Защо ли и докога

На 14 юни ще се навършат три години от протеста срещу #КОЙ. Тогава на власт беше правителство на БСП с Орешарски начело. По принцип няма значение кой е начело на правителство на БСП, защото резултатът е винаги един и същ.

Днес, април 2016, второто правителство на ГЕРБ в лицето на своя лидер и министър-председател ни уверява, че КОЙ/ ДП/ 10 е напуснал страната. Нямаме повече проблем с него. Въпросът бил с какво оттук-нататък ще му досаждаме целокупно, щом е изчезнала „дъвката”.

Посланието към нас е, че причините за въпроси по отношение на #Кой са изчерпани. Няма повод да задаваме въпроси. Да приемем, че предварително липсва готовност да им се отговаря.

Въпроси приемаме за контрабандата, например.

„Дъвката” може външно да я няма вече в конкретното й присъствие. Но нейният модел е смазана машина и тя работи.

Защо е цялата галимация – въртения на парламентарната успоредка. Защо просто не възстановят член 1 от живковата конституция (нарочно пиша с малки букви).

Защо са тези „демократични” гърчения през девет дерета да търсят оправдание за каквото са решили или ни смятат за идиоти, че не схващаме.

Все по-обидно става да се търпи.

Промените в Изборния кодекс издават нервност и нетърпение – да се канализира и бетонира властта.

Българите в чужбина – кучета ги яли. Те задават неудобни въпроси. Не са като в зала с 4000 партийни активисти, които да аплодират, замълчават, да се усмихват, когато трябва – т.е., когато и каквото се очаква от тях. Затова на тези в чужбина им се отнема мандатът. Без електронни глезотии – да гласуват само в посолства и консулства. Ако не могат да стигнат дотам, е техен проблем.

За бъдещия президент се разбра, че той – който и да е, е добре да спазва указанията на избралата го партия. Защото, ако се отклони от нейната линия, значи бадева партията е прахосала пари за кампанията му. Тук няма значение някаква си позиция за европейска принадлежност и бъдеще на България, нито нейното отстояване. По-съществена и желана е партийната вярност. Първо партията, после държавата.

По времето на др. Живков за него с уважение казваха – „първия партиен и държавен ръководител”. Тогава едното беше неотделимо от другото. Така беше повече от 30 години преди 1989. Днес, през 2016 – у нас изглежда все още е така.

На 26 април 2016 пред Народното събрание имаше протест срещу промените в Изборния кодекс. Срещу вкарването на Кодекса в удобно прокрустово ложе, върху което властта удобно да оперира.

Преди 30 години на същия този ден стана аварията в Чернобил. Последствията търпим до днес и незнайно докога. Тогава правителството на др. Живков и пригрухтяващите му не сметна за необходимо да уведоми подведомственото си население, че има радиация. Помня телевизионните гърчения да ни убедят как всичко е наред и е безопасно. Докато ни уверяваха, другарите са били снабдявани с чисти и незаразени продукти и вода. Плюскали са и пили безопасно, докато са знаели какво ядат и пият обикновените българи – тяхно дългосрочно опитно поле за всякакви извергщини.

На днешния протест от 26 април 2016 хората пред Народното събрание скандираха освен „Оставка”, също и „БКП”.

„Защо ли, защо ли” – както пеят в едно своя песен Щурците.

На 14 юни ще се навършат три години от протеста срещу #КОЙ. Тогава на власт беше правителство на БСП с Орешарски начело. По принцип няма значение кой е начело на правителство на БСП, защото резултатът е винаги един и същ.

Днес, април 2016, второто правителство на ГЕРБ в лицето на своя лидер и министър-председател ни уверява, че КОЙ/ ДП/ 10 е напуснал страната. Нямаме повече проблем с него. Въпросът бил с какво оттук-нататък ще му досаждаме целокупно, щом е изчезнала „дъвката”.

Посланието към нас е, че причините за въпроси по отношение на #Кой са изчерпани. Няма повод да задаваме въпроси. Да приемем, че предварително липсва готовност да им се отговаря.

Въпроси приемаме за контрабандата, например.

„Дъвката” може външно да я няма вече в конкретното й присъствие. Но нейният модел е смазана машина и тя работи.

Защо е цялата галимация – въртения на парламентарната успоредка. Защо просто не възстановят член 1 от живковата конституция (нарочно пиша с малки букви).

Защо са тези „демократични” гърчения през девет дерета да търсят оправдание за каквото са решили или ни смятат за идиоти, че не схващаме.

Все по-обидно става да се търпи.

Промените в Изборния кодекс издават нервност и нетърпение – да се канализира и бетонира властта.

Българите в чужбина – кучета ги яли. Те задават неудобни въпроси. Не са като в зала с 4000 партийни активисти, които да аплодират, замълчават, да се усмихват, когато трябва – т.е., когато и каквото се очаква от тях. Затова на тези в чужбина им се отнема мандатът. Без електронни глезотии – да гласуват само в посолства и консулства. Ако не могат да стигнат дотам, е техен проблем.

За бъдещия президент се разбра, че той – който и да е, е добре да спазва указанията на избралата го партия. Защото, ако се отклони от нейната линия, значи бадева партията е прахосала пари за кампанията му. Тук няма значение някаква си позиция за европейска принадлежност и бъдеще на България, нито нейното отстояване. По-съществена и желана е партийната вярност. Първо партията, после държавата.

По времето на др. Живков за него с уважение казваха – „първия партиен и държавен ръководител”. Тогава едното беше неотделимо от другото. Така беше повече от 30 години преди 1989. Днес, през 2016 – у нас изглежда все още е така.

На 26 април 2016 пред Народното събрание имаше протест срещу промените в Изборния кодекс. Срещу вкарването на Кодекса в удобно прокрустово ложе, върху което властта удобно да оперира.

Преди 30 години на същия този ден стана аварията в Чернобил. Последствията търпим до днес и незнайно докога. Тогава правителството на др. Живков и пригрухтяващите му не сметна за необходимо да уведоми подведомственото си население, че има радиация. Помня телевизионните гърчения да ни убедят как всичко е наред и е безопасно. Докато ни уверяваха, другарите са били снабдявани с чисти и незаразени продукти и вода. Плюскали са и пили безопасно, докато са знаели какво ядат и пият обикновените българи – тяхно дългосрочно опитно поле за всякакви извергщини.

На днешния протест от 26 април 2016 хората пред Народното събрание скандираха освен „Оставка”, също и „БКП”.

„Защо ли, защо ли” – както пеят в едно своя песен Щурците.

На 14 юни ще се навършат три години от протеста срещу #КОЙ. Тогава на власт беше правителство на БСП с Орешарски начело. По принцип няма значение кой е начело на правителство на БСП, защото резултатът е винаги един и същ.

Днес, април 2016, второто правителство на ГЕРБ в лицето на своя лидер и министър-председател ни уверява, че КОЙ/ ДП/ 10 е напуснал страната. Нямаме повече проблем с него. Въпросът бил с какво оттук-нататък ще му досаждаме целокупно, щом е изчезнала „дъвката”.

Посланието към нас е, че причините за въпроси по отношение на #Кой са изчерпани. Няма повод да задаваме въпроси. Да приемем, че предварително липсва готовност да им се отговаря.

Въпроси приемаме за контрабандата, например.

„Дъвката” може външно да я няма вече в конкретното й присъствие. Но нейният модел е смазана машина и тя работи.

Защо е цялата галимация – въртения на парламентарната успоредка. Защо просто не възстановят член 1 от живковата конституция (нарочно пиша с малки букви).

Защо са тези „демократични” гърчения през девет дерета да търсят оправдание за каквото са решили или ни смятат за идиоти, че не схващаме.

Все по-обидно става да се търпи.

Промените в Изборния кодекс издават нервност и нетърпение – да се канализира и бетонира властта.

Българите в чужбина – кучета ги яли. Те задават неудобни въпроси. Не са като в зала с 4000 партийни активисти, които да аплодират, замълчават, да се усмихват, когато трябва – т.е., когато и каквото се очаква от тях. Затова на тези в чужбина им се отнема мандатът. Без електронни глезотии – да гласуват само в посолства и консулства. Ако не могат да стигнат дотам, е техен проблем.

За бъдещия президент се разбра, че той – който и да е, е добре да спазва указанията на избралата го партия. Защото, ако се отклони от нейната линия, значи бадева партията е прахосала пари за кампанията му. Тук няма значение някаква си позиция за европейска принадлежност и бъдеще на България, нито нейното отстояване. По-съществена и желана е партийната вярност. Първо партията, после държавата.

По времето на др. Живков за него с уважение казваха – „първия партиен и държавен ръководител”. Тогава едното беше неотделимо от другото. Така беше повече от 30 години преди 1989. Днес, през 2016 – у нас изглежда все още е така.

На 26 април 2016 пред Народното събрание имаше протест срещу промените в Изборния кодекс. Срещу вкарването на Кодекса в удобно прокрустово ложе, върху което властта удобно да оперира.

Преди 30 години на същия този ден стана аварията в Чернобил. Последствията търпим до днес и незнайно докога. Тогава правителството на др. Живков и пригрухтяващите му не сметна за необходимо да уведоми подведомственото си население, че има радиация. Помня телевизионните гърчения да ни убедят как всичко е наред и е безопасно. Докато ни уверяваха, другарите са били снабдявани с чисти и незаразени продукти и вода. Плюскали са и пили безопасно, докато са знаели какво ядат и пият обикновените българи – тяхно дългосрочно опитно поле за всякакви извергщини.

На днешния протест от 26 април 2016 хората пред Народното събрание скандираха освен „Оставка”, също и „БКП”.

„Защо ли, защо ли” – както пеят в едно своя песен Щурците.