Независимо каква теория на историята споделя човек има моменти, които предоставят несиметрично големи възможности за промяна. Сега страната се намира в точно такова положение, макар политическото и институционално ниво на осъзнаване на този факт да е доста ниско. Близката ни история отчетливо подсказва предходни подобни моменти и най-вече годините на управление на ОДС, макар фокусът често да е твърде фиксиран върху вътрешната динамика и да подминава някои ключови външни и контекстуални фактори (кризата в Косово, последствията от атентатите на 11 септември, дълъг период на икономически растеж, оптимизъм относно глобализацията и други), които са отвъд нашата вътрешно-политическа хронология, но които създадоха възможности за интегрирането на страната. След немалко години на нарастващо подценяване на рисковете пред западния свят и недостатъчни усилия за неговото политическо и институционално укрепване отново се отваря „прозорец на възможности“, които имат особена релевантност към България. Спешно трябва да осмислим и подредим управленски усилия спрямо него. После остава най-трудната задача по осигуряването на политическата подкрепа за тяхното осъществяване.

Отварянето на нови възможности за страната се дължи на няколко кризи от различен порядък и реакциите спрямо тях. Икономическата криза от 2008 година разклати сериозно увереността на Запада, че глобализацията е еднопосочен проект, който тя доминира и моделира. Постепенно обаче изкристализира съгласие, че независимо от възможните самостоятелни политики на отделните държави има залог и полза, които изискват укрепване на институциите на западния свят. В по-малък мащаб кризата в Европа приключи с препотвърждаване на ангажимента към интеграционния проект независимо от множеството продължаващи недостатъци в неговото управление. Поредица от кризи в областта на сигурността също имат своя принос за промяна в тази посока. От особена важност са две тенденции, свързани с тероризма. Първата е неслучването на очакваното овладяване и пречупване на кривата на растеж на различни терористични организации. Оптимизмът, че това явление ще може постепенно да бъде овладяно и изолирано като социална и политическа динамика е силно подкопан. Втората тенденция е пълзящото придвижване на заплахите за сигурността към географското ядро на Европа. През последните години сме свидетели на миграция на заплахите от централна Азия и близкия изток към северна Африка и държавите в непосредствена близост до „стария континент“.

Анексирането на Крим и руската агресия в Украйна ще се окажат сред най-големите стимули за по-нататъшно консолидиране на западната общност за сигурност. Фронталната атака срещу европейския ред след падането на Берлинската стена същински стресна, макар и в различна степен, политическите елити, а все повече и европейските граждани. Като дългосрочен гарант за сигурността на Европа САЩ също излизат от наглед необратимите „обръщания към Азия“ и се реангажират на „стария континент“. Тези рискове пред сигурността имат особено чувствителен заряд за американската страна, поради несекващите дебати за свиването на нейното относително влияние в международната система. На ниво европейски политически елити върви процес на преосмисляне на поредица политики, което вече се трансформира в целенасочено движение по посока укрепване на ключови политики на ЕС (енергетика, икономическа интеграция, сигурност, имиграция и други). В този смисъл, подновената руска агресия има характера на ‘game - changer’ и може да се окаже, при всичките условности, сред най-съществените стимули за нова вълна от политическа и институционална консолидация на западния свят.

Комбинацията от тези фактори предоставя нова възможност за България да вкорени допълнително своята принадлежност към евро-атлантическата общност и да ускори прекратяването на наследството на зависимости от Русия. Вниманието, степента на ангажимент, финансовите възможности и кредит на доверие към страната имат размери близки до тези от 1997 година. Вече е възможно да се очертае относително ясна поредица от параметри и конкретни, реалистични управленски решения, които да имат такъв ефект. Нещо повече, те се явяват критерий и тест за поведението и решителността на сегашното правителство. Без претенция за изчерпателност тези мерки могат да бъдат разделени на поне пет групи.

Първата включва „твърдата“ сигурност и там могат да бъдат конкретизирани поне няколко възможности: ускорена модернизация на техника при ниски разходи, задълбочаване на присъствието на НАТО чрез пълноценно участие в новосъздаващата се институционална инфраструктура в страните от източния фланг, увеличаване на съвместните операции и по-ускорено подобряване на съвместимостта, подкрепа за инициативите за доизграждане и функциониране на капацитета на Алианса за бърза реакция, както и създаване на де факто постоянна инфраструктура в държавите-членки и други. Втората също се отнася до сигурността, но най-вече невоенните й аспекти. И тук за страната се отварят множество възможности: натиск за разширяване на правомощията на „Фронтекс“ и създаване на де факто европейска гранична полиция, повече инвестиции и подкрепа за овладяване на имигрантски и бежански потоци, които ще останат сравнително високи в обозримо бъдеще, инвестиции в икономическа и институционална инфраструктура в пограничните райони и други. За повечето от тези мерки страната в момента може да разчита на непосредствена политическа и финансова подкрепа.

Трета група от ключови мерки е обърната към икономическата и финансовата сфера. Това са например усилията за връщане на европейския инвестиционен интерес към страната и ограничаване на тенденцията на напускане на западни инвеститори, както и подкрепа за създаването на транс-атлантически общ пазар, който ще донесе преки икономически ползи за страната. От особено значение в сегашния контекст става влизането на България в европейския банков надзор и еврозоната. Финансовата система продължава да бъде една от най-уязвимите точки на външно влияние. Случаят КТБ обобщава рисковете в тази област, но по-строгия финансов надзор и намаляването на рисковете ще имат дългосрочни ползи върху функционирането на икономиката. Влизането в еврозоната пък ще осигури повече контрол върху други рискове, например възможностите за прехвърлянето към бюджета на злоупотреби на различни дружества.

Четвъртата група мерки се отнася до енергетиката и е често обект на коментари в страната. Интегрирането на европейската реакция на руската агресия в цялостната концепция за енергиен съюз е добре дошла за нас. Нещо повече, в степента на детайлизиране и финансиране тази стратегия е съществена крачка напред в сравнение с други подобни документи и политики. В този смисъл средата за осъществяване на множество отдавна очевидни неща е особено благоприятна: интерконектори, развитие на собствени газови находища, увеличаване на капацитета за съхранение на газ, създаване на изцяло нова договорна и политическа рамка на тези отношения със съседните държави, но и с такива, които имат нарастващо значение (например, Хърватска или Словакия) и други. Общият контекст на развитие на енергетиката също е в полза на страната, например революция в добива и транспорта на енергийни източници, нарастваща готовност за инвестиране в проекти за диверсификация и други.

Пета група са управленски решения, които са по-скоро от вътрешно-институционален характер, но имат пряко отношение към по-високата независимост на страната и за които има безпрецедентно ниво на партньорска подкрепа. Тук става въпрос най-вече за реформата на съдебната система, но и тази на службите за сигурност, както и модернизацията на системата на МВР. Променен е и контекста на административната реформа. Например, изграждането на цялостно електронно правителство е отново на дневен ред. Има нараснала готовност на ключови партньори и по отношение на борбата с корупцията в страната.

Описаните мерки не са изчерпателни, но в тяхната комбинация маркират възможни ходове, които ще задълбочат радикално принадлежността на България към западния свят. Нещо повече, за повечето от тях има политическа подкрепа сред партньорите или поне чуваемост и отвореност за бъдеща подкрепа. В този смисъл повечето въпросителни са по-скоро вътрешни. Някои от тях включват недостатъчна степен на разбиране за описаната ситуация, недостатъчен управленски капацитет за тяхното интегриране и налагане, сложна коалиционна инфраструктура, видима опозиция в някои групи за част от мерките (например, банковия надзор и влизането в еврозоната). Важно е обаче да се знае, че за първи път от много години страната има ясна „пътна карта“ (както и твърда политическа и финансова подкрепа за нея), която в рамките на няколко години може да намали драматично зависимостта й от Русия и да я вкорени още повече в западния свят.