Първанов - от шлифера на Бойко за полата на Корнелия (размисъл за лидерството)

"АБВ излиза от властта!"

Откакто преди две седмици новината проби ефира, няма отърване - ами сега какво следва, единодействие, единение, обединение с БСП ли, нови избори ли, скоро след президентските ли; ами правителството - ще се удържи ли и докога, разтревожен ли е премиерът или взаимните им реверанси и благодарности при напускането на довчерашния му социален министър Ивайло Калфин подсказаха ясно за раздяла с предизвестие...

Първанов, Петков, Калфин, Петков, Първанов, Калфин, Първанов, Първанов - прескачат от ефир в ефир. И във водовъртежа от заклинания и уверения за принципност, декларирани намерения и премълчани цели, в добавка на тълкуванията на корифеи и на самия Първанов, че Конституцията му позволявала трети мандат за президент, потъва единственият неоспорим факт: че АБВ (Първанов) излезе скоростно от властта веднага след като БСП избра за лидер Корнелия Нинова.

И надали щеше да напусне, ако Нинова не беше обявила курс към сваляне на правителството на ГЕРБ и - най-вече - към "победа на избори"

независимо дали е реалистично като цел.

Победата на Нинова в лидерската битка в БСП и най-вече публичното и безапелационно посочване на политическия противник в лицето на ГЕРБ, разбирай Борисов, който трябва да бъде свален от власт, стресна крилцата и перцата, които се отделиха през годините от партията майка.

И докато за Движението на Татяна Дончева и за новосформираната камерно-нормална партия на Георги Кадиев заканата на Нинова би събудила само опити за преговори за единодействие с цел бъдеща евентуална тяхна забележимост на политическата сцена, у Първанов движещите мотиви са естествено различни. Той досега беше фактор в управлението на ГЕРБ, държейки се за шлифера на Борисов (по онази премиерска метафора), дори именно той свърши черната работа по осакатяването на промените в Конституцията за съдебната власт, за да заблуди когото може, че ГЕРБ няма общо.

Именно промяната в курса на БСП (Нинова) тласна АБВ към най-рязкото възможно действие -

да скочи в движение от каруцата на ГЕРБ, а нас да накара да прочетем скока като принципен, честен политически подвиг

в името на лявото единодействие.

На първо време - единодействие чрез обща кандидатура за президент, по възможност самият Първанов, "доказан държавник", за какъвто, научаваме, се смята.

А на второ време - чрез някакво засега имагинерно, умишлено неуточнявано единодействие - обединение с БСП за следващите парламентарни избори, когато и да се проведат те.

Може да се спори дали съкровената цел на Първанов е първата или втората. АБВ според социологическите анкети е на ръба на бариера пред парламента. И само БСП е партията, която можеше да му даде сигурност за оставане на централната политическа сцена. Разбира се - под формата на по-широк ляво-центристки блок, за да не бъде толкова явно слагането пред Корнелия Нинова.

Само че бившата съпартийка излезе по-своенравна от очакваното и посрещна с ледено снизхождение скока от властта на Първанов, като прехвърли отговорността на партийните редици, до които щяла да се допита дали да го приеме за събеседник. Добре че наспорил Бог всякакви земеделско-народно-гергьовденски образувания, наименували се центристки, готови винаги за влизане в съюзи, за "даване на подкрепа", в случая -

за създаване на видимост за масовост на начинанието "трети мандат на Първанов"

И за спасяване на имиджа му от презрителната незаинтересуваност на Нинова.

Така само за две седмици сюжетът "АБВ излезе от властта" стана забавно-развлекателен.

Ще кажете - ами това е тя, политиката, който както умее, с когото успее да си договори властова роля...

Това е тя политиката тук, при нас - и в ляво, и в дясно, но в напредналия в политически смисъл свят съвсем не е това политиката

Тук, в българското чудо наричано преход, ефирният водовъртеж обсъжда Първанов като нормален политически субект. А той не е и не може да бъде.

Представете си - президент два мандата, който се обявява против партията си и с това й коства разцеплението, само защото... трябва да бъде лидер на нещо, и тази цел се опакова в красивата обвивка на политически принципи - за масите пред телевизора.

Е, при тези спомени наистина в България май "няма ляво, няма дясно"...

Спомням си личен разговор с германски експерт към ХДС в кулоарите на помирително-обединителната среща на десните в Будапеща през юни 2004, когато се наложи факторите от ЕНП да излязат през страничен вход, за да не признаят пред българските журналисти, че мисията им се е провалила.

Германецът с нескрита горчивина каза:

"Те не знаят какво значи да си лидер"

И даде примера с Хелмут Кол, който е бил канцлер не 4 години и не два мандата, а 16 години, и също толкова време председател на ХДС. "Той очакваше цялата партия да застане единодушно зад него, когато прокуратурата започна разследването на даренията за ХДС, и само като усети, че мълчанието в залата е по-изразително от подкрепата, напусна поста. Един само жест, една дума от него и три четвърти от ХДС щеше да го последва. Лидерът не си позволява суета, а носи отговорност."

Та - този коментар е всъщност за лидерството, не за успешните политици. Политика в България няма, има политиканстване (кой - как - с кого, и кого, но винаги солидарни за властта). Само помислете - остават пет месеца до президентските избори, а тъй наречените политически сили, и то парламентарни! - не са обявили номинациите си, отлагат за след май, за след юни...

А днес Бойко Борисов дори отложи за "август - септември". Няма как да има политика, когато няма лидери. Затова и властта си остава стабилна.

Нещо повече: С всяко излизане на коалиционен партньор правителството ставало по-силно, казал тези дни Божидар Лукарски, министър. И... лидер на партия. С извинение.