НЕБЕСНА ЧАША ЗА БОЯН

            Ето че и Боян Обретенов напусна масата и се отправи към вечността. Където вече са повечето таланти на българската литература, осъдени да живеят цял живот в гнусната атмосфера на комунизма и следващия му, по-висш етап – посткомунизма.

         Талантите, които мразеха най-много насилието, простащината и лъжата – трите ипостаси на комунизма. И поради това обречени на гибел – трудна и мъчителна.

         Талантите, които понесоха знамето на демокрацията, а то се разсипа на пясък в ръцете им, защото беше лъжа и илюзия. Които плакаха от радост, после от мъка и накрая – от безсилие.

         Нима такива хора можеха да доживеят до старини? И все така да бъдат подминавани, презирани, ругани, непечатани, гладни и жадни – докато старите червени дембели плюскат, хвалят се, министерстват и дерибействат без капка срам?  И ако някой пита от какво мрат българските таланти, без колебание кажете: От мъка! Защото все по далечна и непостижима изглежда справедливата, честната, почтената България – тяхната мечта. Тяхната Утопия – която стискаха уж в шепите си, а тя изтече в пръстта и помен не остана. Защото сега чест, справедливост и почтеност са част от реквизита на рицарските романи. Може да прочетете десетки томове на днешните наши писачи – и въобще да не срещнете тези старовремски понятия. И искам да ги попитам – за какво тогава пишете, по дяволите? – но няма да го направя. Безсмислено е. Не само на различни езици говорим – ние обитаваме различни светове.

         А светът на Боян беше прекрасен – в него живееха Збигнев Херберт и Чеслав Милош, в него се пенеше бирата на пражките кръчми и виното на братиславските винарни; пееха се песни с непознати хора и те за миг ставаха приятели; ронеха се люти мъжки сълзи от разкаяние; и рояци жени излъчваха любов и лудост; и сетне, в самотата на творчеството, всичко това дестилираше в поезия, публицистика, проза – в Слово, което остава.

         Боян се пресели в справедливия свят. Тук, на земята, остана само горчилката от измамата и погубените илюзии. Но накрая от болката се процедиха няколко капки мастило и той написа: 

                   ...И в твоите ръце ще е животът.

                   В краката ти – смъртта.

                   Остава само

                   да се наведеш.

         Сбогом, приятелю. Напълнете там, горе, небесните чаши и ни чакайте. Ние няма да се забавим.