НЕЗДРАВ И ЕГОИСТИЧЕН СКЕПТИЦИЗЪМ

На първи февруари грамотните национални читатели едва не си загубиха калеврите от газене през вербалното блато на сълзи, мегаломания и чер пиар, плиснало неваксинираното срещу злонамерени манипулации, разпарчедосаното българоезично медийно пространство.

Зачинител на агресията и изпълнител на главната вокална роля бе поомръзналата ни с  принудените усмивки и светско-балкански шарм Ирина Бокова.

За “невежите” и неинфирмирани сънародници ще отбележим, че тя е скъпоплатен/според собствените и думи/ планетарен чиновник и управител на сдружението ЮНЕСКО. Организция която се грижи ДАЕШ да не взриви всички библиотеки и галерии по пътя си, а нашите гласовите баби от село Бистрица да пеят в Париж, Пекин и Каракас.

Усмихнатите  работодатели на Бокова, декларират че тя се справя много добре в занаята, като се има предвид, че ЮНЕСКО е институция, която харчи много, а не печили ни цент.Но това не е наша работа, дето се вика.

Пространствените календарни притеснения на съгражданката ни Бокова, са чисто институционални, а не екзестенциални.

Според световната канцеларска конюктура, се налага т.н.обществено мнение, че именно Ирина Георгиева Бокова е най-дялания камък, който ще заздрави темелите на алианса ООН, когато след месеци световната общественост ще изпрати на заслужил отдих дълбокоуважаемия досегашен председател господин Бан Ки Мун.

Фанфари и барабани. Викове: Браво, да живей и… брей маа-му стара, съпътстват горепосоченото героично мнение и пълнят световните новини с купища предположения, анализи, мнения, прогнози и най-махленски клюки.

Клюките и неуважението според претендентката Б. идват предимно от недалновидните, задръстени и вечномразещи нейни сънародници. Така да се каже ние с вас и куп други лумпени и неблагодарници.

Защото, вместо да си изядем шапките от радост и в умопомрачителен екстаз да тропаме веселия национален танц:”Капаница”, или да тричаме кучета за здраве на претенденката, то слабоглобализираното ни народонаселие проявява нездрав и егоистичен скептицизъм.

-Защо?

Този сакрален въпрос си задава дългогодишния корифей в дипломацията И.Б. и вежливо ни се усмихва от екрани, сайтове и ефирно-кабелни СМИ.

-Защо?

И започват едни пояснения, заврънкулки, междуметия и марципанени недоизречени риторики, които са изключително вредни за състоянията на и без това намаляващите бъдещи майки в родината ни. В дълбоко и безразборно лъганата ни родина.Или както искате наречете територията, така и не успяла да доплува до пустите “Три морета”.

-Защо?

Продължава недоумението на потърпевшата номинантка, и ако беше залога по-дребен и не до там скъпоструващ, то тя не би се посвенила да удари и няколко реда сълзи в жив ефир, белким оправи работата, като подсмърча, че е сираче и о, Боже, репресирана от неблагодарните доморасли демократи-фашисти.

Да, да,защото тя до болка и кръвно разпознава фашистите. Тъй като татко и - Георги Боков е “народен партизанин и антифашист”, който също е зловредно оклеветен за някакви вече забравени стари и абсолютно неприемливи истории. Като финализиране на жизнени функции на индивиди, народни танци върху нерегламентирани култови надгробия и безцелно боравене с табелното оръжие, за не дотам мирни цели. И други такива глупости.

А, той - според думите на самата Ирина - е висш държавен деятел и публицист. Абе, борец за мир, откъдето и да го погледне човек. От преди 1944 година, та до ненавременната му кончина. А,самата тя, собствено е нямала нищо общо с предшната власт до 1989 година.

Е, поработила в МВнР.И какво от това? Всеки може да работи в Народното МВнР на народна България. И какво толкова е работила? Аташе или нещо такова? Да не е била министър…Хайде де…Ами нали Петър Младенов, щеше да се обиди?

И такива още сърцераздирателни въпроси, я разяждат. При това тя, не отива да управлява ООН за пари. Тя е богата. Тя е скъпоплатен чиновник. Защото много знае, има опит, но не може да разбере, как може, и защо така нелепо я прикилимисват като претендент на Кремъл и като негова креатура и тотална кандидатура.

Е, това най много мъчи Ирина Бокова. И грубото неразбиране на сложната и душа, не и дава мира да си гледа работата и да пази културното наследство на планетата от посегателства всякакви.

Ами, да вземем само дневникът на Ернесто Гевара, наричан с много обич от световната демократична младеж с името Че. Че, нали ако не е била тя, той е отивал по дяволите, образно казано. А, там е описано как, и именно могат да се организират партизанските движения, но вече не в една отделно взета държава, а по-мащабно. В планетарен размер. Стига да има кой да дава пари за джепане...

Ето, такива и още по-странни неща не можем да разберем ние тъпите и здръстени българи в наратива на г-жа началник, Бокова.

И народ безмолствует. Като у Пушкин.

Вместо да попитаме:…..

А, имаме доста и за питане и за припомняне.Но ще излезе като едното долнопробно и целенасочено заяждане с успяла сънародничка. Защо ли? Ами, защото и завиждаме в своята рустикална некадърност и неповратливост. Да, може би в неповратливостта.

И тъй като няма за кога да мълча, ще приведа два исторически факта, които на първо четене нямат нищо общо с г-жа Бокова, а и не уронват нито престижът и, нито личното и пространство и иначе доброто и име/в квартала-примерно!/.

“След Девети, постъпих в “Работническо дело”. Там ме изпрати на работа Партията.-разказваше баба Райна Тодорова, АПБФК и носител на орден “Георги Димитров”, ятак на бойните групи в квартал “Подуене” в София.

Но вие, нямате много общо с журналистиката,нито с актуалната тогавашна политика.

О, аз бях назначена като групов отговорник на телефонистките във вестника. Трябваше да има осторожност и бдителност. Защото не се знае, дали гадовете, нямаше да се внедрят и  във вестника на Партията. Спомням си, че на една  оперативка специално при мен дойде другарят Георги Боков. С брич, с револвер на кръста и със списък на работещите в редакциата. Той ми каза най-отговорно:Другарко Тодорова, вие не трябва да пропускате нито един разговор. Ще подслушвате всеки, който се обажда отвън и всеки, който се обажда по градската линия от вестника навън.

Дори и мен ще подслушвате. Никой няма право на грешки. И ще докладвате. И ми посочи три имена от списъка на които трябваше всеки ден да казвам, ако има по необичайни разговори. И аз подслушвах. Всеки ден. По осем часа,ако някоя от колежките се разболееше, и повече време. И така десет години. Но имаше и ред и дисциплина. После ме песионираха. Но нямаше като сега дисиденти, недоволни, другомислещи. Другаря Боков си знаеше работата…”

Този разговор го проведах в края на 80-те години. Баба Райна почина.Тогава в родната и Бяла Слатина имаше само паметник на Цола Драгойчева. Днес централния площад на градчето носи същото име на комунистическата терористка.

Нищо не е мръднало. Напротив, нещата стават кристално ясни по какъв път искат да вървят българите.

След година или две, тогава напористият комунист Филип  Боков,/син на “публициста” и батко на дипломата Ирина/ който бе и директор на КТР/Комитет за телевизия и радио при Министерския Съвет/лично преглеждаше и злостно цензурираше всяка картинка, която бе заснета от ТВ-камерите и бе предложена за излъчване по телевизията. В новините или други предавания.

Да, става дума за след т.н.промяна. Той режеше изяви на тогавашната опозиция и хич не му трепваше окото. Псуваше сътрудниците на поразия и въобще не му пукаше нито от субординацията нито от недостига, или даже липсата на морал. Когато певицата Ваня Кстова, се опита да да оспори свое брутално цензуриране след изпълнение за “сините” на митинг пред Св.Александър Невски, той изгруга нечовешки мръсно и певицата, а и аз загубихме дар слово. И слава Богу, защото този човек с фамилия Боков, нямаше не само граждански, но и морални задръжки. Криминален безпредел, биха казали любимите ни руснаци. После, всичко това той сам сподели с нацията от трибуната на Парламента в емблематичната си фраза за вината на комунистите, която някои могат да приемат само с мезета. Използвайки множественото число, той откровено подчерта,че всички са ни взеле за такива. За мезета…А той, да ме прости Господ, не бе от най-ярките въздържатели.

Както и да е…

И не знам защо ми хрумна още една емблематична ситуация от късния комунизъм.

По време на лятната среща на Тодор Живков с т.н. народни писатели в двореца Евсиноград, детски поет започва да чете свои римушки с такава коленопреклонност пред Чорбаджията, че дори на Живков му става неудобно.

- Кой е този бе Любо? - пита той председателя на СБП.

- Това е детския писател еди-кой си - отвръща Левчев. И продължава характеристиката: Член на БКП, АПБФК, Народен деятел на културата, главен редактор на детско издание еди си кое, член на ПЕН и още…

- Още, още,какво още иска този човек, бе Левчев, та той всичко си има -не издържал Първият партиен и държавен ръководител.

- Слава и внимание, другарю Живков.Всички това искаме. И Вие да му ръкопляскате и да се снимате с него. А, снимката да излезе в “Работническо дело”, е може и не на първа страница.

Да, наистина странно защо ли се сетих за тази “писателска” историйка, гледайки изявите на Бокова в началото на февруари 2016 година.

Какво ли още желае, тази поувяхнала дама? Та нали се снима вече със самия Путин? А самата рече че е и добре осигурена. И тя и потомството и. При това не само у нас, а и в далечната, някога вражеска чужбина.

Да, странни са Божиите предзнаменовия, дори за атеистите. За това пък жаждащите за слава и власт имат едно удобно и всеопрощаващо извинение:”На ползу роду”.

Може би щях да повярвам, ако не знаех още нещо написано на паметник в София:

”Не нам,не нам…”.