Свободата днес и тук 23 Февруари 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Истината за четата на Поп Харитон, или защо през 1876 г. въстанаха българите, а не мюсюлманите

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Виолета Радева, http://www.faktor.bg

 

 
 
 
 
 

Най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата

За пореден път наближи ли 3 март, започва да ни залива мътна словесна пяна за това как сме били получили "даром" свободата си, как от най-благородни чувства и подбуди Руската империя е започнала осмата си поред война с Османската империя. Каква е целта на поредната агресивна война свидетелстват писанията на славянофилите. Особено красноречиво, художествено и с истинска страст тази цел е разкрита в публицистиката на известния писател Фьодор Достоевски, поместена в неговото списание "Дневник на писателя". Той я формулира ясно и категорично: овладяване на Проливите и на Цариград. Превръщането на древната византийска столица Константинопол в столица на все по-раздуващата се Руска империя, която имала била мисия да обедини целия свят и да го "обнови".

Затова сега, в навечерието на поредното лъжливо в същината и в духа си славословене, на което ще станем свидетели на 3 март, си струва да припомним, че най-добрите български синове не са чакали да им бъде "дарена" свободата. Че те, макар да са съзнавали обречеността на усилията си, са въстанали през 1876 г. и са положили живота си в основите на бъдещата своя държава, за да бъде здрава сградата на свободната Родина. Faktor.bg ще публикува в три части изследване за Поп Харитон.


Виолета Радева

През 2007 г. се разгоря ожесточена дискусия във връзка с проекта на Мартина Балева и Улф Брунбауер „Батак като място на паметта”. Тя актуализира необходимостта да се вгледаме по-детайлно в събитията, предшестващи самото въстание и в случилото се върху територията на цяла България след 20 април 1876 година. Според посочените лица през 1876 г. въстание на българите е нямало, а били въстанали …мюсюлманите. Като неоспорима истина се натрапваше мнението, че Захари Стоянов, Стефан Стамболов, Петър Горанов са самозванци, самовъзвеличили се като революционери. Негативизмът на М. Балева спрямо видните дейци на национално-освободителното движение и по-късно държавници в свободна България не срещна тогава почти никаква реакция, макар да беше повече от ясно, че той е резултат от идеологически предубеждения. За М. Балева опозицията русофилство/русофобство, която в младата българска държава има драматични проявления, е трансформирана в нейното съзнание и на подобните ѝ през последните повече от две десетилетия в опозицията комунизъм= русофилство / антикомунизъм= русофобство. Щом като Захари Стоянов и Стефан Стамболов са срещу имперската агресивна политика на Русия, то за комунистите, които са склерозирали русофили, те са „самозванци”, „диктатори”, изобщо „лоши хора”.

Ако днес припомням един скандал с почти десетгодишна давност, то не е, за да възобновявам ожесточените спорове Батак въставал ли е или не е. Имало ли е клане и кой кого е клал. Припомням го, защото както тогава, така и през десетилетията след възстановяването на Българската държава споменът за Априлското въстание е едностранчив, несъразмерен с обективния развой и характер на въстанието. Отдавна е време дисбалансът да бъде преодолян.

Всеобщо признато е, че подготовката, избухването и ходът на въстанието в Южна България са проучени основно и многократно подробно са осветявани в редица научни трудове. Събитията и техните герои са пресъздавани в художествени произведения – стихотворения, разкази, филми, картини. Не може да се каже същото за въстанието на север от Балкана, макар героизмът и самопожертвувателността на селяните в Батошево, Кръвеник, Ново село, Бяла Черква, Михалци, Мусина, Дичин, Вишовград да не са по-малки, по-незначителни. А сраженията, които водят четите на поп Харитон в Дряновския манастир и на Цанко Дюстабанов в подножието на връх Марагидик, са сред най-героичните епизоди от историята на Априлското въстание и показват редица драматични примери на самопожертвувателност и съзнание за мисия.

Предлаганата статия има скромна цел – да проследи революционизирането на селяните от търновските села и по-важните моменти от деветдневната защита на Дряновския манастир от четата на поп Харитон, както и да припомни за по-изявените личности, намерили смъртта си по време на отбраната и след опожаряването на обителта.

Замисълът

Неуспешното въстание през септември 1875 г. в Старозагорско, Русенско и Шуменско не охлажда ентусиазма и готовността на младите революционери, скъсали с Каравелов след скарването му с Христо Ботев, да вдигнат друго въстание през пролетта на следващата година. Те се надяват, че искрата на революцията ще продължи да тлее и следващият опит ще е по-сполучлив. Чувствата и настроенията на неговите подбудители е изразил красноречиво определеният за войвода на подготвената от Колю Ганчев чета в Стара Загора, Стефан Стамболов, в писмо от октомври 1875 г. до Никола Обретенов: „Мъча се, приятели, пея, смеем се, но всякой път съм умислен. Като пея, сякаш че оплаквам някого. Опустяло е сърцето ми. Сякаш че липсват от мене моята сила, моята подпорка. Изгубихме… Изгубихме най-добрите си приятели, опропастихме добрата работа. Изгубихме!... Кой може проумя всичката безмерна бездна на тая проклета дума? От сега нататък, на нас, техните приятели и другари остава да живеем за едното отмъщение. Но доста! Доще тази пролет, тогава ще видим!”

Подгонени от османската власт след пропадането на опита за въстание, по различни пътища в Гюргево се озовават Никола Обретенов, Стефан Стамболов, Стоян Заимов, Панайот Волов, Иларион Драгостинов, Христо Караминков, Георги Апостолов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Икономов, Георги Обретенов, Георги Измирлиев. Настанени в къща накрая на града и материално подпомогнати от Димитър Горов и богатия търговец от Русе Иван Стоянов – Соларя, те започват заседания, на които да решат как и кога да се обяви през пролетта на 1876 г. въстание. За председател на така сформирания комитет е избран Стефан Стамболов, а за секретар – Стоян Заимов. Заседанията завършват преди Коледа. Решено е страната да бъде разделена на четири революционни окръга: Търновски, Сливенски, Пловдивски, Врачански. Отхвърлено е предложението за пети окръг с център София.

За апостол на Първи революционен окръг, Търновски, е определен Стефан Стамболов, а за негови помощници Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Христо Караминков – Бунито, Христо Иванов – Големия. За Сливенски окръг – Иларион Драгостинов, Георги Обретенов, Георги Икономов и Стоил войвода, за Трети, Врачански окръг – Стоян Заимов и Георги Апостолов, а за Четвърти, Пловдивски окръг заминават Панайот Волов и Георги Бенковски. Едно от най-важните решения е да се изградят няколко големи опорни бази на въстаническите сили, където да се организира продължителна отбрана срещу противника. Замисълът е бунтовният огън да привлече вниманието на международната общественост и да предизвика политическо решение на българския въпрос.

Търновският революционен окръг обхваща, както посочва Ал. Бурмов, Търновско, Габровско, Тетевенско, Севлиевско, Горнооряховско, Троянско, Ловчанско, Еленско и Дряновско. Според К. Косев и Н. Жечев към този окръг са включени и районите на Североизточна България. Като средищен се явява революционният комитет в Русе. Неговото място и роля са от особено значение, тъй като осъществява основната връзка между революционерите-емигранти в Румъния и тези в страната.

На 6 февруари 1876 г. Стефан Стамболов и Христо Караминков преминават с голям риск за живота си замръзналия Дунав, чийто лед се чупел под краката им. Преоблечени като турски заптиета, те, заедно с водача си, се вързали един за друг с поясите си и след един час, газейки в дълбоката една стъпка вода върху леда, успели да преминат реката. Посрещнал ги драгоманинът на руското консулство и ги завел в дома на баба Тонка Обретенова .

Апостолът Стефан Стамболов и помощниците му Христо Караминков – Бунито и Георги Измирлиев избират за свое седалище гр. Горна Оряховица, а не Търново, където са съсредоточени полицейски и военни сили на турците. Главната квартира на революционерите е в къщата и хана на Маню Тодоров Арабаджията. Известно време след това Стефан Стамболов премества седалището си в село Самоводене, което е голямо българско село с изявени родолюбци, дало след разгрома на въстанието подслон, храна и помощ на оцелелите въстаници от четата на поп Харитон, на ръководни дейци от Средногорието като Панайот Волов, Георги Икономов, Павел Бобеков.

Работниците

Българите в Търновския край са потомци на част от избитите и прогонени при падането на България под османска власт боляри, занаятчии, майстори-строители, ваятели, иконописци, калиграфи от престолния град Търнов. Те са хора трудолюбиви, будни, сводолюбиви. Затова и Васил Левски при своите обиколки из Българско успява да привлече за революционната кауза стотици учители, свещеници и селяни от търновските села. За първи път в този край той идва през февруари 1869 година. В Преображенския манастир се среща с Отец Матей Преображенски и заедно обикалят търновските села. През май двамата отиват в Габрово и Елена, където оставят препис от Паисиевата история, а през лятото посещават Стара Загора, Пловдив, Сопот, Чирпан, Карлово, Калофер. През лятото на следващата 1870 г. Левски и Отец Матей са отново във Велико Търново, а след това обикалят Долна Оряховица, Калтинец, Мусина и други околни села. Работата по създаването на тайни революционни комитети ги отвежда и до Панагюрище, Копривщица и София. Левски и Отец Матей създават комитети и подготвят базите на бъдещото въстание в Търновско и през следващите 1871 г. и 1872 година.

Пътищата на родения през 1828 г. в с. Ново село Моно Петров Сеизмонов и на карловеца Васил Кунчев се кръстосват през 1862 г. в Белград, където и двамата се включват в Първата българска легия. Някои изследователи дори предполагат, че Матей Преображенски (монашеското име на Моно Сеизмонов) е бил адютант на Георги С. Раковски, поради което го наричали „капитан Матейче отец” . Монахът-бунтар открива нещо от собствените си пориви и копнежи у хвърлилия расото дякон Игнатий. Жаждата за наука отвела и двамата под манастирската стряха. Поривът към свобода и национално самоутвърждаване ги тласнал към Легията. Сродява ги по-късно и доброволното им скиталчество от село на село, за да проповядват една нова вяра. И двамата минали през хайдутството – Васил Левски като знаменосец в четата на Панайот Хитов, Отец Матей като водач на малка чета в Западна Стара планина – те разбират, че е немислимо и невъзможно да се отхвърли османското владичество, ако целият народ не се напрегне мъжки. Затова не е чудно, че Отец Матей става един от най-преданите помощници на Апостола.

В спомените си даскал Руси Стоянов Русев от с. Русаля отбелязва: „Пръв апостол за свободата по тукашните села бил Отец Матей Преображенски, наричан от населението „Миткалото”. Той обикалял селата, сял просвета, събуждал заспалия дух на българина, разнасял навсякъде забранената от Отоманската империя литература, която му била доставена от идващите емигранти – главно от Букурещкия централен революционен комитет. В нашето село Голямо Яларе (дн. Русаля – б. а.) той е идвал доста често и обикновено отсядал в старата къща на дядо ми Стоян, който тогава е бил селски чорбаджия и учител…”

С дисаги, пълни с книги, революционни вестници и оръжие, той обикаля търновските села и се среща с будните млади учители, свещеници, занаятчии, селяни. Говори им за естественото право на човека да бъде свободен, да са защитени неговите живот, имот, чест и достойнство. Обикновено говорел тихо, но отворел ли уста да изрече мисъл за бунт, той, по думите на Филип Симидов, се преобразявал – „очите му светваха, пълни с огън, речта му ставаше рязка, отчетлива, убедителна”. „Дето е отишъл, добра работа е свършвал” – ще каже по-късно един от апостолите, Христо Иванов – Големия. Съвременниците отбелязват неговото красноречие, с което държал слушателите си приковани по цели нощи. Много читалища из търновските села са основани от Отец Матей. Той разбира колко важно е за революционното пробуждане умственото повдигане на народа. Съзнава колко важно е българите да се сдружават за общи действия в областта на просветата и икономиката. Затова през 1872 г. създава в с. Михалци земеделско дружество „Начатък”, чиято цел е да изпраща по-будни българчета да учат в чужбина. Търси и намира за училищата в търновските села млади и способни, добре образовани учители. Успява да убеди търговеца Теодор Лефтеров, завършил висше образование в Англия, да се откаже от блестящата си кариера на търговец и да стане учител в с. Михалци.

Отец Матей е природно надарена, оригинална творческа личност. Въпреки слабото си образование, пише книги, предназначени за малограмотния народ. Докато е на Атон, прави опити да построи „морска мелница” на брега на Бяло море. Създава вечен календар. Изучава билките и умее да лекува. Остротата на неговия ум и неговият необикновен дух обгръщат с ореол личността му, затова селяните го наричат „Втори Паисий за народа ни”.

Гибелта на Апостола

през зимата на 1873 г. покрусява и най-сърцатите българи. Мнозина се стъписват и смятат революционното дело за безвъзвратно пропаднало. Но Отец Матей продължава да шета из търновските села. Той не унива, не се отчайва. Още през лятото на 1873 г. тръгва със Стефан Стамболов из Северна България, за да подтикват създадените комитети на работа и да създават нови. Неговият динамичен и отдаден на готвената революция живот е внезапно прекъснат на 9 март 1875 година. Отец Матей умира от „ухобол” в комитетския хан на родното си село.

Сред усърдните работници в Търновско на подготвяното още от Левски въстание е и Киро Петров от Бяла Черква. Известният като Бачо Киро селски учител е роден на 7 юли 1835 г. в с. Горни Турчета, (дн. Бяла Черква). Баща му Петър Занев е говедар в селото. Майка му Цона Добрева е родена в с. Мусина, но напуска рано бащиния си дом заради тормоза на мащехата си. Семейният ѝ живот също не е бил лек. Петър Занев е неустановен, склонен към авантюри човек, чудак. Необузданият му характер го кара да зареже говедарството, да продаде земята, която има и да тръгне да странства с едно магаре, жена си и малкия си син. Вятърът го отвява в разградското село Хърсово, където скоро го настига смъртта. Останала сама с шестгодишния Киро, Цона се прибира в Бяла Черква и през 1843 г. се омъжва за Трифон Гайдаря от с. Коевци. Отначало Киро пасе селските говеда, но когато става 12-годишен майка му го изпраща в Батошевския манастир да учи четмо и писмо. На следващата година отива да даскалува в с. Коевци, където учениците знаят повече от 13-годишния учител. След още няколко месеца на упорито самообразование и учение в Батошевския манастир, Киро е цанен за даскал в Мусина. Седял там една година, а платата му била 200 гроша. В това село той учителства дълги години, макар и с прекъсване. За по-дълго или по-кратко е даскал и в много други търновски села, като Вишовград, Бяла черква, Михалци.

Интересите му са широки и той се изявява като поет, театрален деец, пътешественик.

„Надарен със силно чувствителна поетическа душа, Киро имаше възпламеняващо слово. Още щом почваше да говори, той веднага трогваше, наелектризирваше. Трепваше нещо в душата на слушателя, запалваше се и той … Такава магическа сила имаше неговото слово! И селският оратор, в потури и салтамарка, биваше слушан с внимание, еднакво от селяни, както и от граждани, от прости хора, както и от интелигентни… Киро винаги говореше възторжено. Той беше винаги ентусиазиран, особено когато говореше за народното дело” – така предава живите си детски впечатления Гено Недялков от с. Мусина, издател на „Селски вестник” и ученик на Бачо Киро.

Стиховете на Бачо Киро са непосредствен израз на горещия му патриотизъм и на готовността му да даде живота си за освобождението на българите. Той възхвалява освен това и учението, просветата, без която човек тъне в нищета и невежество. В стихотворението „Жив и мъртъв все едно” той се моли:

Дай ми, Боже, йоще да живея,

за мила свобода кръв да пролея.

За свобода и за братя мили –

тогиз да замръзнат мойте сухи жили,

тогизи ще бъда во гроба спокоен,

че на България бил съм син достоен,

тогаз благодарно ще лежа во гроба.

Туй желая, туй ища от Бога!

„Повечето пъти патриотът и революционерът засенчваха учителя – твърди в цитираните спомени Гено Недялков. – Киро обръщаше и географията на патриотическа история. Тъй учеше Киро, тъй подготвяше своите ученици и помощници по революционното дело в селата, в които учителства 25 години: Бяла Черква, Мусина, Михалци, Вишовград, от които сега десетки негови ученици и помощници сложиха буйни глави в светата Дряновска обител за българската свобода.”

Стефан Стамболов е най-младият от определените за апостоли революционери. Той заема едно от челните места сред ярките личности в нашата история. Поет, революционер, апостол, държавник, Стамболов е сред извънредно заслужилите за освобождението от османски гнет българи. Но още по-важно, той е държавникът, отстоял независимостта на България от Руската империя с невероятна прозорливост, дипломатически такт и политически усет. Десетилетия името на Стамболов е водораздел между „фили” и „фоби” и не оставя равнодушен никой, който се занимава с исторически изследвания или се интересува поне малко от хода на историческите събития на България през последните почти 140 години.

Главно действащо лице в несполучилото Старозагорско въстание през есента на 1875 г., Стамболов не губи нищо от ентусиазма и готовността си да се втурне в подготовката на ново въстание. Той е на 21 години – роден е в Търново на 31 януари 1854 година и още 19-годишен се включва в революционната борба. Проявява такава активност и работи с такъв огън, че през август 1874 г. представлява своя роден град на общото революционно събрание в Букурещ. Русенският комитет, на когото на това второ общо събрание се възлага задачата да укрепи мрежата от комитети във вътрешността на страната, пострадала след залавянето и обесването на Васил Левски, определя за заместник на Апостола Стефан Стамболов. През ноември той предприема голяма обиколка из страната. Придружава го, както знаем, Отец Матей Преображенски.

„Стамболов говореше убедително като Левски и като него пееше песни, само че сам ги съчиняваше. Когато не можеше в някои случаи да си послужи с проповед и убеждение, той употребяваше песните…” Забележителното му и вдъхновено слово увлича мнозина младежи от търновските села Мусина, Михалци, Сухиндол, Емен, Ново село, Бяла Черква, Вишовград. Но възторжените му речи намират добре обработена почва, тъй като из тези села години наред е скитал и разнасял нелегалните вестници на Раковски и бунтовни книжки Матей Преображенски, а Бачо Киро е учителствал и възпламенявал у учениците си копнеж за свобода.

Снимки в галерия:

1. Поп Харитон

2. Авторът Виолета Радева пред костите на четниците, запазени в Дряновския манастир

3. Паметната плоча пред  Костницата в Дряновския манастир

Утре очаквайте Втора част.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional