Тони Николов: И след сто години ще сме си все същите и животът ни ще завършва в спор

Преди дни излезе от печат книгата на Тони Николов "Пропуканата България" /ИК "Хермес"/. Тя е в рамките на проект на портал "Култура", чийто главен редактор е той. Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на философски статии, преводач на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, преподавател в СУ "Св.Климент Охридски". В момента работи върху съставителството на неиздавани есета на Георги Марков.

Какво означава публицистичен роман – както е представена книгата ви?

- Терминът е на Деян Енев и трудно може да се проблематизира. Бих казал, че книгата е многопластов документален разказ, състоящ се от публицистични есета и текстове, писани през годините. Групирах ги в няколко цикъла. Единият беше "Защо сме такива?". Това е препратка към един класически сборник с текстове на Иван Еленков, друг цикъл е годината на протеста, останалите са историческите прочити.

Има една голяма тъкан в българската публицистика, която винаги ме е изкушавала докато я чета, да вляза в разговор с нея. И да подължим заедно да мислим върху същите проклети въпроси. При Захари Стоянов въпросът би бил "защо, защо точно по този начин", Константин Величков винаги се е питал кое е общото между театрото и българската политическа съдба, Константин Константинов се пита как да излезем от проивинциализма си. Тези велики сенки присъстват в текстовете тук.

В първия раздел има питания за соц-а, за Людмила Живкова, за кривините на българската интелигенция, и гибелния чар на тоталитаризма. Тези въпроси продължават да витаят. Опитвал съм се да дам някакви отговори.

Пукнатините на България. Кои са спасяеми, и кои са разломи?

- Пукнатините са нюансирани, и не виждам разломи. По-скоро става дума за пукнатините на старата живопис. Да, те съществуват върху платното, но като се отдръпнем, картината се запазва, и тя е единна.

А заглавието дойде от площад "Независимост", по време на протестите през 2013. Една жена мина покрай мен с карта на България, на която беше написано "пропуканата България". Някои от районите в нея бяха защриховни – явно тези, в които свободата никога не е дошла. Поговорих си с нея. Тогава се сетих за едни текстове на Антон Страшимиров. Става дума за "Книга за българите", издавана около Първата световна война. В нея той се опитва да разкаже политиката през няколко жизнени типа на българите. Например за шопа, якия шоп със скършен врат – днес явно Бойко Борисов, за мизиеца - Михаил Миков, прикрит, студен, леко пресметлив, за македонеца - Сидеров – винаги с нож в ботуша си. Като че ли има няколко различни динамични Българии, а в крайна сметка България е амалгамата на всичко това. В края на 19 век вероятно те са били по-ясно отчетливи, отколкото сега. Но вероятно не случайно през 21 век се питаме защо едни части на страната са такива, а други – други. Защо имаме реванш на юга спрямо севера?

А в Европа не е така. Вера Мутафчиева беше много учудена как историческите пашалъци съвпадат с териториите на социалистическите АПК-та – просто възпроизвеждат същите участъци земя. Замислих се какво се случва с тях сега? Ами те функционират при приблизително същия режим. Това са едни места, в които модернизацията не се случва. Обратното – тя се демодернизира.

Защо за вас е толкова важна Междусъюзническата война и периода около нея?

- В книгата има един текст "Другата балканска война". В него става дума не за история на битките, а за история на хората, те са там. Не можеш да кажеш, че честваш нещо, при положение, че има толкова гибел и скръб – 50 000 убити, 100 000 ранени. Отбелязваш го, все пак. Между другото, огромен брой чуждестранни анализатори се занимават с тази война. Малко известно е, че Пабло Пикасо прави един цикъл "Ура, Чаталджа" – колажи от вестници, в които името "Чаталджа" присъства.  

От края на Междусъюзническата война България като че ли не се съвзема. Нещо се скършва.

Има ли нишки, които директно ни свързват с този период днес?

- Много са. При Междусъюзническата война България обявява война на Сърбия и Гърция, за да я удари Румъния в гръб. Това се нарича "престъпното безумие на 16 юни 1913 г." Това например го няма в българските учебници, а не би било лошо.

Тук се отваря една рана. Няколко поколения българи след това губят ориентира си. Настъпва пълна покруса. Един жизнен свят се разпада, разлетява се на парчета пред очите им. И това се повтаря през 1918 г. - българските войници тръгват срещу собствената си столица, където ги чака редовната армия. Това е началото на братоубийството. Това е началото на една неофициално обявена гражданска война.

Тази рана се отваря с пълна сила през 1944 г. може само да спорим колко са жертвите тогава. След това ляга една оловна плоча, защото комунизмът е стагнация, и всичко е под похлупак.
  
Цялата тази скрита гражданска война като че ли минава в нещо като генетична обремененост на поколенията. И след 1989 г. тези разделителни линии си остават. Парчетата, отломките на този взривен национален проект оттогава продължават да плуват около нас и до днес.

Защо най-често се възприемаме като неудачници в историята, нещо като жертва на "другите, които управляват съдбата ти"?

- В едно от есетата съм написал, че не мога да разбера клишето, че сме спечелили всичко на бойното поле, а сме загубили всичко от дипломацията. Разбира се, че не е така. Смятаме че политиците ни идват от другаде, сякаш са привнесени.

Един от текстовете, "Референдум по Иречек", дава отговор, според мен. Иречек пише първата модерна история на българия, сам нарича себе си големия българофил. В това есе задавам моите въображаеми въпроси, а д-р Иречек отговаря с откъси от негови статии, писани в периода 1879-1883 за "Аугсбургер алгемайне цайтунг".

Какво можем да кажем за българската политика?

- "Неудовлетворените са мнозинство, всеки полуобразован младеж иска да бъде нещо в държавата, да носи униформа или цилиндър, да получава заплата от държавната хазна, да заповядва и да му отвръщат с послушание."

А какво прави гражданството и как действа журналистиката?

- "Обществено мнение, в западния смисъл на думата, тук просто няма. Българският печат е чудовище, напълно подивял, създаден само да деморализира населението".

Може ли да се разчита на интелигенцията?

- "Забелязваме, че цялата т.нар. българска интелигенция не може да посочи нито един човек, който да се ползва от общо уважение."
 
Защо няма никаква промяна от това?

- Историята предполага и антропология, и хората трудно се променят, а и българите явно сме устойчиви в общественото си битие. Ами да видим руските класици какво пишат за България – ще видим, че и при руснаците промяна почти няма: "Ние освободихме българите, а те, те какво? Основен проблем за Русия ще бъде българската неблагодарност. ... Те ще проявят неблагодарност, ще започнат да се възприемат като "европейци", ще издигнат като своя истина, че дори да я нямаше тази освободителка Русия, те ще кажат че Русия е варварска стана, мрачен северен колос..." Това е от "Дневник на писателя" на Ф.М. Достоевски.

Вие как си отговаряте на въпроса "кои сме ние"?

- Тук бих отговорил с диалога ми с Цветан Стоянов. Става дума за един негов текст от 60-те. "Продължаваме", казва той, и съм готов да се подпиша под тези редове, "да си бъдем все същите, самодоволни и същите, защото нашият живот е в този спор и завършва със спора". Опасявам се, че и след сто години ще сме си все същите и животът ни ще завършва с този спор. Не е въпросът какви телефони ще имаме тогава – ние ще си бъдем същите.

Защо отделяте значимо място на протестите?

- Един ден вървях по "Аксаков", и на ъгъла с училището някой беше написал на стената "България над нищо". Това беше точно два дни преди 14 юни 2013 г. Това усещане, че си над бездната витаеше във въздуха. Усещането, че настъпва един от кобните мигове за България. А два дни след 14 юни се навършиха сто години от 16 юни 1913...