КАК ФИДЕЛ КЛЕКНА ПРЕД АМЕРИКА

(Пътепис)

В тропиците не бях ходил, но тоя път реших че е време. Огромната конкуренция между туристическите корабни компании направи пътуването по море достъпно и ние със съпругата ми решихме да посетим Куба. В края на краищата, за там се бяхме упътили преди много години и на първата спирка в Монтреал, на връх Коледа, поискахме политическо убежище.

Партийните номенклатурчици, които трябваше да ни посрещнат на летището и да ни заведат в компанията, където аз трябваше да работя като преводач, така и не ни дочакаха – привет от свободен Гарабет! От тогава на връх Коледа Гарабет празнува годишнина от раждането.

Бяхме любопитни понеже помнехме времето, когато Никита Хрушчов се носеше на гребена на вълната и мислеше, че Куба ще бъде само една от многото латиноамерикански страни, които той щеше да превърне в комунистически и беше готов да издържа и въоръжава страната напълно.

Стюардите на входа на кораба посрещаха пътниците с подходящия рок Sea Cruise на Франки Форд. Преходът между Флорида и Куба беше време за разходки по палубите на огромния норвежки cruise-liner и още преди да усетим горещината на тропическото слънце вече подхождахме към пристанището на Хавана. Един ден за посещение с автобус в стара Хавана, а след това два дена свободно време за обиколки в града, но в групи от трима до пет души.

Старият град изглеждаше необичайно празен, но е туристическа атракция с музейна стойност. Това е така наречения «кубински барок» - ако искате да видите едно струпване на стил ренесанс, колони от всички стилове, изящни каменни детайли, разкошни веранди, кариатиди и много други неща, там трябва да  идете. Италианско-френско-испанско влияние от началото на 19 век. Навсякъде обаче, дори и в това рядко място, ще видите разпадането на това наследство – Куба пари няма дори и за поддръжката му, камо ли за подновяването му.

Навсякъде в града сградите се рушат, мазилката пада, тротоарите са разбити и никой не прави нищо срещу това.

Черният пазар, без преувеличение, доминира живота в целия град. Човек би казал, че той всъщност помага на комунизма да оживее. Правителството, разбира се, контролира печалбарството в частния сектор, но е видимо, че без него е невъзможно да съществува. Дали е малка пицерия в мъзето или поправки на стари гуми в задния двор, малко сбутано ресторантче поддържано с неимоверни усилия срещу враждебна власт или обущар, който кърпи разпрани подметки с игла – кубинците стискат зъби, за да преживеят и видимо са преситени от комунизма.

Магазините са празни или полупразни. Ново облекло има само на няколко места в града и то на баснословни цени, затова кубинците използват до последно дрехите си, а когато ги износят ги използват за парцали или черджета пред вратите си. В един от тия полупразни магазини видяхме да продават метли, но без дръжки – в Куба няма пластмасова индустрия, а дървения материал е част от света на въображението.

Кубинците се борят всеки ден за насъщния и за няколко основни хранителни продукта. Те също са част от черния пазар, но под весдесъщото око на кубинската държавна сигурност. За останалите нужди има тук-там нещо като магазини на втора ръка, да ги наречем въшкави пазари. Един такъв се намираше в изоставен магазин за обувки. Там можеше да се види сбиртък от водопроводни чаркове, златни обици, старовремски крушки за фотоапаратни светкавици, стари плочи на 78 оборота, мотоциклетни части...

На едно място видяхме и мисия на методистката църква и си спомнихме, че преди доста години Куба започна да се подмазва и на Ватикана и покани на посещение папата. За един комунистически терорист като Фидел това беше радикален ход – повечето кубинци са католици и той, като поука от Полша, успя да види най-голямата вероятност за антикомунистическа опозиция и да се впише на страната на бога. Очевидно, колкото повече Фидел се отдалечава от живота, толкова повече религията го вълнува. Също като някои от европейските рицари – колячи пар екселанс, на стари години те леко-леко се примъкват към църквата, която до тогава са плюли безмилостно, за причестяване – просто за всеки случай. 

Един особен аспект на живота в Куба изобщо не е пипнат от първия ден на кубинската революция и това е сескуалния живот на кубинците. Проституцията е видима и достъпна навсякъде. Това нямаше да е така, ако самите револусионариос не бяха част от типичния за тропиците  манталитет за лесен достъп на човешката плът. Сексът по начало е област, оставена на лицемерен самотек при комунизма и има своите индивидуални прояви във всяка комунистическа страна. В Куба дори бих казал, че е нещо като средство за отбиване на антиправителствени настроения. Самият Фидел и неговия сподвижник Че Гевара  в годините си на революционен триумф минаваха за символи на латинския мъжкар с върволица от почитателки, готови да подложат телесата си поне за еднократно блаженство.

Времето обаче слага своя печат върху всичко и само тъпака е неспособен да го види. Днес Фидел не е вече  революционния пуяк от шестдесетте години, който беше готов да завоюва света с антиамериканизма си – лицето му е неузнаваемо, брадата му е опършавяла, а ушите му стърчат като радарни антени. Той вече не се появява никъде, докторите го помпат с хормони само заради името му, но кубинците не го харесват вече и са обърнали очите си за малко свободица към брат му Раул, който им пуска по малки дози капитализъм, за да ги контролира. Кубинците стискат зъби и чакат. Тук-таме стърчат огромните портрети на аржентинския троцкист и анархист Че Гевара сред една изпусталяла градска атмосфера. Въпреки това Фидел Кастро продължава джа пробутва пропагандата си в Латинска Америка. Образованието на Куба например произвежда лекари, на които плаща буквално 20 долара на месец и за да запуши недоволството им той ги изпраща в Латинска Америка като накаква благородна помощ – виждате ли, ето какво е образованието в Куба!

Днес страната се контролира от шепа съратници в кубинската революция, всички до един недоволни от неизбежния ход на времето и провала на идеите им. Животът неумолимо ги връща към естествения им партньор – Америка. Там на подходящо близка дистанция чакат края на брадатия идиот (un idiota barbudo ) няколко милиона кубинци с огромно влияние върху политическия живот на Америка,но и на Куба. Без техните пари Куба буквално не би могла да оживее, но малката либерализация в паричните трансфери,  на която днес се радват много кубинци, се дължи не на Фидел, а на брат му Раул.

Комунизмът в Куба е свършил. Животът в тази страна е по инерция. Може би по-правилно е да се каже, че в Куба от първия ден на революцията е имало не комунизъм, а фиделизъм. Така поне с учудваща откровеност ни заяви един стар човек: “Esto no es un comunismo, es fidelismo!”

Американският президент Обама счита, че е дошло време да отвори отношенията с тази страна, тоест да вдигне търговската и културна блокада. Дали конгресът на САЩ ще одобри е друг въпрос, но с фиделизма без съмнение е свършено. И докато кораба ни носеше обратно към Флорида, ние оставяхме зад нас един тъжен остров, капсулиран във времето от 1959 година – годината на триумфа на Фидел. От тогава минаха 55 години!