Свободата днес и тук 15 Април 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

В ТЪРСЕНЕ НА ОТГОВОРА

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Веселин Кандимиров

Нахлуването на големи маси бежанци от Близкия изток и Африка в Европа изглежда неочаквано и необичайно. В действителност то е толкова неочаквано, колкото първия сняг всяка есен. Европа отдавна изпитва миграционен натиск. Днес той само се е увеличил количествено. Това не е и необичайно, както ще видим по-нататък.

Нека започнем с уточняване на терминологията. Какви бежанци са това?

Бежанците от места с военни действия са жени, деца и старци. Мъжете в активна възраст са малко, защото повечето са заети с осигуряване на причината за наличие на бежанска вълна – войната.

Бежанците са гладни и уморени. Те с готовност приемат предложената им храна и дори се бият за нея. Те са сломени духом, защото са оставили всичко, което имат и не знаят какво ги очаква в бъдеще.

Как изглежда това отвътре може да научим от книгата на Юлия Попвасилева "Македонска орис". Тя описва бягството на българите от Беломорието през 1913 г. (Семейството на баща ми е било част от този бежански поток. Това, мисля, ми дава известно основание да говоря по въпроса.)

Как изглеждат нещата в нашия случай? Според наличната статистика, между 16 юни и 6 септември 2015 г. през Македония са преминали от Гърция 62 586 души, определени като бежанци. От тях 42 516, тоест, повече от две трети,  са мъже. При това, както се вижда от многобройните снимки, това са мъже в активна възраст, между 20 и 40 години, добре облечени и приличащи повече на туристи, отколкото на несретници. От останалите 20 000 около 8 500 са жени. Прави впечатление големия брой на деца без родители или придружители - над 1000. Вероятното обяснение на това е, че тези деца са взети, за да придават бежански вид на пътуващите и след това - захвърлени.

Тези бежанци не изглеждат гладни. Те притежават смартфони и кредитни карти. Виждаме как на гарата в Будапеща те дори демонстративно изхвърлят предлаганата им храна, недоволни от нещо.

Те не изглеждат отчаяни, а по-скоро агресивни. Смятат, че местните власти са длъжни да им осигурят придвижване до там, където искат да отидат и прилично съществуване там, където решат да отседнат.

Това не отговаря на представата ни за бежанци. Явно тук става дума за преселници или, както ги нарече Иван Костов, незаконни икономически емигранти. Бихме могли да ги сравним с потоците хора, пристигащи в Америка ог Европа в началото на 20 век. Разликата, обаче, е основна: тези потоци са центробежни – от метрополията към периферията, докато днешните са в противоположна посока.

Причината за подобни преселения е проста: поради високата раждаемост в страните-износителки на хора населението там расте по-бързо от националния продукт. Резултатът е обедняване. Тамошните общества опитват да решат този проблем чрез изхвърляне на излишните количества от хора. Този човешки поток се насочва натам, където демографското налягане е по-слабо, а жизненото равнище – по-високо. В нашия случай, по причини, на които няма да се спираме, Европа се оказва идеалната цел.

За повечето наблюдатели, чийто исторически хоризонт се простира до чутото от дядо, това явление изглежда необичайно. Тези, които се интересуват от проблема, отдавна са предвидили, че експлозивния и същевременно неравномерен ръст на световното население неминуемо ще доведе до подобно развитие. А хората, занимаващи се с история, знаят, че подобни преселения са се случвали много пъти. Архитектурно свидетелство за това е, например, Великата китайска стена. Тя е издигната за да спира точно такива потоци от хора. (Както говорят други свидетелства, без особен успех – Китай е бил завладяван от прииждащите от север племена неведнъж.)

В нашия случай няма нужда да ходим до Китай. За да покажем как завършват такива масови премествания на хора ще си послужим с по-близък и, така да се каже, домашен пример.

През 3 век след Христа граничещите с Римската империя племена на север от Дунав преживяват нещо като демографски взрив. Причината за това е именно обстоятелството, че граничат с Рим. Век или два преди това те са били бедни общности, чийто вътрешен продукт едва е стигал (а понякога и не е стигал) за изхранване и просто възпроизводство на населението. Рим лесно ги е мачкал и завладявал.

При общуването с империята някои нейни напреднали техники и технологии неизбежно са преминавали цивилизационната граница и са били възприети от това население. Те са му позволили да увеличи производството си, и то рязко. Не е необходимо тези технологии да са свързани само с прозводството на храна. Заимстването на по-съвършен тъкачен стан, например, който позволява на една жена да върши работата, вършена досега от две, освобождава другата жена за нещо друго - да произвежда допълнителна храна или да отглежда деца.

Така населението, а заедно с това и техническата въоръженост на тези общности се увеличава. След това идва и момент, когато за част от това население вече няма жизнено пространство и то започва да прелива извън границите на общността. Теоретично този човешки поток може да се излее навсякъде. На практика, единствената привлекателна посока е Империята – там, от където идва всичко ново и интересно и където има още много неподозирани блага.

А сега нека дадем думата на късноримския историк Амиан Марцелин. Той е известен и с това, че рядко си служи с измислици и преувеличения.

През 376 г. по-голямата част от готите, обитаващи земите на север от Дунав, разказва Марцелин, притискани от хуните (как да не се сети човек за сирийците и Ислямската държава), решили да потърсят убежище другаде. След дълго обмисляне решили, че Тракия е най-подходяща за това, защото е плодородна и отделена с Дунав от старите им предели.

И тъй, те изпратили при тогавашния император на Рим, Валент, пратеници, които коленопреклонно го помолили да приеме готите, обещавайки му, че ще живеят в мир и ще му помагат в случай на нужда.

Тук цитираме Марцелин: „Това предложение предизвикало повече радост, отколкото страх, понеже опитните ласкатели превъзнасяли пред императора изгодите, които щял да има от тяхното пускане: той щял да получи толкова много военни подкрепления, така, че щял да има непобедима войска, ако събере в едно своите и чуждите сили; при това съкровището щяло да се обогати извънредно много със злато, ако провинциите, вместо да дават военни подкрепления, плащат годишен данък.”

И императорът склонил. Тогава „...щом получили императорското позволение, готите дене и ноще преминавали реката, накачени по много на кораби, салове и лодки, издълбани от дървета. Поради липса на място в плавателните съдове, някои се опитали да преплуват реката и мнозина намерили смъртта си, като били погълнати от водите.

Така се подготвяла гибелта на Римската империя с неудържимо усърдие и настойчивост ”- възкликва Марцелин.

Нещо много познато взе да изглежда всичко, нали? Заменете император Валент с фрау Меркел, или, ако щете, с Брюксел, ласкателите със списание Икономист, обясняващо колко изгодно е за Европа приемането на „бежанци”, Дунав със Средиземно море, и ще получите сбито описание на ситуацията в Европа към лятото на 2015 г. Как ще изглеждат нещата по-нататък още не знаем, но можем да добием представа, ако продължим да четем същия автор.

След като се прехвърлили отсам Дунав, готите открили, както става винаги в подобни случаи, че действителността се разминава с очакванията им. Освен това храната не стигала, обслужването било лошо, а социалните работници – също както в днешна Тракия – извънредно крадливи. Накратко, не минала и година след пристигането им, и те започнали да плячкосват и опожаряват тракийските селища. Тогава императорът събрал войска и тръгнал да ги вразумява.

Решителното сражение станало през 378 г. край Одрин, близо до днешната българо-турска граница. Готите, предвождани от някой си Фритигерн, нанесли ужасяващо поражение на римляните при което загинал и самия Валент.

Това било най-големия военен провал на Рим откакто станал империя. Дори клането в Тевтобургската гора не може да се сравни с него – защото то не подкопало устоите на държавата, нито пък загинал императора. След битката при Одрин граничните варвари редовно започнали да нахлуват в империята – това е епохата, която наричаме Преселение на народите. Скоро след битката империята окончателно се разпаднала на Западна и Източна. Тридесетина години след нея други готи начело с Аларих превзели самия Рим.

Разказват, че когато съобщили на съответния император за гибелта на Рим, той възкликнал: „Но аз току-що го храних!?” Той помислил, че става дума за любимия му петел, който също се казвал Рим.

(Днешната публична власт в Европейския съюз не е чак толкова лекомислена. Тя се занимава и със сериозни проблеми, като въпроса за еднополовите бракове.)

От тази кратка историческа екскурзия научаваме две неща: че днешното масово нахлуване на преселници в Европа е 1. исторически обусловено и 2. много опасно. Тези маси от хора не могат да бъдат асимилирани. (Политкоректното говорене предпочита термина „интегрирани”.) Когато то разглежда това интегриране, има предвид икономическото им такова, т.е., намирането на работа за тях и включването им в производството. Културното им интегриране е невъзможно – нека припомним само примера с християнските и мюсюлмански общности на Балканите, които, също като вода и масло, не се смесват, макар да живеят заедно повече от половин хилядолетие. Но и икономическата им интеграция е нещо условно, защото тя също зависи от културната. Икономическите успехи на днешна Германия, например, са резултат от цялостната култура на немското общество. Те не могат да бъдат постигнати в културната среда на страните, откъдето тези преселници идват. Преселвайки се в Германия и създавайки там компактни общности, те неизбежно ще пренесат и собствената си икономическа среда, сиреч, собствената си бедност.

Това обстоятелство само по себе си е достатъчен повод за да се отнесем критично към днешното преселение. Има, обаче, още една причина за това, далеч по-сериозна – ислямския фундаментализъм.

Ислямският фундаментализъм е реакцията на ислямския свят – на определен етап от неговото развитие – при срещата му с Европейската цивилизация. Тази реакция е изключително агресивна. Фундаменталистите виждат в тази цивилизация смъртен враг, който трябва да бъде унищожен. Те са сериозно предизвикателство, на което тя трябва да даде подходящ отговор.

Това не е нещо ново за тази цивилизация. Век преди това тя е била изправена пред друго такова, също планирало да я унищожи – предизвикателството на болшевизма – и се е справила успешно.

Сходството между тези предизвикателства е толкова голямо, че някои наблюдатели назовават второто от тях „ислямски фашизъм”. (Терминът е неточен: фашизмът е вътрешно явление в Европейската цивилизация, докато болшевизмът и ислямският фундаментализъм са до голяма степен външни. По-точния термин е „ислямски болшевизъм”.) Болшевизмът също беше реакция на друго общество – руското православно – срещу превъзходството на Европейската цивилизация и също смяташе, че тя трябва да бъде унищожена. Сходство има и в средствата, които те използват. Основните нападателни средства на болшевизма бяха две – пряката военна сила и „износът на революция”, т.е., разяждане на цивилизацията отвътре. Второто беше възможно, защото в самите европейски страни имаше достатъчно големи маси хора, в това число и интелектуалци, податливи на идеологията на болшевизма. В някои европейски страни, като Италия и Франция, комунистическите партии бяха основни политически сили. В други, като Испания, те дори успяха да предизвикат граждански войни.

При сравняване на средствата, ползвани от двете агресивни сили в началото изглеждаше, а и наистина беше така, че ислямския фундаментализъм не може да ползва второто от тях. Та кой европейски интелектуалец или обикновен гражданин би залитнал по Шериата? В идеологическо отношение ислямизмът би намерил почва в Европа само у някои маргинали и душевно неуравновесени люде.

Навлизането в Европа на голямо количество хора с ислямска вяра променя това положение. Независимо от бъдещото им място в обществото те създават това, което марксистите наричат „пролетариат” – маса, в която идеологията на външната заплаха може да намери почва и да създаде вътрешен фронт.

(Тук е мястото да направим сравнение между днешните имигранти и множеството действителни бежанци от болшевизма в Европа. Тези бежанци не са били потенциална пета колона на очертаващия се враг. Напротив, те дори са естествен съюзник в борбата срещу него.)

За съжаление, историята не ни дава пример за успешен отговор на подобно предизвикателство. В този случай европейската цивилизация за пореден път ще трябва да бъде първопроходец. Може да чуете мнения, че тя няма полезен ход: ако приеме всички желаещи да се преселят в нея, ще се задуши, а ако откаже – ще се отрече от фундаменталните си ценности. Отговорът е, че, за разлика от интелектуалните постройки, в действителността възможните отговори никога не са само два. Те са неизброимо много. А незаконното преминаване на граници и колонизирането на територии никога не са били фундаментални европейски ценности.

Така, ние не можем да кажем какъв е успешният отговор. Можем, обаче, да посочим някои неуспешни подходи към решението:

Емоционалния подход. Толерантността е нещо много хубаво, но има един сериозен недостатък: тя е зависима от такива чисто количествени факгори, като съотношението между толерирани и толериращи. Тя е най-голяма, когато количеството на първите клони към нула и намалява с нарастването им. Когато количеството на толерираните стане съпоставимо с това на толериращите, тя на свой ред започва да клони към нула, и дори може да промени знака си – толериращите да станат толерирани.

Несъмнено част от преселниците са прятелски настроени към европейската цивилизация и за тях Европа е нещо като духовна родина. Част от успешния отговор е те да бъдат отсяти от общата маса и приютени.

Спасяването поединично. В момента страните, засегнати от емигранската вълна постъпват точно така. Всяка се стреми да прехвърли горещия картоф на съседите. В този случай поведението на България изглежда най-разумно. Тя се стреми да направи страната непривлекателна за имигрантите, като едновременно с това охранява границите си. Но тази политика не може да донесе краен успех, ако не бъде възприета от всички. Европейският съюз трябва да започне да се държи като единен субект. Чиновниците в Брюксел не могат да осигурят това. Очевидно, ръководството на съюза трябва да бъде реформирано из основи.

Политкоректното отношение към действителността. Първо условие за всеки успех е наричането на нещата с истинските им имена. Европейското обществено мнение трябва да излезе от въображаемия свят на мними вини и задължения. В това отношение ролята на Източна Европа, необременена с такива, е важна.

За съжаление, днешното българско правителство не се държи по подходящ начин. Вместо да подкрепи становището на Вишеградската четворка по отношение на мигрантите, то демонстрира официално съгласие с "началниците" от Брюксел, нещо като тодорживковско снишаване докато отмине бурята.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional