Кристо не е Христо

Най-хубавото в първата изложба на Христо Явашев - Кристо е, че 80-годишният художник не дойде в България. И по-добре. Защото призивите за бойкот, които заплюха дългоочакваната експозиция в Градската художествена галерия, не просто са обида от дребни хорица за един световен артист.

Те буквално щяха да върнат Кристо там, откъдето е избягал.

В обществото на отрицанието, където авторитетите се кастрират, така че да бъдат грешни, виновни и нещастни като всички останали. На нивото на посредствеността, където художниците рисуват само четки и боички. В държавата, която още позволява на кадри от номенклатурата да определят културната й политика - и не само.

Сега Кристо е низвергнат, също както бе низвергнат, бягайки от комунистическия режим през 1957-ма година, защото не искаше да е като всички останали. Видите ли, той е предател, отрекъл се е от Родината и най-скандалното - отказва да говори на български език. Следователно Кристо не заслужавал уважение.

Сериозно ли?

Да се разберем - ако Кристо беше останал, днес щяхме да го гледаме в Музея за социалистическото изкуство. Ако не беше избягал, нямаше да е „Кристо и Жан-Клод", както се самоопределя след смъртта на съпругата, музата и най-важния двигател в 50-годишната му кариера, която изобщо не е приключила.

Щеше да е „Заслужил артист" на Народна република България, а не световноизвестен творец, с поразителен мащаб на действие и развинтена фантазия. Щеше да рисува портрети на Ленин и Живков по канон, а не да опакова Райхстага, да строи най-голяма пирамида от петролни барели в Сахара или да кани италианци на разходка по вода.

Ама художник ли е това?

Кристо не работи с рамки, защото няма рамки. Негово изкуство не е за пипане, дори и за гледане не е, защото е временно. Платната се събират, инсталациите се разглобяват. Нищо не остава и не се продава. Остават снимките, скиците и филмите, които Кристо е подбрал да покаже на жадната българска публика, защото вярваме, че има такава.

Вярваме, че има хора, които не приемат дивия националистически популизъм да се отречеш от един от най-големите живи артисти в света, защото е „можещ", но не е „наш".