Ханджията

В специалната тема на "Дневник" - "25 години без Стената", продължаваме поредицата от портрети на Георги Гочев.
 
В средата на XIX в., малко след края на Кримската война, млад мъж на име Лукан Тодоров се преселва от родното си село Българене в близкия град Ловеч. Като мнозина други и той търси по-добър живот, влече го и желанието да види свят. Авантюрист по душа, но малко боязлив, Лукан Тодоров няма да стигне по-далеч от Ловеч, но ще доведе света при себе си. Скоро след като се установява в града, той отваря хан.

В годините преди Освобождението ханджията е нещо средно между космополит, съзаклятник и шпионин на турската власт. Без да мърда от топлия си дом, той пътува по света чрез своите гости. Обикновено е в добри отношения с турските големци, на които донася какви хора минават през града, но участва и във всяка тайна работа, която става наоколо. Ако се наложи, ханджията е още укривател на издирвани от властта лица, посредник при продажбата на краден кон, източник на кредит.

Страстта на Лукан Тодоров по чуждия свят се пренася и върху неговите потомци. Синът му, Тодор Луканов, който се ражда през 1874 г. в Ловеч, завършва образованието си в Женева, където се увлича по социализма и комунизма, и след провала на Септемврийския бунт емигрира в СССР. Внукът му, Карло Луканов, роден през 1897 г. в Плевен, участва в международното комунистическо движение и попада във вихъра на Испанската гражданска война. Правнукът му, Андрей Луканов, роден през 1938 г. в Москва, става, в средата на 70-те години, заместник министър по външната търговия на България, отговаря за валутната комисия към ЦК на БКП, поддържа връзки в СССР, САЩ и Европа.

Правнукът е като че ли копие на прадядото. И той си пада малко авантюрист, но – за разлика от дядото и бащата – избягва възможните източници на насилие и внимателно преценява риска. И той умее да общува с всякакви хора, които помежду си минават за врагове – изумителна е например лекотата, с която лавира между съветските и американските интереси, между идеологията на ортодоксалните комунисти и критичнoто слово на дисидентите, между крилото на реформаторите и крилото на догматиците в БКП. Най-сетне, и той знае всичко за всяка работа и без да се намесва пряко, управлява отношенията между онези, които попадат в неговото полезрение.

Надарен с тези качества, в началото на 90-те Андрей Луканов

бързо става основен, ако не и най-важен фактор
в българската политика

Тук той ще приложи един от основните уроци на своя прадядо ханджия – за да върви ханът, казвал Лукан Тодоров, в него трябва да цари мир. След падането на Живков от власт именно Андрей Луканов ще бъде най-последователният радетел на тезата за т.нар "исторически компромис на БКП", постоянно ще търси връзки с опозицията в лицето на СДС, ще е един от най-яростните защитници на проекта за провеждане на Кръгла маса и пр. Когато в края на 1990 г. е принуден да подаде оставка от министър-председателския пост след протести и обща стачка, той я подава, както казва, в името на "националното съгласие".

Андрей Луканов обаче е научил и нещо друго от своя прадядо – освен от мир, ханът се нуждае и от движение. Още в средата на 80-те години Луканов предлага преструктуриране на забуксувалата социалистическа икономика от планова в пазарна и отваряне към Запада. Идеите му срещат остра съпротива от страна на Тодор Живков – който, изглежда, му завижда за рода, образованието и връзките, – но все пак някои от тях биват наложени. Например тази да се стимулира икономическата инициатива на гражданите, като се позволи създаването на частни фирми. Тя е узаконена в началото на 1989 г. с т.нар Указ 56.

Въпреки че Живков е склонен на някои реформи в икономическата сфера, конфликтът между него и Луканов се обостря силно в средата на 1989 г. Съветската власт в лицето на перестройчика

Михаил Горбачов застава зад Луканов

Живков усеща накъде отиват нещата и се опитва да изнудва партията за подкрепа със средство, с което и друг път си е служил – подава оставка. Този път обаче, за негова огромна изненада, оставката му е приета, а желанието да посети СССР, за да измоли оставането си на власт – отхвърлено. Начело на БКП и държавата застават Петър Младенов и Андрей Луканов.

Изборът пред БКП между Живков и Луканов е не само избор между две различни личности и култури, но и между две различни визии за бъдещето на страната. Живков, изглежда, си представя демократичен социализъм от китайски тип, докато Луканов настоява за социална демокрация, основана върху принципите на свободния пазар. След падането на Живков БКП ще подкрепи Луканов, но няма да приеме единодушно неговите идеи. Комунистите ще се преименуват на социалисти, само че голяма част от тях ще продължат да гледат поне с едното око към миналото. Това ще проличи особено отчетливо през 1994-1996 г., при управлението на Жан Виденов, който ще се опита да върне страната към плановата икономика на социализма.

Запознат с истината за финансовото състояние на страната, освен това с добри връзки както в СССР, така и в Западните страни, в началото на 1990 г. Андрей Луканов се налага като

естествения лидер на икономическата реформа

Докладът, с който през март 1990 г. той описва пред ВНС положението на икономиката, е впечатляващ със своя реализъм. Буди доверие и програмата, която предлага като министър-председател. Тя включва освобождаване на цените, до този момент контролирани от държавата, частична приватизация и закриване на някои държавни предприятия, стимулиране на частния бизнес, борба със спекулата и контрабандата, мерки срещу неминуемия спад на покупателната способност след въвеждането на пазарните механизми за ценообразуване.

Какво обаче се случва на практика? Понеже не създава законов и институционализиран достъп на всички граждани до държавните капитали (а други в този момент просто няма), реформата на Луканов поставя зараждащия се бизнес пред дилемата или да крета почти без ресурси – и действително, едва ли не по всяко българско кюше застава по някой амбулантен търговец, който чинно си е регистрирал фирма – или да угодничи пред властимащите, за да получи част от държавния капитал. Така, макар че на теория Луканов се бори за това да раздели икономиката от държавата, той прави икономическата и политическата власт изцяло зависими една от друга.

Както става ясно от някои скорошни изследвания, захранването на бизнеса с държавен капитал протича при управлението на Андрей Луканов основно по три начина. Първият е чрез кредити към все още държавни дружества, които обаче в действителност вече са овладени от частни лица и кръгове, близки до управлението на страната, като особено облагодетелствани са задграничните дружества, търгуващи с горива, оръжия и специални стоки. Вторият е чрез контролирано разграбване на машини, материали и разработки от държавните предприятия във всяка една сфера от индустрията. Третият е чрез контролирана спекула с основните хранителни суровини и продукти, както и изобщо със стоките за бита.

Реформатор само на теория

Луканов всъщност усилва паралелната сфера на частния живот, която се е зародила през социализма. Така, в началото на 90-те, българската икономика прилича повече на огромен ветровит хан, отколкото на свободен пазар. Чужденците, които носят конвертируема валута, са желани гости и са посрещани добре, но правилата, по които им се дава достъп до държавните блага, се уговарят в стаичката зад тезгяха; витрините са празни, но с връзки и на неофициална цена може да се купи почти всичко; уж има контрол върху вноса и износа на стоки, а се извършва всякакъв род контрабанда.

И най-сетне, където има хан, има задължително и една прослойка от хора, които живеят ден за ден, на ръба на закона, с надеждата, че нещо ще им падне в ръцете. Някогашните хъшове, романтично описани от Вазов, сега са бивши спортисти в силовите спортове и бивши членове на тайните служби. Останали без средства и без възможности за лично утвърждаване, те се скупчват около държавния хан. Луканов, както изглежда, преценява, че тези хора могат да му бъдат полезни, допуска ги до общата трапеза и ловко ги налага като новия икономически елит на страната. В народното въображение този негов акт ще се запечата като раздаване на червени куфарчета, пълни с долари.

В резултат на тези "реформи", наместо да се раздвижи, животът в страната спира. България изпада в международна изолация и финансов фалит – през април 1990 г. правителството обявява мораториум върху плащането на външния дълг, спират автомобилите (почти липсват горива), спира токът, спира движението на стоки, липсва храна и е въведена купонна система. Обикновените хора влачат крака и се редят на опашки. Макар че още е есен, се говори за зима. За най-мразовитата и дълга зима в новата ни история.

Второто, което България ще загуби вследствие политиката на Луканов, е крехкият обществен мир. След като пада от власт, Луканов не може повече да контролира отношенията между икономическите хъшове, които е създал. Някога приятели поради общата си бедност, сега, когато са се замогнали, те започват да воюват помежду си. Войните между частните икономически групировки, свързани с държавни капитали, ще се ожесточат и в периода 1993-1996 г. страната ще бъде парализирана от безпорядък и страх.

В една от поредните схватки жертва ще стане и самият Андрей Луканов. На 2 октомври 1996 г. той е убит пред дома си.