За храбростта, мечовете и плуговете

Преди време силен отзвук предизвика моя статия за ген. Христо Луков. Препечатваха я в няколко вестника, четоха я по телевизията, хора хлипаха в телефона ми…

Няколко дни по-късно имах повод да се видя с моите приятели от Съюза на възпитаниците на ВНВУ. Стана дума за ген. Луков. Разговорът си вървеше в обичайните клетви и анатеми срещу комунистите. Мислех си, че моите офицери тачат Луков заради национализма му, заради яростния му антикомунизъм, заради жестокото му убийство, заради военния му героизъм. По едно време един възрастен капитан като че ли се усети че не разбирам правилно и ми каза:

– Генерал Луков е преди всичко човекът, който възкреси армията, а това съживи цялата нация.

Ньойският договор от 1919г. поставя България на колене. Армията е съсипана под контрола на съюзнически комисии от Антантата. Авиацията и артилерията са нарязани и унищожени, войската е съкратена над десет пъти – до абсолютния минимум, гарантиращ границите, хиляди офицери са уволнени. Духът на нацията е смазан.

Към средата на 30-те години България започва постепенно да преодолява ограниченията. Времето е подходящо – Германия е във възход, страните от Антантата си имат други грижи, а и куражът им е поизветрял. По това време министър на отбраната е ген. Христо Луков.
Луков разпуска политиканския Военен съюз и потяга офицерския корпус. Той превъоръжава армията с модерни оръжия от последно поколение. Извършва мащабна промяна във военната подготовка – създава система от подофицерски школи, където хиляди наборници преминават специално обучение. Въведени са нови униформи (по-мое мнение едни от най-красивите изобщо). Когато новата армия е изградена, обучена и комплектована, Цар Борис III тържествено връчва нови бойни знамена на частите. Провеждат се няколко големи учения.

Онова, за което старите офицери разказват с блясък в очите е парадът на Гергьовден 1937г. Маршът – демонстрация има за цел да бъде поврат в националното самочувствие, да се превърне в мощен катализатор на духа на българите. Няколко часа възкръсналата от пепелта българска войска барабани по жълтите павета пред невярващите погледи на чуждите военни аташета. Начело вървят живите опълченци и старите генерали – ветерани от войните. След тях на вълни следват блоковете от юнкери, школници, матроси, конницата, бронираните машини, тежките оръдия, въздухът трепери от прелитащите самолети. Часове тътен от мотори, отмерен гръм от хиляди ботуши, неспирно ура от балкони и тротоари … и разбира се над всичко „Велик е нашият войник“… песента ехти до пълна изнемога от военния оркестър, гъгне по високоговорители из целия град, звучи от радиоапарати, които софиянци са изкарали по терасите… Само за няколко часа, един победен, унизен, обезверен, загубил посока и вяра народ възкръсва като горда нация. Вече нищо няма да е същото… Този дух се превръща в оръжие. Съвсем скоро след това същите тези конници ще навлязат в свободна Добруджа по килим от цветя, матросите ще патрулират с катери по Охридското езеро, а пехотата ще марширува по бреговете на Бяло море. Пет години след този парад българските пилоти ще блъскат самолетите си в рояците летящи крепости и ще докажат, че войнът може да бъде унищожен физически, но не и победен.

Според един популярен анекдот, онези, които изковаха от мечовете си плугове, ще бъдат принудени да орат нивите на онези, които не го сториха. Затова консерваторите навсякъде по света се застъпват за силна армия, големи военни бюджети и здравословен патриотизъм.

Честит празник!

*Статия във в.СЕДЕМ /5.06.2010 със съкращения