… Трудно се започва с „многоточие“. Не защото е модерно и интересно, а защото има толкова много и за мислене, и за казване, и за чувстване, че понякога избраната неизказаност съдържа много повече от добре подредената и структурирана мисъл.

Жалка картинка – спящи, лежащи, крещящи, изтощени до болка и най-вече – унизени хора. Тълпи с протоколи... с единични опити за гражданска реакция и отхвърляне на статуквото, но без особени последователи. Протоколи и пак протоколи. И изпокъсани, и изподрани от влаченето им по пода чували. Чувалите с „гласовете на народа“. Носени, влачени от човешки ръце, ръце на жени, майки, баби… Документи и пак документи, и пак документи… И хора, къде по- бедни, къде не, но дошли на работа, за някой лев или мотивирани заради самото идване. Но хора - служители и служители.

Едните горе, преди загражденията, на червените седалки. И пак спящи, лежащи и чакащи. И другите – долу, от другата страна на заграждението. Уж от един отбор - на работещите, на служебно ангажираните лица, а с разделител - и физически, и мисловен, и по дух.

С брутални обиди, пълни с агресия и ярост, с онзи вик, неспособен да бъде чут иначе, безпомощен, но напиращ да бъде изкрещян, за да се излее болката от унижението и загубата на човешкото достойнство! Брутални обиди и освирепели очи, като на нахъсани за бой състезателни кучета, до болка красноречиви за падението и мизерията на същността и същината!

Падение, човешко, обществено, институционално, политическо. Всякакво. Има ли въобще смисъл да се пише?! Аспектите са толкова много, че ако трябва да ги разглеждаме един по един, то ще им изгубим бройката, определено.

Толкова видим и искрящ е stop-а на времето, че освен „…“, май вече няма друга дума.

„Избори 2015“ - организация, храна, време, пари, обезщетения, отпуски... Това са само видимите неща, все някак си се преодоляват.

Не, не организацията - въпрос на мениджмънт е, впрочем модерно понятие, непознато в институционалното кралство ЦИК и сродните. Не гладът - сандвичи и кебапчета все засищат някак си. Не умората - да кажем е извънредна, спешна, двойна или, както и да я наречете, лекарска смяна. Не!

Човешките права. Това е най – високата ни ценност! Усещането за липсата на свобода! Това е!

Потъпкването, грубото, безапелативното потъпкване.

Унижението.

Не, служебно ангажираните лица в изборите не са заключени в Зала „Арена Армеец“! Кой да ги е заключил?! Те просто се „вардят“ (като стадо в ограда) от редици полицаи, бранещи входовете... Това не е заключване, никой не е заключен, но не може да излезе. Е, нали сами са си избрали да дойдат - ще си чакат и каквото - такова.

Усещането е за липсата на свобода, за ключа, за забраната въобще - била тя писмена или устна, все едно, за неинформираността, за чувството, че си заложник без повод и причина, заложник на собствения си избор за участие в един далеч неочакван парад.

А иначе – референдум!

Абсурдна реалност!

Наредени зад незаключените врати хора, в очакване на техен близък, за да се трансферира от полицай „n“ до полицай „n1“, и така до теб нещо лично - багаж, книга, дреха, медикаменти. С опряна в стъклото длан мислено и духовно connect-ване с близкия човек отсреща…

Трагедията и мизерията на самоизяждащата се ретроградна BG-действителност!

Жал!

Мария Гложенска–Тотева е един от хилядите членове на избирателни комисии, които бяха затворени за повече от 24 часа в зала „Арена Армеец” в деня след изборите.