ИВО ИНДЖЕВ, http://ivo.bg/В голяма почуда изпаднах по време на конференцията „25 години свободна България” (10 и 11 ноември 2014 г.) в софийския хотел „Шератон”, когато чух изказването на политолога Иван Кръстев.
Реших, че не съм проследил достатъчно внимателно дълбоката му логика, която в разрез с всички оратори от България, Албания, Сърбия, Македония, САЩ и т.н., препоръчваше нещо драстично различно: не просто да се съобразяваме с Путин, но на практика Западът да легитимира любимото му (мъртвородено) „дете”, кръстено „Евразийски съюз” на дядо си СССР.
Но тази препоръка се оказа нещо повече от импровизация. Появи се оформена като статия, подписана от нашия сънародник в съавторство с германски политолог и беше тиражирана в български медии напълно безкритично.
Че кой да й опонира в Болгария?
Путинофилите си хвърляха ушанките във въздуха от радост, а смълчаните прозападни коментатори, доколкото изобщо имат медийна трибуна извън интернет, не обичат да изпадат в ролята на американски слуги, за каквито автоматично биват обвинявани, щом не се съгласяват с удобни за Путин пропагандни тези.
Основната идея на статията, подписана от Иван Кръстев и германеца Марк Леонард (който не е единственият наемник на Кремъл в германската коментаторска общност) е същата, като онази, формулирана в изказването на нашия съотечественик на конференцията в София: Западът трябва да признае Евразийския съюз чрез преговори с него като равнопоставен субект.
Иначе казано, двамата предлагат благовидна форма на западна капитулация пред играта на Путин с картата на евразийската постсъветска периферия, изнасилена да участва в маниакалния проект за противопоставяне на целия свят и особено на САЩ, набедени от Кремъл за презокеански върколак, дебнещ да сблъска ЕС и Русия заради едната лудост на Вашингтон да доминира планетарно на всяка цена .
Дали пък тази толкова удобна за кремълско логаритмуване теза не е истинската причина нашият сънародник да се окаже сътрапезник на самия Путин, за което вчера ни уведомиха доста български медии с преразказ на самия Иван Кръстев с неговата версия за тази висока чест?
Честно казано, при толкова много фронтове, които съм си открил (по тази и други теми), направо се зачудих как да реагирам на това предизвикателство, без това да ме вкарва в тунела на поредна лична колизия с един от известните локомотиви на българската политология, паркиран от доста години на луксозната виенска гара, от която периодично ни съобщава умни мисли.
Някои много зли езици твърдят, че (златен) пръст в това има Валентин Златев, съученик на Иван Кръстев (подозиран като дискретен идеолог на създаването на ГЕРБ) и неофициален началник на Бойко Борисов, а също и негов ятак на сбирките му с Георги Първанов. Но може ли човек да вярва на зли езици за златни пръсти, Златеви и др. подобни преразкази без доказателства, разпространявани от разни русофоби?
Природата обаче не търпи вакуум - намери се достоен отговор и то от руски автор. В края на краищата не всички (руснаци) се подмазват на Путин!
Владислав Иноземцев, директор на Центъра за изследване на постиндустриалното общество, е отговорил на Иван Кръстев в статия, публикувана в сайта vedomosti.ru, озаглавена „Оригинал и менте. Възможно ли е взаимодействие между ЕС и Евразийския съюз”?
ПРЕВОД ЗА ivo.bg, ВАСИЛ КОСТАДИНОВ
Поради липса на адекватен партньор на Изток, не е необходимо ЕС да се подмазва на неадекватния.
Наскоро в Лондон, двама известни политолози – Иван Кръстев и Марк Леонард – публикуваха текст, в който твърде нетрадиционно за европейци стигат до оценка на настоящата политическа ситуация и руско-европейски отношения.
Авторите предполагат, че ЕС се е стремял “бавно да разпространява [своя ред] на целия континент, и в крайна сметка – на цялата планета”, и само “анексията на Крим от Русия принуди европейците изведнъж да осъзнаят”, че е малко вероятно да успеят. Защо са толкова убедени в “експанзионостичния” характер на ЕС, не е ясно.
В целия текст политолозите смесват понятието “европейски ред” (който, струва ми се, никога не е съществувал) и постмодернистката структура на Европейския съюз, в която в действителност са направени много политически иновации.
Кръстев и Леонард уличават Европа в неразбиране на интересите на Русия и неумение да се прави бизнес с нея като с равноправен партньор (защо трябва да се разглежда като такъв, не се обяснява).
На европейците се предлага да признаят грешките си и да започнат да си взаимодействат с Русия – не във формат ЕС – Русия, а във формат ЕС – Евразийски съюз. Това, смятат авторите, ще помогне на Путин “да не се чувства уязвим в страната [собствената]” и ще осигури на европейците “коеволюция” с Русия.
С цялото ми уважение към двамата автори, не мога да се съглася с нито една от техните тези, с изключение на първото изречение: “В света на Путин границите може да се променят конспиративно, международните институции са безсилни, а икономическата взаимозависимост се превръща в източник на несигурност”.
Това е вярно, но ми се иска този нов свят никога да не бъде европейския. Най-важната задача на ЕС е – да разбере къде е границата на “европейския” свят и каква част от света се предоставя за експериментите на Путин. Да не търси “коеволюция”, а да спусне нова Желязна завеса – не “от Шчечин до Триест”, а от Нарва до Брест и Кишинев, или до Витебск и Мариупол.
Окупацията на Крим и агресията срещу Украйна не говори за разпадането на ЕС, а за страха на Москва пред заплахата която ЕС и Украйна представляват за нея. ЕС не следва да налага своите принципи на другите, но не е необходимо и да ги преразглежда, ако някой не ги харесва. “Европейският модел” не се срина, а достигна границата си (в Кремъл вярват, че Русия не е Европа). Ето защо е необходимо да се преосмислят границите на Европа – тогава въпросът, който е повдигат от авторите, ще отпадне.
Особено съмнение предизвиква препоръката ЕС да "другарува” с Евразийския съюз. В действителност, авторите разбират, че със създаването на Евразийския съюз се прикрива “опита на Москва да получи статут и признание чрез имитация на институциите и структурите на ЕС.”. Но това означава, че “коеволюцията” е не повече от покупката на менте, откровен фалшификат. И защо им е на европейците "коеволюция” с нашата Новоазия?
Евразийският съюз на Русия събра по-малко от 30% от населението, което живее извън територията на бившия СССР. В 2 от 5 държави-членки, паричните трансфери на имигрантите, работещи в Русия, възлизат на повече от 1/3 от техния БВП.
На Русия се падат 86% от икономическия потенциал на Евразийския съюз; приемането за членове, не само на Казахстан, Беларус, Армения и дори Киргизстан и Таджикистан, няма да го направи по-голям дори от Бразилия.
Нито една от приетите или на път да влезе в съюза страна няма достъп до морски търговски пътища, толкова важни за глобалната икономика.
И накрая, това е митнически съюз, в който търговията между членовете намалява за втора поредна година.
В блока се разгарят търговски войни и се издигат прегради. Съюзът е изграден върху обичайните за Кремъл принципи: в него за разлика от ЕС, където членовете на Съюза са относително равни, има същата доминация на руската външна политика, каквато има”Единна Русия” във вътрешната.
Той е изграден около икономика, която стремглаво върви към дъното, и която в края на 2015 г.ще бъде не повече от1/15от икономиката на ЕС. За какво изобщо трябва да се започва диалог? С надеждата, че ”готовността на ЕС да признае “евразийския избор” на Армения ще позволи на Брюксел да принуди Русия да признае легитимността на “европейския избор” на Молдова и Украйна”? Както се казва –no comment.
Ако не забравяме началната теза (“в света на Путин икономическа взаимозависимост се превръща в източник на несигурност”), ЕС не трябва да се стреми към сближаване нито с Русия, нито с Евразийския съюз, а да се заеме със себе си, като намалява опасната взаимозависимост. Поради липса на вменяем партньор на Изток не е необходимо да се подмазва на неадекватен: “Има време да се мълчи и време да се говори; време за прегръдки и време за отклоняване на прегръдките.”
Въпросът, който изпъкна след анексията на Крим не е кой ще надделее – “светът на Меркел” или “светът на Путин”. Всичко е много по-просто: дойде време да разберем, че единният пост-исторически свят, които се предполага, че беше създаден след 1989 г., е продукт на въображението.
Не може да има единен свят – има много светове: света на постмодерна Европа и свят на “Ислямска държава”, който се опитват да изградят радикалите в Близкия изток; светът на САЩ с неговата глобална мека сила и света на Русия, умееща да си купува авторитарни лидери; света на Китай като флагман на глобалното индустриално възраждане и световните петро-държави, молещи се за увеличаване на цените на суровините.
Тези светове са различни, като всички те са свързани помежду си – но съдбата на нито един от успешните светове не зависи изключително от взаимодействието с неудачниците.
Преди сто години изглеждащият глобален свят беше въвлечен в една световна касапница, изродила се в това, което Нийл Фъргюсън нарече Война на световете. Тази човешка трагедия беше цената за илюзията на монарсите, всеки от които смяташе, че именно неговия “свят” може да станеглобален.
Европейците като основен геополитически новатор през втората половина на ХХ век, трябва да разберат, че Русия и нейният Евразийски съюз са наистина един различен свят, по отношение на които трябва да се страхуват само от едно нещо – незащитения контакт.
Защото той е в състояние да донесе на Европа предаващи се лесно, но трудно лекуващи се заболявания: национализъм, корупция, пренебрегване на правните норми, увлечение по двойните стандарти. Много по-лесно е да стоиш настрана от Путин и неговият “свят” – още повече, че нефт и газ в нова Студена война може да се купува от Русия, както и в предишни години (или може и да не е от нея).
“Европейски ред” няма, защото няма и Европа. На територията на континента има ЕС със свои правила, има и евразийска Новоазия с идеали за свои. Да очакват от взаимодействието на правилата и хаоса, оригинала и ментето впечатляващи резултати, това могат само хора с болни мозъци.
21.01.2015
В.Иноземцев
Авторът е директор, Центъра изследване на постиндустриалното общество