Жестокият пръстен - 90 години от атентата в църквата "Св. Неделя"

БКП като терористична организация

През 1919 г. Българската работническа социалдемократическа партия (т.нар. тесни социалисти) става част от Третия комунистически интернационал (по-известен като Коминтерна) със седалище в Москва и приема името Българска комунистическа партия (БКП).

Година по-късно в БКП се създава т.нар. Военна организация или Военна секция. Нейната задача е една: посредством терор да създаде условия за болшевизиране на страната. Първият опит за постигането на тази цел е през септември 1923 г. Бунтовете обаче не срещат никаква подкрепа у населението и техните вдъхновители – Георги Димитров и Васил Коларов, бягат в Москва. На 2 април 1924 г. БКП е забранена по приетия в началото на същата година Закон за защита на държавата (ЗЗД).

През зимата на 1924 и пролетта на 1925 г. Военната организация на вече нелегалната компартия подготвя мащабен атентат срещу политическия елит на страната. Той става в навечерието на Великден, на 16 април 1925 г. под куполите на софийската църква "Св. Неделя".

В литературата за БКП от периода 1945 -1989 г. се открива тезата, че политическата организация на партията е нещо различно от нейната военна организация и че изблиците на насилие, в които БКП се явява замесена между 1920 и 1925 г., трябва да се отнесат до лични решения, а не до партията като цяло. Същата теза, която смятам, че е дълбоко невярна, се открива и днес в съчиненията на мнозина леви историци.

Първото, което опровергава тази теза, са цифрите. Счита се, че около забраната на БКП в нея членуват приблизително 6000 души; те съставляват масата на т.нар. петорки - най-малката политическа организация в партията. Според сведенията на полицията броят на бойците, действащи от името на БКП, по същото време е 4000-5000 души; това е масата на т.нар. шесторки - най-малката военна организация в партията.

Известно е обаче, че до участие в шесторката се допускат по правило най-верните членове на БКП. Ако, следователно, политическата и терористичната структура на партията бяха нещо различно, членовете на БКП щяха да бъдат не 6000, а повече от 10 000. Очевидно в партийната аритметика пет и шест не правят единайсет, а отново шест.

Вторият аргумент срещу разделянето на двете структури е начинът, по който биват попълвани членовете на партията. Разбира се, възможно е в онези години някой да стане член на БКП и поради искрената си вяра в учението на Маркс и Ленин, само дето по-честият случай е друг. Тъй като членството в БКП обикновено върви с някаква форма на заплата, то се явява за членуващия възможност да оцелява, а за онзи, който го е вербувал за член на организацията – възможност да има подръка човек, готов на всичко.

Сумите, които се изплащат като заплати, не са особено големи – 3000-5000 лв. на месец. При тогавашните пари това е горе-долу достатъчно за наем на стая и за оскъдна храна. Което и показва, че партията се стреми да рекрутира за членове не хора с някакво състояние, а хора без почти никакви средства за живот. Това са работещите тежък наемен труд, градските безделници и бившите военни. Групата на последните е особено голяма в онези години, тъй като по клаузите на договора, който урежда края на Първата световна война, българската армия трябва да бъде драстично съкратена.

Третият аргумент идва от самата идеология на болшевизма. Ако човек прелисти Ленин или Троцки, дори и без да е експерт – какъвто вероятно не е и редовият член на БКП – той може да забележи, че добрият комунист в никакъв случай не подбира средствата за постигане на комунистическия рай и че т.нар. оръжие на идейната пропаганда не е нищо друго освен речеви тероризъм, който, освен че трябва да взривява противниковите тези, по особен начин подготвя в главата на комуниста възможния образ на една разкъсана и жестока действителност.

Борба срещу узурпатора, тероризъм и национално предателство: уточнение по речника

И все пак може да се възрази, че тероризмът е тероризъм в отношение с някакъв обществен ред, който е доброволно приет от гражданите и се грижи за тяхната полза. Правителството на Александър Цанков, което през 1923-1925 г. олицетворява реда в България, не е избрано на свободни избори, а идва на власт след преврат. В такъв случай не е ли малко пресилено да наричаме тероризъм насилствената борба срещу тази власт, лишена от легалност и според общото мнение упражнявана репресивно?

Левите историци биха имали силен аргумент в полза на горното твърдение, ако не бяха два факта. Първият е, че след преврата от 9 юни 1923 г. БКП запазва "неутралитет", вероятно надявайки се, че "градската и селската буржоазия" ще се унищожат взаимно. Вторият, по-нелицеприятен факт е, че когато повдигат бунтове срещу правителството на Цанков, комунистите целят не да възстановят конституционния ред в страната, а да направят България болшевишка република, пряко подчинена на СССР.

Това, което БКП донякъде постига през 1925 г. с атентата в "Св. Неделя", е превръщането на страната в разграден двор и лесна плячка за всякакви апетити. Царят и правителството оцеляват, но са избити голям брой висши военни, което на практика намалява боеспособността на и без това оредялата българска войска. В този смисъл, бидейки насочена срещу интереса на българските граждани и в услуга на чужда държава, дейността на БКП в периода 1923-1925 (нека се ограничим само до този период) трябва да бъда наричана не само терористична, но и национално предателство.

Извършителите и подбудителите на атентата в църквата "Св. Неделя"

Физическите извършители на атентата са следните: клисарят на църквата "Св. Неделя" Петър Задгорски, който, така да се каже, осигурява терен на атентата; Петър Абаджиев и Асен Павлов, които пренасят и поставят взрива в църквата; Никола Петров, който запалва фитила на експлозива. За убиец на ген. Коста Георгиев, по време на чието опело става атентатът, се посочва Атанас Тодовичин. Техническата организация на атентата е изпълнена от Коста Янев и Иван Минков, ръководители на Военната организация; помощник на Минков е Димитър Златарев.

Не е толкова лесно обаче да се посочат подбудителите на атентата и техните мотиви.

Според една версия, която бива лансирана от правителството на Цанков, атентатът е заповядан и финансиран пряко от Москва. Малко преди атентата, на 4 април 1925 г., във в. "Зора" е публикувана секретна телеграма на Коминтерна от 25 март 1925 г., за която се твърди, че е иззета от полицията при разбиването на нелегална комунистическа квартира. В тази телеграма датата 15 април е определена за начало на нов комунистически бунт. Макар че голяма част от съдържанието на телеграмата се оказва вярно, самата тя след години се разкрива като фалшификат, изработен в Берлин по поръчка на правителството – най-вероятно като оправдание на репресиите срещу по-изтъкнатите лица на компартията.

Друга версия бива наложена от Георги Димитров и Васил Коларов и след 9 септември 1944 г. кодифицирана от партийните историци. Според тази версия атентатът е замислен и организиран от "крайнолеви елементи" и "фанатици" в партията и е извършен без знанието или поне без изричното одобрение на ЦК и Коминтерна. Тази версия се опира на проведените след атентата заседания на БКП, в които събитието се разглежда с подчертано критичен тон, а на извършителите се налага порицание.

Една по-скорошна версия (от 2007 г.) е предложена от философа и писател Владислав Тодоров. Според него описаното по-горе поведение на Георги Димитров и Васил Коларов е продиктувано не толкова от грижа за невинните жертви, колкото от добро ориентиране в новата съветска действителност, настъпила след смъртта на Ленин. В началото на 1924 г. теорията на Ленин и Троцки за перманентна революция с всякакви средства е започнала да губи поддръжници за сметка на Сталиновата теория за постепенно и мирно налагане на социализма в отделни страни.

Едва ли някога ще открием кой точно и с каква конкретна цел е поръчал атентата. Следите от организирането на подобно дело са, разбира се, внимателно заличени, фактите, които откриваме, са силно примесени с идеологията на онзи, който ги съобщава, и, най-сетне, онова, което днес можем да прочетем в архивите и в спомените на участниците в събитията, очевидно е оцеляло не по друга причина, а за да бъде прочетено.

И все пак с голяма доза сигурност може да се предположи, че реалните подбудители на атентата са Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров и техните московски господари. Другото, което може да се предположи, е, че те са наредили извършването на атентата по достатъчно двусмислен начин, който post factum ще им осигури възможност за избор дали да поемат отговорност за него или не. И третото, което може да се предположи въз основа на предишното, е, че след атентата комунистическите лидери бързат да си измият ръцете с по-нисшестоящите в партийната йерархия, а може би и съвсем съзнателно предават някои от тях на полицията.

Ръководителите на военната секция към ЦК Коста Янев и Иван Минков загиват много скоро след атентата – първият е убит в престрелка с полицията, а вторият се самоубива. Двамата, върху които се изсипва цялата отговорност за деянието, са клисарят Петър Задгорски и чиновникът във Военния отдел на ЦК Марко Фридман. Те са обесени публично заедно с още неколцина "съзаклятници" на 27 май 1925 г.

Чисти четвъртък – кратка хронология на събитията

Атентатът започва на 14 април привечер, когато в градинката близо до църквата "Св. Седмочисленици" е застрелян депутатът от Демократическия сговор и запасен генерал Коста Георгиев. Опелото му е насрочено за 16 април, Велики или Чисти четвъртък. То трябва да събере в църквата "Св. Неделя", под чиито куполи вече е зареден взривът, там е целият политически и военен елит на страната.

Траурното шествие пристига в църквата около 15 часа. Вътре в нея и около нея вече се е събрал много народ. Ковчегът най-напред е поставен близо до колоната (четвъртата, ако се мине през южната врата), над която се намира взривът. Малко по-късно той е преместен, а с него и членовете на правителството. Царят закъснява. Той е на друго погребение във връзка с атентата срещу него в прохода Арабаконак на 14 април.

Имало е момент, в който трагедията е могла да бъде предотвратена. Малко преди началото на опелото агент на Обществената безопасност прави проверка на църквата; когато се отправя към тавана, където от сутринта се крие Никола Петров, Петър Задгорски го спира с думите, че вече е проверил мястото. Агентът приема казаното.

Около 15.20 бъдещият екзарх Стефан започва да чете опелото. Тогава Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да запали фитилите на взрива. Двамата бързо напускат сградата. В 15.23 минути взривът избухва. Според показанията на вещите лица (в проведеното след атентата дело номер 399/1925 г.), взривът е бил около 25 кг, съдържал е не барут, а тротил и меленит, и е бил майсторски изработен и поставен.

Изненадата, шокът и хаосът, както може да се предположи, са огромни и тъкмо затова е изумителна бързата организация, която се създава на място. Първите, които идват на помощ, са войниците от почетната рота на капитан Тодор Хайдуков. Скоро пристига и пожарната команда. По-малко от час и половина след атентата всички затрупани са изнесени от мястото на взрива.

"Парчета от икони, разхвърляни шапки, ръце, окървавени глави и всичко това беше застлано с кръв", казва в свидетелските си показания командирът на пожарната група Юрий Захарчук.

Чисти четвъртък завършва със 134 убити и 343 ранени, някои от които умират по-късно от раните си.

Цикличното време

На 17 април страната осъмва във военно положение. Започват хайки (по тогавашния речник "потери") срещу участниците в атентата; на практика обаче не се прави никаква разлика между членовете на терористичната организация на БКП, малцината политически лица на компартията и интелектуалци, увлечени от естетиката на болшевизма. Сляпото убиване, което трябва да бъде наказано, чисто и просто се възпроизвежда. Счита се, че между 17 април 1925 г. и 24 октомври 1925 г., когато военното положение е свалено, само в София са избити над 300 души. Двадесет години по-късно този терор ще бъде използван от комунистическата пропаганда като едно от оправданията за масовата чистка около т.нар. Народен съд.

Терор, който ражда преврат, който поражда тероризъм, който поражда терор, който поражда друг терор – от юни 1923 г. до февруари 1945 г. България като че ли не може да излезе от цикличното време на насилието. През тези двайсет и няколко години българската политическа действителност не иска да погледне напред, дори и плахо – почти всяко събитие, което тя поражда, е ретроспективно и компенсиращо, повторение на друго, което вече е станало. Това, може да се каже, е времето, в което се зачева нашият комплексен страх от бъдещето – страх, който до този момент България не е познавала и от който не може да се отърве и до днес.

Когато комунистите избират да взривят своята грандиозна бомба в навечерието на Великден, те навярно си мислят, че се съревновават със символа на Христос, който кара света да започне наново и начисто след ужаса на смъртта. В това е и може би най-трагичната последица от безумния комунистически експеримент от 16 април 1925 г. - наместо да започне наново, времето, в което комунистическият терорист хвърля България, захапва опашката си.

Не че не се е усещало накъде отиваме. В самото начало на 20-те един от най-големите български поети - Гео Милев, който ще "изчезне" в репресиите след атентата, пише тези три реда, които може би най-точно предвиждат пътя, по който вече тръгва България:
 
"... през мрачни коридори,

сплетени в жесток

без изход пръстен..."