Червеният меценат

Всички го знаят като мекере номер едно на Русия – това е първата и най-изявена характеристика на всеизвестния Георги Гоце Първанов.

Животът естествено му лепна добавеното ченгесарско име «Гоце» и така и ще остане в историята – като човека, който сам си призна че е бил сътрудник на комунистическата Държавна сигурност.

В суматохата на така наречения «преходен период» (да се разбира «преход от комунисти към капиталисти»), затъналият в политически цинизъм и песимизъм български избирател дори и не разбра, че само с двадесет процента (20%!!!) избра за втори мандат на президентския пост същото това ченге на Държавна сигурност. Тогава настроението беше: «Майната му!»

Българите и до днес си плащат за това настроение: пред нас се кипри в цялото си политическо скудоумие едно същество, което не се свени нито да лъже, нито да маже.

Всички го знаят като човекът, който раздаваше с пълни шепи ордена «Стара планина».

Напълно в духа на долен партиен цинизъм той раздаваше и ордена «Стефан Стамболов» като по тоя начин подлагаше на унижение най-известния защитник на българската национална идентичност срещу Русия.

По президентския му път падаха от ляво и от дясно трупове на съветници и сътрудници, изчезнали яко дим в небитието и ловко заметени под президентския килим.

В годините на неговия апогей той дори дебелоглаво се сдоби с две мезонетки, паднали като от небето за синчетата му.

Авджийските му авантюри му докараха едни скъпоценни рога на архар, които така и никой не разбра къде успя да скрие.

Партийнотоо ДС го крие! То го обгрижва. Копейките текат и той усърдно работи да си вади прехраната – от благодарност и от вярност.

Харесва му да минава за бос, за «главния», за тартора, за тоя, който разпределя тортата. Не че е, но така му харесва.

Обича да изглежда далновиден сред стадо от будали: целува меки попски ръчички с истинска страст и възможно най-влажни устица – явна заявка за артистичност. С тая далновидност, която той счита, че ние с вас, читателю, не сме способни да провидим, той набута навремето дъщерята на партийния Гьобелс да кандидатства за шеф на Юнеско.

Само преди два месеца гласеца му изпищя с висок фалцет (да се учудиш на скритите му способности!) да не се забравя нейната кандидатура за генсек на ООН.

От известната на всички ни Тиква последва покорно «Да, да, ще с’тараем»!

Днес под мишницата си «босът» е гушнал комсомолската кукла Калфин и го гласи за президент – за пръв път ще имаме комсомолец-президент, на чието чело е написано: «Който не обича Русия, не обича България!»