Свободата днес и тук 21 Май 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Футорофобията на Русия

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Иво Инджев, http://ivo.bg

 

 

Автор: Василий Иноземцев

Превод за ivo.bg: Васил Костадинов

Съвременният руски роб не може да предложи на света нищо освен единство в НАШИстка опаковка (НАШИ – прокремълско младежко движение). Но дори идеята, заради която робите трябва да се опаковат е химера. Какво се крие под агонизиращите викове “Россия, Россия!…”?

 

Цялото руско общество е болно от футурофобия – неописуем страх от бъдещето. Проблемът не е в официалната идеология или, по-точно, пропаганда, която не предлага положителна стратегия и визия за бъдещето на страната, а в населението, което с всички сили на инфантилната си душа се стреми да остане в безкрайното настояще, или по-скоро, в “ситите” и “стабилни” години от предходното десетилетие.

 

Може да ни се размине, може би ще го преживеем някак. Обикновеният човек, за разлика от мислещите хора, забелязва само количествените изменения, които, незнайно защо, смята за обратими. Качествените изменения са недостижими и непредсказуеми. Не че ги отрича. Само си мисли, че се случват “някъде там”, далеч от животеца му, в друго измерение.

 

През последните години, руските власти се постараха да уеднаквят жизнените критерии на големия социален свят и светогледа на обикновения руснак. Това сближаване породи в обществото атмосфера на нарастващата тревога. Във въздуха витае усещането за предстоящ колапс, крах и катастрофа. Пресъхнаха и последните запаси от психологическо търпение и самодоволство. Все по-често ни припомнят, че подобна криза е имало преди сто години.

 

Всъщност, кризата е по-дълбока, а основния проблем на Русия, е изпадането в криза на две нива: глобална и локална. Глобалната криза, така или иначе, обхваща цялото човечество, и е следствие от затварянето на голям исторически цикъл, финала на който е 500-годишното доминиране на западната цивилизация.

 

В орбитата на глобалната криза с различни роли и с различни позиции са въвлечени всички цивилизации, които участват в културно-историческите процеси в голям период от време. Русия не прави изключение. Анализирането на Русия извън глобалните процеси е честа грешка, но този анализ не е на глобално ниво – това е тема на друг разговор.

 

Локалната криза е породена от вътрешни причини, които са следствие от руския културно-исторически опит. Анализът на обстоятелствата при тази криза, както и трезвият поглед към историческите перспективи, изискват интелектуална смелост.

 

Трябва ясно да си отговорим на въпроса: искаме ли да живеем в уютни и успокояващи митове или все пак сме готови да погледнем истината в очите и да приемем фактите, без значение колко са противни? За какво иде реч? След като не мога да дам подходяща обосновка, ще се опитам да ги нахвърля в сбита тезисна форма. Няма да се спирам и върху краткосрочната политическа конюнктура, събития и личности: те са, по думите на Фернан Бродел, не повече от пяна върху вълните на историята.

 

Кризата, причинена от вътрешноруски причини не е криза на растежа, а криза на настъпващия край. Руснаците, като имперски етнос напускат историческа сцена и с тях си отиват културно-цивилизационния и държавен модел, които се е зараждат още през 14-ти век, и върху които е изградена руската система, руската матрица и т.н. термини.

 

Осъзнавайки този тревожен факт, трябва да се отърсим от наивните илюзии, че обществото може във всеки един момент да започне на чисто, ако само променим условията. Наблюдавайки как опитите да променим условията и да излезем от имперските коловози винаги се провалят, трябва, в крайна сметка, да си направим адекватни изводи. Ако не харесвате думата менталност – не я произнасяйте, но същността няма да се промени.

 

Империя – в точен и тесен смисъл – не е просто страна, провеждаща успешна завоевателна политика. Истинската империя, винаги е глобален идеократичен проект. Русия е наследник не само на Съветския съюз и Руската империя, но и на Византия, Османската империя, Арабския халифат, Рим и редица други по-малко пълноценни, забележими и трайни имперски проекти (колониалните империи не влизат в тази група – те са различни). От историческия опит лесно можем стигнем до извода, че всички имперски (идеократически) проекти, независимо от съпътстващите ги историческите обстоятелства, преминават през еднакви фази на жизнен цикъл:

– период на осъзнаване, когато възникващият етнос придобива културна идентичност чрез усвояване на една или друга идеократическа доктрина,

– период на “пасионарен взрив” (по Гумилев), белязан от бурен демографски ръст, политическа, военна и териториална експанзия, максимални възможности за вътрешни противоречия и широко развитие на социалните специализации,

– след достигането на зенита, империята спира да расте и да се развива. Това обикновено е белязано от първото голямо военно или знаково поражение. След това, империя започва да линее глобално: временните тактически успехи не променят тази тенденция. Военните поражения не са случайни, а защото империя изчерпва капацитета си за усвояване на чужди култури и чужди етноси. Казано по-просто – амебата поглъщаща всичко около себе си, спира да расте, тъй като не може да расте до безкрайност,

– период на отстъпление – с множество краткосрочни ретроградни движения, винаги завършващ с колапс и гибел.

 

Геополитическият формат на империята се свива, имперският етнос или напълно умира, или се разтваря във вълните от “пришълци”, губейки екзистенциалното си единство и имперска идентичност, когато всичко останало вече е изгубено. Този алгоритъм се повтаря многократно, като последната му фаза наблюдаваме в момента в Русия. Руснаците като имперски етнос преживяват ускорена депопулация, която едновременно с изчерпването на имперския проект като такъв, се стимулира от още едно специфично обстоятелство.

 

В двуполюсния руски мироглед, на райския идеал, в който моментално трябва да се трансформира презреният долен свят, е противопоставен полюсът на мироотрицанието: презрение и омраза към света, човечеството и към самите нас. След като последната идеократическа доктрина – комунистическата, обещаваща скок директно в рая, отиде в небитието, светлината в края на тунела напълно угасна.

 

Руснаците останаха сами срещу затъналия в зло и грях свят, чиято промяна е принципно невъзможна. Това доведе до неутешима горест, самота, чувство за безсмислено съществуване, последвани от прогресиращ алкохолизъм, наркомания и тъпа омраза към целия останал свят, който не иска да “живее по нашенски “. На подсъзнателно ниво омразата е породена заради липсата при другите на типичните руски комплекси.

 

Точно тези комплекси са декодирания йероглиф на прословутата “духовност” и смислен прочит на “загадъчната руска душа”, вечно насочени към нещо грандиозно, вселенско и очевидно неосъществимо. Допълнителни нюанси към декодирания йероглиф на “духовността” са моралът на добродетелния роб, боготворящ началството, целувайки господарската ръка в екстаз от умиление и благодарност за това, че тази ръка не го доубива.

 

Днешният имперски упадък не е в състояние да разработи нова идеократическа доктрина, дори не може да запази своята традиционна идеологическа обосновка. Точно обратното – под изцяло свалените маски се разкрива архаичната стихия на господството, постигнато единствено и само с насилие. Това не може да продължава вечно, и е обречено на скоропостижен провал. Зад всяка шовинистична психоза трябва има някакво положително съдържание. В случая такова липсва. Клептокрацията е идейно безплодна.

 

След обновяването на идеократическата доктрина през 1917 г., руското имперство достигна пика на могъществото си в залеза на класическия сталинизъм през 50-те години. По някои параметри, империята продължи да се развива известно време, но от началото на 60-те години общия вектор на историческата динамика пое надолу. Основната причина е, че имперския тип обществен ред и съответния тип хора, изчерпиха потенциала си за усложняване на системата, а стратегически, в еволюционна перспектива, по-простите форми винаги губят от по-сложните.

 

Стремително, по историческите стандарти, изостанала от глобалното ниво на развитие, империята неизбежно започна да губи своите предимства и да отстъпва позиции. Фактът, че Русия загуби изцяло

20-ти век и се осакати, хвърляйки в пещите на имперския проект огромен брой хора – не е основната причина, а само форма за изпълнение на историческите закономерности. Трудно можем да отхвърлим мисълта, че през 20-ти век, е бил задействан някакъв мистериозен “код за самоунищожение “, който е над всички частни планове, страсти и намерения, и стъпка по стъпка изхвърля руснаците и Русия от голямата история, а в бъдеще – от историческото битие изобщо.В тази връзка, става ясно защо исторически обречените характеристики на социален ред и човешки тип, с безкрайно упорство, се култивират от днешното макроимперско подобие.

 

Какво имам предвид?

 

Априори, социогенезисът на образуващия държавата народ, има съществен недъг: институциите на развитото обществото са много зле адаптирани към изоставащата му част. Основен проблем в продължение на векове е “дърпането на чергата” между самодостатъчните в капсулацията си селски свят и властовите институции на висшето общество.

 

Заради невъзможността да се преодолее до и анти-държавната народна стихияна, висшата форма на социална самоорганизация е ОПГ, казано по-просто – бандата, защото по-сложни форми и за архаичното, и за модерното руско общество, са неразбираеми и недостъпни. Оттук е и фатална неспособност на властовите субекти да надскочат феодално-имперската си същност: тези субекти трябва да са в синхрон с нивото на подвластното стадо и да не се откъсват от него в “напредъка” си.

 

По същата причина в Русия не е наложен и класическия феодализъм, европейския градски стил и гражданинът с права. Но имаме специфичен тип властови субект, окичен със стабилни културни атрибути: сакралност (на човека седящ на трона), надморалност(безотговорност и безнаказаност, неподвластни на законите, включително и природните), ирационалност, абсолютно всемогъщество, съчетани с относителна вездесъщност.

 

И тази средновековна форма, която няма нищо общо със съвременните социални и политически отношения, с минимални компромиси отново са възпроизведени в путинска Русия. Отново се възпроизвеждат трите неизбежни руски типажа: лумпен, бандит и чиновник.

 

Подвластният човек се формира на дълбоко извратена психологическа основа, съчетаваща мазохизъм в отношението към властта(като цяло към всяка по-висша социална инстанция) и садизъм към всеки зависим и подчинен. Тази затворническо-углавна и робско-кучешка менталност прониква до всички нива и клетки на руското общество и в порите на чиновническата пирамида, армията, църквата, научните и бизнес среди. Изключения са маргинални.

 

Поначало робът е добродетелен, но тук масово е упорит и лукав, а всеки един, при докосване на определена емоционална струна, мигом се превръща в ликуващ роб. Съвременният руски роб не може да предложи на света нищо освен единство в НАШИстка опаковката. Но дори и идеята, за която е необходимо да се опакова – липсва. Какво точно стои зад агонизиращия вик, “Россия, Россия!. ..”?

 

Проблемът е, че дори и най-упорития слуга не се превръща в свободен човек чрез постепенна еволюция. В историята всичко трябва да се прави в определен момент. След като етносът завършва историческото си формиране, системните характеристики на неговото психическо ядро се променят много трудно, почти невъзможно. Затова, в руското общество, свободният и активен човек винаги е маргинален, подозрителен и потискан. Единственото нещо, с което свободния човек може да оправдае своето социално пропадане, е службата за господаря.

 

Но човекът, който свободно упражнява своите социални права и възможности, в Русия продължава да бъде отхвърлян. Съвременното “залагане на стадото” в този смисъл, е много показателно. Но искриците надежда за потребителски индивидуализъм, пламнали в края на съветската епоха, вече са съвсем угаснали. Това не е индивидуализма роден от протестантската трудова етика, отговорност и съвест.

 

Този индивидуализъм е див, безсрамен, безкрайно егоистичен и варварски, който само в много тънки и крехки социални слоеве на големите градове се издига до буржоазен индивидуализъм. Но последният от своя страна е в криза. Това обаче, е проблем на Запада. Тук все повече укрепва индивидуализмът на ненаситния и безнравствен дивак, определен от народа като “селяндур”.

 

Какво следва? Пред очите ни руският нео-империализъм изгаря последните си ресурси (нямам предвид петрол, газ, дървесина, метал и пари). В същото време, днешният режим прави всичко, за да ускори разрушителните процеси и изключва дори призрачната възможност за “изправяне” на курса. Между другото, точно така, всички империи изпадат в колапс: след преминаване на определен кръстопът, всяко действие е различен път към една и съща пропаст.

 

Този кръстопът, уви, е преминат, и векторът на бързата деградация на обществото изглежда необратим. Това не се отнася за икономиката (тя, на теория, може да се възстанови), а за менталната сфера. Тук, както показва историята, деградацията е необратима и неизменно води до израждане. Ето защо, всички средносрочни (ако не и краткосрочни) прогнози трябва да се основават на факта, че:

 

– изчезването на руския етнос и разреждането с кавказко-центалноазиатски елементи ще продължи и прогресира. Само този факт е достатъчен да превърне Русия от придатък на Европа в придатък на Азия с всички последствия,

 

– също така, с оглед на общата ментална деградация, ще се увеличава упадъка на образователната система, депрофесионализацията и лумпенизацията на обществото,

 

– международната съпротива към агресивното руско имперство ще се увеличава,

 

– неизбежното падането на режима на Путин ще бъде придружено от разпадането на геополитическия формат: махалото, което след разпадането на СССР, пое в посока на стабилизация, вече се движи в обратна посока, и режима волно или неволно прави всичко, за да го ускори. Традиционната имперска система завършва своя път, а всякакви промени в системата са възможни само след поредния цикъл на разпад. Като цяло Русия не подлежи на трансформация, макар трансформацията да е неизбежна, като няма време за отлагане,

 

– по-нататъшното “развитие” на отломките, които ще останат след асимилацията на части от днешна Русия от съседните цивилизации в руслото на имперската матрица, е невъзможно, или по-скоро, ще доведе до пълно оттегляне от историческата сцена в най-кратък срок,

 

– най-актуален е въпросът за излизане от имперските коловози и европейската интеграция – предимно в Централна Европа. Това повдига важни въпроси за изграждане на европейски модел в Западна Русия, без изпадане в наивно западничество и с отчитане динамиката на глобалните процеси. Но това е друга тема. Отделно трябва да се мисли и за излизане от имперската матрица.

 

Във всеки случай, след преболедуване на вечното руско “може би ще отшуми”, трябва да се разбере, че в сегашния си вид и с днешната цивилизационна стратегия Русия няма бъдеще. Хронометърът на историята е включен и за стратегически решения едва ли има повече от няколко години.

 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional