След всяка изява на ислямския тероризъм, както му е редът, следват оживени разисквания. Така стана и при поредното убийство на карикатуристи в Париж.
Тук ни интересува, разбира се, не простото осъждане на стореното. Интересуват ни публикациите, които съдържат концепции, в това число и по-далечни: Откъде идем? Кои сме? Къде отиваме?
Драматичността на поредното събитие стана повод именно за това. В публичното пространство (става въпрос за ограниченото българско такова, извън възможностите ни е да разширим обхвата), се стигна до коментари на тема „Чия е Европа?”. Явлението е интересно и от неочаквана страна: тук под „Европа” трябва да разбираме Западноевропейската цивилизация, а спорът за нейната същност се води от представители на друга такава, т.е., той е поглед отстрани, макар участниците в него да не чувстват или показват това.
Едно от мненията се набива в очи: „Европа не е на Христос, а на разума”. Под това на пръв поглед наивно заглавие (сякаш Христос е противоположност на разума!) се крие продължение на един над тристагодишен спор – спорът на Просвещението. Авторът (Евгени Дайнов) поддържа тезата, че най-лошото за съвременна Европа (чети: Европейската цивилизация) е да си признае, че е християнска. Така той, иска или не, се нарежда сред онези, които не искат да има коледни елхи на обществени места и да се споменава Бог в конституцията на Европа, защото така може да се засегнат нечии нехристиянски чувства.
Триста години е немалък исторически срок и днес разполагаме с достатъчно емпирични данни, за да напишем изречението „чия е Европа” без въпросителна. Нека ги изложим.
Всяка цивилизация има в основата си някаква (в някои случаи не само една) религия. Или, за да избегнем въпроса религията ли е причина за тази цивилизация, или обратното, ще го изречем така: всяка цивилизация изповядва някаква религия и тази религия трябва да е адекватна на нуждите на съответната цивилизация. Този факт се установява чрез просто наблюдение. Ако погледнем живите днес цивилизации, ще го видим ясно. Религията на индийската цивилизация е индуизмът. При китайската нещата са по-сложни. Конфуцианството не е достатъчно ирационално, за да задоволи нуждата от религия и е оставило място и за даоизма. Дори и той не е бил достатъчен, и останалото празно духовно пространство е било заето от внесения отвън будизъм. В случая с ислямските цивилизации самото им название говори достатъчно – при тях определено може да се каже, че са родени от исляма.
Подобно е положението и при цивилизациите, които вече не съществуват. Великолепната антична цивилизация ползва езическия политеизъм на олимпийския пантеон – религия, създадена, за нуждите на едно племенно общество и съвсем недостатъчна за такава развита цивилизация. Като резултат тази цивилизация е в състояние на постоянно духовно недохранване без да може да го задоволи. И, когато се сблъсква с висша религия като християнството, тя бива погълната от нея. Даваме този пример, за да илюстрираме посочената по-горе нужда от адекватност.
А Европейската цивилизация пък е християнска. В това отношение й е провървяло – християнството е религия, подходяща за една високо развита цивилизация.
Тук може да се възрази, че не християнството е първопричината за нейния успех. Някои даже ще настояват, че то дори е препятствало в някои моменти развитието й.
Такъв спор е безсмислен. Не случайно го избегнахме по-горе. Цивилизацията не е химично съединение, при което чрез анализ можем да открием изходните съставки и условията, при които е протекла реакцията. Да, християнството не е достатъчното условие за постигане на резултата, наречен Европейска цивилизация. За да се уверим в това е достатъчно да се огледаме. В Източна Европа същото това християнство е дало съвсем друг плод – цивилизацията на Византия, наследници на която сме и ние самите. Нещо повече, вътре в самата Западна цивилизация християнството е дало два различни резултата – католическата Южна Европа и далеч по-успешната Северна Европа, която, за да постигне своя успех, е трябвало да реформира християнството на Южната. Но всичко това не променя факта, че тази религия не е инертна част от сплавта, наречена Европейска цивилизация, а напротив – нека само споменем какво казва по въпроса Макс Вебер.
Така стигаме до следващото възражение: обстоятелството, че всяка известна цивилизация има своя религия не доказва, че цивилизация без религия е невъзможна. Това е като случая с черния лебед: нали преди да бъде открита Австралия всички лебеди са били бели. Тук теорията е безсилна. Резултат може да ни донесе само опитът.
За щастие, такъв опит вече е поставян. През Просвещението. Лозунгът е бил същия – светът не е на Христос, а на разума. Мисля, следователно съществувам. А не: вярвам, следователно съществувам.
Просвещението извършва нещо много важно: отделя църквата от държавата. Секуларизацията предпазва не толкова държавата от религията, колкото църквата от изкушенията на светската власт, което е здравословно за самата вяра. Става нещо като разделение на властите: за църквата остава властта над душите, държавата получава властта над телата.
Живелите достатъчно дълго в условията на демокрация знаят, че разделението на властите не е достатъчно условие за правилното й функциониране. Необходимо е също така и тяхното взаимно уравновесяване, за да могат те да се неутрализират взаимно.
Нищо подобно не се случва по време на Просвещението. Религията е изтласкана от общественото съзнание в личното. Разумът взима цялата власт в ръцете си.
В началото всичко върви добре. Особено по отношение на религиозните конфликти. След подобни промени началата често изглеждат като Край на Историята – както през 1989 г. Осемнадесети век е времето, когато войните в Западна Европа са най-малко опустошителни. Времето на верските противопоставяния е отминало и войната е станала само спорт на кралете. А кралете добре знаят до къде могат да стигнат, за да не изгубят короните си и това, на което те се крепят.
Към края на века, обаче, европейското общество започва да се опомня. Даврандисва се, така да се каже. Осъзнава, че глави могат да се режат и в името на други идеологии, не само на християнската – например, в името на свободата, равенството и братството между човеците. Американската война за независимост и, особено, Френската революция гръмогласно оповестяват това.
Една от идеологиите, които като резултат вземат връх и се превръщат в религия, е национализмът. Национализмът прави странно впечателение с това, че няма собствен пророк. Това е така, защото в действителност няма един национализъм. Има множество национализми – поне толкова, колкото и нации, и всеки от тях има собствен пророк. Можем да ги познаем лесно - обикновено бюстовете им стоят на площада в центъра на града.
Но не бива да съдим строго национализма. Той е естествено човешко чувство за принадлежност към някаква общност и, като такъв, е част от човешката идентичност. В религия го превръща религиозния вакуум, създаден от Просвещението.
Видението на предстоящо всеобщо благоденствие, извикано от промишлената революция в Европа, ражда друг феномен. Един ловък манипулатор, Маркс, се сеща да задоволи очакванията, като преразкаже християнството на „езика на разума”. Бог отец е наречен „Историческа необходимост”, избрания от Бога народ е Пролетариатът, а идващото царство Божие – Светът на Неограничените Възможности (включително и в потреблението, както деликатно се намеква), който ще замести сегашния свят на необходимостта. И всичко това може да се постигне много лесно – трябва само да се отрежат нужния брой глави.
Не е ясно дали водените в името на тези религии войни са пропорционално по-мащабни от религиозните войни преди Просвещението, но, без съмнение, са също толкова жестоки.
Преди повече от шестдесет години тази гледка кара историка Тойнби да възкликне: „Колко дълго западните души ще могат да живеят без религия? И сега, когато неудобството на духовния вакуум ги изкушава да открехнат вратата за такива демони, като национализма, фашизма и комунизма, колко дълго ще издържи вярата им в търпимостта? Сега, когато са тръгнали да блудстват с други богове, дали търпимостта от 18 в. ще удържи против фанатизма на двадесети?”
Днес можем да дадем частичен отговор на въпросите му. Религиите-сурогати, родени от духовния вакуум, се оказват с малък срок на годност и се развалят бързо. Упадъкът на национализма в Европа започва веднага след Втората световна война, със създаването на Европейската икономическа общност. А ударът срещу Сърбия през 1999 г. бележи края на правото на суверенната държава да нарушава правата на човека дори на своя територия. Почти по същото време станахме свидетели и на идеологическия край на най-мащабната форма на комунизъм – болшевизма.
Но духовния вакуум остава. В старанието си да избегне появата на нови сурогатни религии, и същевременно да подложи някаква идеологическа основа под себе си, съвременния свят се държи за правата на човека. Човешките права са нещо много хубаво, но имат една особеност – не могат да служат за духовен фундамент. Ако можеха, Хелзинкския комитет щеше да е главната обществена институция. А Красимир Кънев – нещо като кардинал. Непрекъснатата нужда от изтъкване на тези права води до гротескни явления – като сакрализирането, едва ли не, на хомосексуалните отношения, или – в нашия случай – възвеличаването на неколцина второразредни карикатуристи, проявили много лошия вкус да се подиграват с ценностите на собствената си вяра.
Ако трябва да обобщим горното с малко думи, ще кажем: опитът има резултат. Резултатът показва, че човек не може да живее без религия. Ако бъде лишен от такава, той си създава (или се обръща към) други.
А сега на носителите на тази цивилизяция се предлага да продължат да демонтират християнството от нея. И то пред лицето на ислямистката заплаха. Това е нещо като призив за обезоръжаване. Както най-доброто средство срещу един танк е друг танк, срещу самолет – друг самолет, така най-доброто оръжие срещу агресивна религия като исляма е друга висша религия.
Но не тактическите съображения са важни в случая. Както видяхме, свободния свят успя да се справи с друга агресивна религия – болшевизма, без да прибягва до такова силно оръжие. (Макар папа Йоан Павел втори да изигра важна роля в последното действие.) Опасността е от стратегическо естество. Демонтажът на християнството би премахнал основен носещ елемент от конструкцията на тази цивилизация. Все едно да избиеш част от носещите стени на една сграда в земетръсен район. Както знаем, цивилизациите не могат да бъдат унищожени чрез външен натиск, но могат да се разпаднат в резултат на вътрешна слабост.
Точно това ни се предлага да подкрепим от носителите на споменатата теза. А ако Западната цивилизация започне да боледува, нашата бедна и слабосилна Православна цивилизацийка направо ще умре.
Най-странното пък е, че този вариант ни се предлага като проява на разум.