и идеологията. Те са стигнали до извод, че не си струва да чакат да проверят на дело дали Путин се е шегувал за своа “марш на скок” към столиците на бившия съветски блок и дали наистина ще дойде оглавяваната от Обама помощ на НАТО за тези страни.”
Изглеждаше, че Кремъл е спечелил първата си психологическа победа в своята хибридна война с балтийските съседи: три натовски страни от Вишеградската четворка вече хеджират своите рискове в случай на отказ на НАТО да защитава Балтика от обединителите на изконните руски земи. Инструментите на тази хибридна война са разнообразни: изявления на руското МВнР за нарушаване правата на етническите руснаци, редовни нахлувания на руски военни самолети във въздушното пространство на съседни страни, отвличането на естонския офицер, непризнаването на естонската граница, ареста на литовския кораб, “извадената от контекста” фраза на Путин за колко дни ще дойде до Рига, Талин, Вилнюс, Варшава и Букурещ, и много други. И все по-голяма роля в хибридния арсенал, и не само по отношение на Балтика, играе нарастващото дрънкане на ядрено оръжие, заплашването с ядрено оръжие, прекият ядрен шантаж, официално обявен в новата военна доктрина на Руската федерация, допускаща използване от Русия на ядрено оръжие в регионални и дори локални конфликти.
Но днес, 2 декември, ситуацията е вече съвсем различна. През ноември отношението на колективния Запад към путинския режим премина някаква точка на необратимост. Путин накрая постигна своето. Той започна да се възприема от “партньорите” като стратегически проблем, изискващ незабавен и ясно формулиран отговор. Трудно е да се каже кое именно така повлия върху бившите колеги на Путин от Г8 и доведе до кумулативния ефект на скъсването. Може би неговата Валдайска реч, в която вече публично, а не в частен телефонен разговор заплашваше да разпали още няколко конфликта “в местата на сблъсък на геополитическите интереси”:
“Днес рязко нарасна вероятността от цяла серия остри конфликти ако не с прякото, то с косвеното участие на големи държави. При това рисков фактор стават не традиционните междудържавни противоречия, но и вътрешната нестабилност на отделни държави, особено когато става дума за страни, разположени при сблъсъка на геополитическите интереси на големи държави или на границата на културно-исторически, икономически, цивилизационни континенти. Украйна, за която днес много говорихме и още ще си говорим, е един от примерите за такъв род конфликти.”
Валдайската реч стана логично продължение на кримската реч за разединената нация, Руския свят и национал-предателите. Тя беше толкова очевиден, почти текстуален римейк на Хитлеровата судетска реч, че видният кремълски пропагандатор Мигранян се опита да смекчи неловкото впечатление, като издигна концепцията за “добрия Хитлер”: да, Путин действително говори като Хитлер и действа като Хитлер, но като добрия Хитлер, обединител на изконните немски земи, какъвто райхсканцлерът е бил до 39-а година.
Очевидно същите идеологеми и практически инициативи е излагал Путин на канцлера Меркел на тяхната историческа многочасова среща в Брисбейн, която тя напусна в състояние на шок, съдейки по безпрецедентно резките й коментари и действия след завръщането.
Днес на Запад няма политици от мащаба на Чърчил и Рузвелт, но изглежда, че колективният западен Чембърлейн, бавно размърдвайки се, намери все пак адекватен отговор на нарастващия ядрен шантаж на Москва. Този отговор може да бъде осигурен технически само от САЩ и беше формулиран във Вашингтон на 21 ноември.
Обсъждането на темата “Кризата в отношенията с Русия”, проведено в елитарния институт Аспен, събра много ветерани на американската дипломация, екперти по Русия: бившите заместник държавни секретари С. Талбот, Н. Бърнс, съветника на президента по националната сигурност С. Хадли, посланиците в Москва Дж. Колинс и в Киев С. Пайфер…
Ядрената риторика на Кремъл, предназначена да компрометира ключовия член 5 от устава на НАТО, беше чута, анализирана и взета под внимание.
Всички изказали се подкрепиха постоянното разполагане на територията на Балтийските страни и Полша на военни контингенти на НАТО, включително с американски военнослужещи.
Размерите на тези контингенти нямат голямо значение. Те не са предназначени за настъпателни и да се надяваме, че няма да им се наложи да взимат участие и в отбранителни операции. Самият факт на присъствие на американски войници и офицери е принципен. Те са живото оръжие на сдържането, заложници-смъртници, ако желаете.
Всички сметки на кремълските шантажьори, вече почти година бърборещи за радиоактивната пепел на г-н Кисельов и смеещите се “Искандери” на възхитителната г-жа Семенович, се градят върху това, че като вкарат в Балтийските страни вежливи зелени човечета и размахат ядрената тояга, ще изплащат и парализират Европа и САЩ с въпроса: “А вие готови ли сте да умрете за Нарва?”.
Символичното присъствие на американските военнослужещи в района на Нарва обръща психологическата ситуация на 180 градуса. Появата там на първото въоръжено вежливо зелено човече автоматически ще означава, че Руската федерация влиза в пълномащабна война със САЩ.
Така екзистенциалният въпрос вече е адресиран не към Запада, а към Путин и неговите близки съратници: “Господа лидери на Руския свят, вие наистина ли сте готови да умрете за Нарва?”
Както ни довери наскоро втората (след А. Венедиктов) по значимост “къртица” във висшата руска власт С. Белковски, по тази тема отдавна се води остра в най-буквалния смисъл на думата дискусия в обкръжението на вожда на Руския свят.
Става ясно, че не за всички тези забележителни руски хора с тяхната допълнителна хромозома на духовността е привлекателно да умрат заедно. Освен за самия вожд, който още през април обяви на града и света тази суицидална готовност на едва ли не всички етнически руснаци.
Половината от тях (нещо като консерватори) смятат, че нашата победа в една ядрена война ще е лека, спечелена с малко кръв - предимно чужда. Жалкият и нерешителен Обама просто няма да посмее да посегне към ядреното си куфарче.
Другата половина (нещо като прогресисти) без да поставя под най-малко съмнение величието на вожда, го призовава да извоюва още една голяма победа – да срине коварните планове на САЩ, като не им позволи да ни въвлекат в разрушителна война и да се върнем в отношенията си със Запада като към business as usual.
И едните, и другите наивно си въобразяват, че ще успеят така или иначе да запазят активите си на Запад, недвижимата собственост, дечицата в университетите, медицинското обслужване и някои други дребни работи.
Имам две новини и за първите, и за вторите.
Business as usual вече няма да има. Активите в най-добрия случай ще бъдат замразени.
В отговор на всеки ядрен удар върховният главнокомандващ на въоръжените сили на САЩ, преодолявайки своята природна стеснителност и нерешителност, ще посегне към куфарчето. Смятайте, че вече е посегнал.
Превод от руски: Даниела Горчева