Свободата днес и тук 08 Април 2020  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Отговорността на елита

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Момчил Дойчев, http://www.dnevnik.bg

 

 
 

Още от Възраждането българското общество оценява като елит най-вече образованите си хора. В същото време то по принцип е силно егалитарно и не признава елитарността в никоя сфера, но най-вече в политиката. В този смисъл обществените йерархии се формират не във връзка с показани и доказани елитарни качества, а съобразно равнището на социума, излъчващ съответния политически елит. Това противоречие често е водело до ефекта

"неелитарност на елита"

– все едно назначен, кооптиран, или избран. Политическият елит винаги е привличал най-силно вниманието на обществото, защото той е бил най-ярка еманация на критериите за обществено издигане и успех. Политическият елит в България почти никога не е бил ценностно единен. Особено след 1989 г. това проличава особено силно. За 25 години елитите са в процес на постоянна циркулация. Станаха смени не само на хората в елита, но се смениха и цели елити. В крайна сметка елитите у нас са ценностно разделени, защото е такъв целият народ, който ги излъчва.

Причините за ценностно разделения ни политически елит са още с предосвобожденска давност. Преди Освобождението официозният ни елит в Османската империя е туркофилски. Емигрантските ни революционни елити във Влашко и Сърбия са предимно русофилски. Само много малка част от елита около Раковски и по-късно Левски е насочен пробългарски, т.е. има идея за самостоятелно освобождение на страната.

След Освобождението по естествени причини голяма част от елита ни става русофилски. Но политиката на царска Русия, особено след възцаряването на Александър Трети е насочена към откровено подчиняване на външната и вътрешната политика на Българското княжество на руските великоимперски интереси. Това поражда съпротива, не само в либералния елит около Стамболов, но, макар и доста по-умерено, и в консервативния елит около княз Александър Първи.

След Съединението противопоставянето на Русия на новия български елит придобива радикален характер, довел до Сръбско –българска война, преврат, контрапреврат, в крайна сметка абдикация на българския княз и прекъсване на отношенията с "Освободителката". Тогава се появява русофилският мит за появата на "русофобите". Всъщност русофоби са българските русофили, защото именно те преди са се страхували от турския, а сега се страхуват от руския камшик. Но има и защо - както пише "русофобът" Захарий Стоянов

"руският камшик боли по-силно от турския"…

Всъщност, продължава Захарий Стоянов "всичките ни народни деятели и патриоти: Георги Раковски, Любен Каравелов, Васил Левски, Христо Ботйов, Ангел Кънчев, Панайот Волов, Георги Бенковски и пр., са биле против официална Русия.". Те не са могли да бъдат русофили по простата причина, че не са приемали нейната тиранско-деспотска система, в много отношения много по-реакционна от турската. Затова и извоюването на българската независимост в следващите години е било не толкова от Турция, колкото от Русия. Но управляващите русофили, през 1912-1913 г. "с престъпно безумие" са нанесли непоправим удар на българския национален интерес с обявяването на Балканската и после на Междусъюзническата война.

След съветската окупация през 1944 г. по заповед на Москва е избит политическият, духовният, военният и стопанският елит на България. Поставен за пръв път е ценностно-единен елит, но подчинен изцяло на съветските интереси. "Всичко останало бе смразено от страх, а отгоре изплува мръсната пяна на обществото. Ето така бе създаден социалистическият човек - страхлив, подъл, лицемерен, безвреден за властта и … вреден за себе си и за обществото..." (Даниела Горчева)

След поредното ни освобождение, за което ние нямаме почти никакъв принос,

след 1989 г. елитът ни отново се разцепи

– първоначално на просоциалистически и антикомунистически. В самата просоциалистическа бивша комунистическа партия се появи разцепление - през 90-те години на ХХ-ти век БСП остана разкрачена между социализма и капитализма, после между политическия рационализъм и популизма, а днес между Русия и Европа. Отговорите на тези предизвикателства на левицата почти винаги са погрешни – между социализма и капитализма тя избра олигархията, между рационализма и популизма се върна към демагогията, а сега не може да избере Русия на Путин, защото по-чевръсти демагози и популисти вече я изпревариха.

Антикомунистическите елити от началото на прехода бяха първоначално демократични, но после постепенно се разделиха на парчета – десни, дясно-центристки, центристки, ляво-центристки, на радикални и умерени либерали, християндемократи, социалдемократи, зелени, монархисти, консерватори, националисти, анархисти… сега дори тук върви скрито разделяне на проевропейци и срамежливи евразийци.

В крайна сметка всички тези елити постепенно се лишаваха от своята елитарност и това се вижда от

постепенно влошаващото се качество
на съставите на Народното ни събрание


Нито изборите (каквито и да са те – мажоритарни, пропорционални, смесени), нито партиите, нито държавните институции, нито обществото като цяло са в състояние сега да подобрят качеството на елита. Защото неговата циркулация е затворена в кръгове, които се контролират "отвън и отвътре". Този контрол не съумява да произведе качествен елит, защото очевидно не това е целта.

Следователно въпросът не е толкова в "естествената" циркулация на елитите, колкото в подмяната на техните действителни функции. Основният проблем на българските елити е, че с много малки изключения, те отказват да поемат именно своята елитарна функция, която е свързана най-вече с отговорното упражняване на властта, която им е делегирана от хората. Избраните в елита бягат от тази отговорност, защото просто не могат да я понесат и защото цената не си заслужава.

Комплексът за малоценност като част от българската народопсихология се отразява крайно негативно и върху излъчените елити. Оттук произтича тяхната неспособност да отстояват националните интереси и подчиняването им на чужди, понякога враждебни на страната сили, без дори това да се осъзнава като порок. Тук идеологиите не играят такава роля – по-силни са предразсъдъците и материалните стимули.

На второ място интелектуалната недостатъчност на политическите елити води до ниско самочувствие, което се отразява на способността им да действат, особено когато това действие следва да е решително. Оправданието, че нищо не зависи от тях и те нищо не могат да променят е много удобно, но прикрива елитарните им дефицити.

В резултат

имаме елити, откъснати и независещи от обществото, което ги е излъчило, неспособни да решават значими обществени проблеми и конфликти

В елитите все по-често попадат случайни екземпляри, стига да са станали интересни на търсещата забавление политическа тълпа. Но това е изобщо в рамките на недостатъците на демокрацията най-вече в общества, в които тя не е все още изстрадана ценност.

Относно качествата на българските елити, формирани от полуинтелигенти, имаме класическото описание на Иван Хаджийски, което е писано не преди повече от 70 години, а сякаш вчера:

"Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.

Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?

Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?"

Но не случайно тези горчиви, но верни обобщения за обществения и политическия живот у нас Хаджийски вплита в една не песимистична, а оптимистична теория. Не просто, защото надеждата умира последна, а защото, както е казал поетът "Не се гаси, туй, що не гасне". Или с други думи – усилието за промяна може да бъде подменена временно, но промяната е неизбежна, защото е вечна.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional