ПРАВИЛНОТО ПОВЕДЕНИЕ НА ДСБ

Решението на ДСБ да излезе в опозиция без да напуска Реформаторския блок незабавно срещна, както му е редът, критики от разни посоки. Но с една и съща главна мисъл: това е шизофренично поведение – ДСБ хем иска да е вън, хем вътре. Ако иска да се държи нормално, партията трябвало да напусне РБ.

(В същност, нормалното поведение е точно обратното – когато една политическа сила излезе в опозиция, не тя, а нейните представители  във властта трябва да избират: да напуснат постовете си или да напуснат политическата сила, която ги е издигнала. Никоя партия не е длъжна да се разпусне, защото нейни членове или коалиционни партньори са се оказали ренегати. Щото тогава нямаше да останат политически партии. Интересно е, че никой не застъпи тази теза.)

Водени от желанието да разберем правилна ли е постъпката на ДСБ, ще припомним събитие от недалечното минало. Беше време, когато партията на прехода, СДС, изгуби реформаторския си дух и се превърна в място за политическо живуркане на ръководството си. Тогава здравите сили в СДС го напуснаха и основаха нова партия. Днешната ДСБ.

Резултатът беше точно такъв, какъвто трябваше да бъде. От СДС останаха само три букви, достатъчни да осигурят политическо битие на един или двама човека, но не повече. Но и ДСБ не можа да достигне успеха на предишното СДС. Защото в политиката, както знаем, не важат законите на аритметиката. В нея две и две може да прави и пет. Но понякога може да прави и по-малко от четири. По същата причина, когато една партия се разцепи на две, тя в същност се дели на три. Една част от нейните привърженици остава в старата партия. Друга част отива в новата. А трета част си отива в къщи. Може да се случи и така, че третата част да е и най-голямата.

Сега, гледайки от разстояние, можем да преценим, че правилната политика тогава беше друга. Здравите сили  в СДС трябваше да останат в него като фракция и да се опитат да го овладеят отвътре. Политическата неопитност на мнозинството и политическата опитност на някои политици бяха причината това да не стане.

Пред същия случай сме изправени и сега. И виждаме, че поведението и на едните и на другите този път е друго. И би трябвало да го приветстваме. Нямам достъп до политическата кухня на ДСБ и не мога да кажа какви са били мотивите на ръководството й да вземе решение за оставане в РБ. Може то да се е водило от горните съображения, а може и от някакви други, съвсем лични и користни. Също така не мога да знам какви са били съображенията на всеки от делегатите на конференцията, когато са го гласували. Но каквито и да са били, важното е, че са довели до правилното решение. И това трябва да се приветства, а не да се приема като компромис.

Нито пък знаем – както ние, външните наблюдатели, така и взелите решението – как и дали ДСБ ще успее да очисти Реформаторския блок от лъжереформаторите в него. Но опитът да се направи това е единственият ход, предоставящ възможности  за развитие.

Това обяснява защо хорът на критиците е така многогласен. До сега днешното правителство си нямаше опозиция. Защото властта беше нещо като гювеч, достъпен за всички участници в нея, с единственото правило, че този достъп е пропорционален на броя на лъжиците, с които всеки участник разполага. Само така беше възможно да се поддържа настоящото правителство на малцинството. Присъствието на Реформаторския блок в тази власт беше компромис, направен в името на някаква перспектива за промени в положителна посока. Когато стана ясно, че тези промени са невъзможни, защото всички останали предпочитат сладостта на гювеча, ДСБ трябваше да напусне масата.

И така, изведнъж се появява опозиция, която на всичко отгоре не желае да се саморазпусне като политически субект. Сиреч, доброволно да се маргинализира.

Затова, вместо да се вслушваме в тези критики и да умуваме дали, аджеба, Радан е шизофреник или обикновен манипулатор, нека проумеем: система, в която правителството няма опозиция, не може да се нарече парламентарна демокрация. И да се замислим как и защо я докарахме до там.