Мирча Картареску, писател: Резултатът от изборите говори за морално възраждане на румънското общество

Пред "Дневник" освен за литература, Катареску, който твърди, че е писал по един и същи начин преди и след 1989 г. говори и за политика. "Нямаше как да остана встрани от политиката в тези дни, когато опасността от отклоняване от демокрацията и от европейския ни път бе по-голям от всякога", казва той във връзка с президентските избори през ноември, когато смятаният за фаворит ляв кандидат Виктор Понта бе победен от етническия германец Клаус Йоханис.

Българската публика може да се срещне с Мирча Картареску на Националния щанд на Румъния на Панаира на книгата в НДК в събота (13.12) от 17.30, когато румънският писател ще разговаря с преводача Иван Станков.

Тези дни бе обявено, че ще получите престижната награда за най-добра книга на Лайпцигския панаир на книгата през 2015 г. за трилогията "Ослепително". В същото време преди няколко месеца обявихте, че отхвърляте "с погнуса" пожеланията на румънския премиер Виктор Понта, който ви пожела успех в надпреварата за Нобел. Какво значение имат наградите за Вас?

Преди да  да бъде признание за някой писател, една награда е признание за самата себе си, когато е присъждана честно на писател, който я заслужава. Отличеният писател простира авторитета си върху получената награда и журито, което я е присъдило. Затова и наградите са образ и подобие на авторите, които ги получават – някои са значими, а други са компенсации, които членовете на някой литературен кръг получават един след друг.

Струва ли ви се, че в румънското общество съществува някакво вманиачаване по наградите, и специално по Нобеловата награда за литература?

Да, но това е по-скоро вманиачаване на обществото, отколкото на писателите. Писателите са стоици, знаят, че не трябва да се тревожат за нещо, което е извън контрола им. Добре е да получиш голяма награда, не само за себе си, но и за общността, към която принадлежиш, но няма какво да направиш, освен това, което така или иначе правиш всеки ден, когато пишеш, без да мислиш за някаква отплата.

Представител сте на поколението, дебютирало през 80-те години в най-мрачните времена на режима на Чаушеску. От дистанцията на времето фактът, че сте творили в две исторически епохи ви се струва по-скоро предимство или недостатък?

Литературният ми проект никога не е зависел от историческите обстоятелства и от всекидневния ми живот. Писах по един и същи начин преди и след 1989 година. Публикувах всичко, което написах през комунизма – авангардна и постмодерна поезия, фантастични разкази. Бих могъл да ги пиша и днес.

След период на известно отдръпване от политическия живот се завърнахте в дните между двата тура на президентските избори в страната Ви, когато призовахте "Йоханис или нищо". Показахте и Ваше интервю от 2009г., в което заявявате, че бихте желали Румъния да има за президент човек като кмета на град Сибиу, което ви прави първият видял Йоханис като потенциален държавен глава. Защо бе необходимо да излезете от политическото мълчание?

Нямаше как да остана встрани от политиката в тези дни, когато опасността от отклоняване от демокрацията и от европейския ни път бе по-голям от всякога. Новият президент Клаус Йоханис е убеден демократ и е огромен шанс за днешна Румъния. Беше качен на власт от новите поколения като протест срещу корупцията и политическата класа в Румъния. Вотът бе антисистемен и говори за морално възраждане на нашето общество.

Защо бе толкова важно да спечели Йоханис? Обнадеждени ли са хората, че нещата най-после ще тръгнат в правилната посока? Не се ли възлагат направо месиански надежди на новия президент и това не създава ли риск от разочарование?

Алтернативата бе продължаване на порочната система, срещу която се бори и настоящият президент Траян Бъсеску, а освен това и ориентация на изток в международен план, което би било равнозначно на национална катастрофа. Йоханис, разбира се, не е Месия, но той ще има силата да насочи Румъния към една европейска нормалност, което предполага правова държава, независимо правосъдие, свобода на изразяване, борба с дискриминацията, фунциониране в рамките на ЕС и НАТО. Ако успее да направи това, за мен е достатъчно. От тук ще дойде и икономическата ефективност и просперитета, който желаем всички.

Трите тома на "Ослепително" надхвърлят 1400 страници. Не се ли страхувате, че в днешно време никой не чете толкова много, при положение, че съобщенията в "Туитър" са ограничени до 140 знака?

Напротив, аз мечтая за 15-те хиляди страници на най-дългия роман на света – "Нереалните кралства" на Хенри Дарджър. Край него "Ослепително" изглежда като бедна карикатура. Дебелите книги са очарователни точно защото не ги чете никой. Нечетивността е качеството, което най-много ценя в една книга. Мечтая за книга, нечетивна като камъните, като облаците, като хората. Ако аз самият разбера части от това, което пиша, съм напълно удовлетворен. На света има достатъчно книги, които всеки може да разбере.

В едно интервю признавате, че са ви били нужни 14 години, за да напишете "Ослепително". Беше ли трудно да се откъснете от романа? Колко голяма беше паузата след завършването му, преди да се захванете за нещо друго?

Подобно на всичките ми творби, "Ослепително" се написа сама, като в сън. Понякога ми се струва, че някой ми я диктува. Нищо не съм трил и нищо не съм добавял към първоначалния й вариант. Тъй като е писан на ръка, ръкописът изглежда като преписан от писар. Така че не си дадох сметка как минаха тези 14 години, нито четирите след завършването на романа, в който не писах нищо голямо. От три години обаче пиша книга, на която възлагам много непремерени надежди. Преминах шестстотната страница, не разбирам почти нищо от нея, значи е добре.

Изминаха 10 години от публикуването на първия превод на ваше произведение на български. Каква е връзката Ви с България, за която пишете в "Лявото крило", първата част от трилогията "Ослепително"?

Връзката ми е символична и онирична в литературен и полуфикционална в биографичен план (майка ми наистина е от български произход, но е второ или трето поколение – дори баща й не знаеше български език). В действителност, връзката ми е емоционална. Посещавал съм многократно България, където са приятелите ми Иван Станков, Нейко Генчев и Емил Андреев. Тази страна ме очарова с красотата си на автентична икона. Страна, в която ти се иска да се връщаш отново и отново.

В последните дни в България много интелектуалци излязоха да протестират срещу неподходящите според тях политици, получили ръководни постове в парламентарната комисия по култура и в съответното министерство. Как стоят нещата в Румъния? Прави ли държавата достатъчно за популяризирането на румънската култура по света?

За съжаление, ситуацията е същата и в Румъния. Преди две години Румънският културен институт бе практически унищожен по политически причини, а останалите институции за културен мениджмънт функционират в най-добрия случай посредствено. Дори не ми се иска да говоря за културните комисии в политиката, за телевизиите и т.н., по-подходящо би било те да се наричат некултурни, като знаем какви са членовете им и как работят.

Какво бихте препоръчали на български читател, на когото предстои първа среща със съвременната румънска литература?

Твърде много бих могъл да се разпростра по тази тема. Съвременната румънска литература е лабиринт, в който можеш да се загубиш с наслада, има десетки интересни поети и прозаици. Всички литературни направления и модели съсъществуват: от пънкарското насилие на кварталните истории, пълни с порнография, дрога и жестокост до свръхрафинираното естетско писане, пропито с интелектуалност. Онова, което ни липсва, не е литературната продукция, а ефективен пазар и професионални платформи за културен мениджмънт във вътрешен и в международен план. Предвиждам, че в следващите години румънската литература ще изживее разцвет, подобен на този на новото румънско кино.