Интерпретациите по темата „Гърция” у нас се движат в диапазона между „кой ще плати гръцкия обяд” и „справедлив бунт срещу брюкселския диктат”. Както често се случва, обаче, липсват два ключови елемента на анализа – предистория и контекст. В резултат стигаме до класическа размяна на опорни точки, вместо да отговорим на съществения въпрос – какъв е проблемът на Гърция и как новите управляващи смятат да го решат (или поне да започнат отнякъде). Оттам биха могли да дойдат и поуките за България, за които толкова се говори у нас, но се търсят в грешна посока. Въпросът не е в това дали „ако вземем заем, ще станем като Гърция” или „трябва да се поучим от куража/наглостта на гърците да си защитаваме интереса” – въпросът е в това, че в дъното и на гръцката дългова криза, подобно на българската перманентна криза стои моделът „Кой”.

Предисторията напълно лишава от основания тезата как изборната победа на СИРИЗА е израз на справедливия бунт на гърците срещу финансовия диктат на Брюксел/Берлин. В последните години бяха публикувани редица доклади и анализи, от които става ясно, че Гърция е станала жертва на лоши управленски практики далеч преди да стане „жертва” на финансовите пазари и на Тройката (ЕК, ЕЦБ и МВФ), както гласи популярното обяснение. След като страната успява да се промуши в еврозоната, въпреки съмненията в готовността й, публичните разходи започват да нарастват главоломно, най-вече благодарение на социалните плащания и пенсиите. Заетостта в публичния сектор се увеличава няколко пъти, успоредно със заплатите в публичния сектор - между 1995 и 2009 г. заплатите в  публичния сектор нарастват със 159%, а в публичните предприятия с 221% (увеличението в частния сектор е 116%), според доклад на Групата на европейските икономически съветници (The European Economic Advisory Group, EEAG) отпреди няколко години. Според анализаторите „заетостта в публичния сектор продължава да бъде основен канал, чрез който политическите партии в Гърция раздават услуги на партийните гласоподаватели, както и „преразпределително” средство в периоди на висока безработица”. Отделно от това се инвестира със замах в мащабни публични проекти, от което хората също печелят, поне временно – създава се заетост, наливат се пари в икономиката. В този смисъл, не издържа тезата как управляващите са виновни, а не народът, който сега плаща високата цена – очевидно всички са били доволни от ситуацията и никой не си е давал сметка, че това не може да продължи до безкрайност. В противен случай, можеше да очакваме партията на бунта против статуквото да се появи много по-рано. Но кой се бунтува против ниските лихви и високите заплати/пенсии; кой има нещо против държавата да плаща почивката му и цял куп социални добавки и бонуси; кой се интересува откъде идват парите?

А пари няма - докато публичните разходи на Гърция растат неудържимо, приходите от данъци намаляват. През 2012 г. работната група, която Европейската комисия изпрати в Гърция, за да осигури техническа помощ на гръцкото правителство констатира, че от общо 60 милиарда евро неплатени данъци, половината изобщо не могат да бъдат събрани. За 30 милиарда евро има документи в данъчните архиви, но събирането им не е сигурно заради съдебни дела или други фактори и в крайна сметка се оказа, че гръцките власти се надяват да съберат едва 8 милиарда евро неплатени данъци. Според доклада укриването на данъци в Гърция е масова практика, както от самонаетите (които са една трета от заетите), така и от фирмите, които масово не плащат осигуровки или не регистрират работниците си. През годините са били прилагани спорадични мерки за повишаване на събираемостта на данъците, но ефектът е бил неутрализиран от чести данъчни амнистии.

И разбира се, олигархията. "Тези момчета не плащаха данъци при диктатурата на Метаксас, през нацистката окупация, гражданската война и военната хунта," не възнамеряваха да го правят и след влизането на Тройката през 2010-а и бремето падна върху обикновените хора, пише британският вестник „Гардиън”. Прочутите корабни магнати, строителните предприемачи, енергийните босове и собствениците на футболни клубове – хора, достатъчно влиятелни, за да накарат държавата да работи в техен интерес, независимо от обстоятелствата. "Всепроникваща безотговорност, чувство, че никой не управлява, никой няма желание или възможност да действа като попечител на всеобщото благо", казва гръцкият журналист Янис Палайологос, цитиран от „Гардиън”. Според изданието успехът на СИРИЗА се дължи именно на това, че успя да политизира темата за олигархията и да я свърже с традиционните партии.

Именно това е най-сериозният проблем на Гърция, смята и преподавателят по международни отношения в университета „Сейнт Андрюс” Василиос Папаис. Според него задачата на СИРИЗА е да развърже възела на олигархичната структура на гръцката икономика и да се пребори с клептокрацията - херкулесовска задача, с която не е сигурно дали Сириза е сбособна да се справи и дори, не е сигурно доколко искрени са намеренията на партията да разбие клиентелистките мрежи, които държат страната в примката си.

Въпреки очевидните прилики със ситуацията в България, точно по тази линия най-малко се търсят паралели и поуки. Патосът върви най-вече по линията анти-ЕС, анти-Брюксел, анти-либерализъм. Възхвалява се бунтът на гърците срещу европейския елит, но не се коментира бунтът срещу собствения им политически елит и обвързаността му със сенчести икономически интереси – онова, което ние наричаме задкулисие, октопод, модела „Кой”. В този смисъл доколко СИРИЗА е готова наистина да атакува проблема с корупцията и олигархичната хватка върху икономиката може да се окаже ключът към политическото й оцеляване.

Нямаме обаче причини за особен оптимизъм – до момента темата изглежда като елемент от популисткия арсенал на премиера Алексис Ципрас, като благодатен риторичен инструмент, който той използва умело срещу политическите си противници. Както всеки популист, Ципрас предпочита да обвинява и да съди, вместо да предлага работещи решения. Яхва смело вълната на обществения гняв и умело я направлява в желаната посока. Да, той говори за корупцията и олигархичната зависимост, но само доколкото това дискредитира неговите политически опоненти от старите партии, а после утешава електората с обещания за безплатни блага. Както всеки популист Ципрас знае, че избори не се печелят с обещания за борба с корупцията, а с обещания за безплатен ток и високи заплати. И предпочита да задоволява електората си с ефектни жестове на съпротива срещу Брюксел – последният пример е „победата” срещу Тройката, която вече ще се нарича „Институциите”. Вероятно накърненото гръцко национално самочувствие има нужда от подобни демонстрации на независимост и свободна воля, на които мнозина у нас се възхищават и дават за пример на родните политици. Въпросът е, какво наистина печели от това гръцкият народ? Дори и Ципрас да успее, с изнудване и възползвайки се от обстоятелствата, да договори по-облекчени условия по спасителния заем, дори да обяви „победа над Брюксел”, дори и да успее да даде безплатен ток на бедните – как ще осигури икономически растеж в дългосрочен план, без да атакува дълбоките проблеми, свързани с корупцията и олигархията?

И в търсене на поуките за България и за Европа – дали не е прибързана и наивна радостта от появата на ново поколение харизматични политици, които носят така необходимите ни нови идеи и смели решения? Дали тези нови идеи са наистина нови и наистина идеи, или просто находчиви маркетингови похвати, които успешно артикулират разочарованията и страховете на хората? Единственото безспорно може би е, че СИРИЗА и подобните й политически явления оказват натиск за промяна – политическите елити трябва да жертват комфорта си и да се борят за гласовете на избирателите, при това без да усвояват популистката риторика, а избирателите, уви, се налага да извадят главите си от телевизорите и да сменят мечтата за безплатен ток с тази за държава, свободна от мъртвата хватка на сенчести интереси. Това, за съжаление, няма да се случи, защото желаещите да ядат кюфтетата винаги са мнозинство.