Свободата днес и тук 20 Май 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Димитър Бочев: Единственото робство, под което ние като българи сме страдали, е съветското

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
http://www.faktor.bg

 
 
 
 

Димитър Бочев, снимка:Портал Култура

       Всичко добро и красиво под слънцето е възникнало не в синхрон, а в конфликт с господстващия регламент

Българите живия Георги Марков не разбраха, че мъртвия ли!

Тежко и горко на онези народи, които са освобождавани не от по-свободни и по-цивилизовани от тях чуждестранни граждани, а от роби и крепостници, от примитивни мужици, казва пред Faktor.bg политическият емигрант

Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра. Противник на тоталитарния режим на Тодор Живков. През 1972 година получава политическо убежище в Германската федерална република. Работи като извънщатен сътрудник на “Дойче веле”, а от 1975-а е програмен редактор в българската секция на радио „Свободна Европа“ в Мюнхен. Отговаря за културно-публицистичната програма “Контакти”, по която се излъчват и „Задочни репортажи“ на Георги Марков.

През 1976 г. в задочен процес, инспириран от ДС, е осъден на 10 години затвор в България. 16 години по-късно Върховният съд отменя политическата присъда.

През последните години Бочев живее и пише в родината си. Наскоро излезна поредната му книга с есета. За несъгласните думи, митовете в историята и робствата на българите, разговаряме с писателя.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Бочев, излезе новата Ви книга „Несъгласни думи”. Към кого са насочени те, кой чува такива думи?

- Както пише в посвещението на една знаменита сатира, адресирани са до всеки, който ще рече: „Това не се отнася до мен”. Съзнавам, че много от читателите ще си направят оглушки – открай време съгласните думи са за предпочитане пред несъгласните. Книгата ми е в опозиция към водещите цели и кумири на нашето време – тъкмо затова и думите ми са несъгласни. Несъгласието е генетично свойствено на личността ми, почти природен феномен, произтичащ от дълбоката ми вътрешна убеденост, че всичко добро и красиво под слънцето е възникнало не в синхрон, а в конфликт с господстващия регламент – какъвто и да е той. И извън литературата, и (особено) в литературата отрицанието е най-плодотворното начало. Ако приемствеността между поколенията е базата, върху която трябва да стъпим, за да продължим пътя си, оспорването на унаследените ценности е извечният двигател на духовната ни (другата, материалната, не ме занимава) еволюция. Аз съзнавам, разбира се, че съгласни или не, споделените ми думи няма да преобразят човека и света – не успяха Шекспир и Достоевски, сам Христос не успя, та един Димитър Бочев ли!

- След като съзнавате безсилието на словото пред действителността, защо пишете и споделяте?

- Ами защото най-великият реформатор след Спасителя – Марин Лутер – заяви, че ако знае, че светът ще загине утре, ще посади днес едно ябълково дръвче. И защото един мой романов герой казва: „Всичко е толкова безнадеждно и прогнило, така пропаднало, така обречено, така безвъзвратно погубено и загубено е всичко, че няма смисъл да се предаваме”. В очите на много подобна постановка е живо безсмислие – в моите очи тя е висш смисъл.

Казано най-общо, „Несъгласни думи” е опит за разгадаване на Бога и света, за преосмисляне на битието, за възможното и невъзможно щастие, за органичната обвързаност на индивидуалното щастие със смисъла, за неделимостта на щастието от духовността. Винаги съм подозирал, че докато има безсмислена радост, безсмислено щастие няма. В книгата си се опитвам и да разгадая защо е така.

- Книгата Ви е посветена на убития в Лондон писател Георги Марков. Разбраха ли българите неговите несъгласни думи?

- Българите разбират малко, не това, което трябва, не така, както трябва, и несвоевременно. Не защото са българи – по правило масите, по силата на своята природа, по силата на масовостта си, са носители на примитивизма и злото – и Ортега и Гасет, и Достоевски, и Бердяев, а в по-ново време и Фром, доказват блестящо, че за колективите свободата е по-скоро проклятие и бреме, отколкото благодат, че единствено и само личността, индивидът, конкретните човеци, а не, както ни учеха партийнополитическите учебни години на демоничния комунизъм, народите, могат да бъдат благородни и одухотворени носители на красивото и доброто. Особена достоверност казаното придобива на балканска земя, където по стечение на редица исторически обстоятелства и на злокачествени културални натрупвания през вековете днес господстват пошлостта, почвеничеството, сляпата емоционалност. Така е и с българите – те живия Георги Марков не разбраха, че мъртвия ли! Като всяка маса, и българската е роб на първичните си инстинкти – не окрилена от битието, а обсебена от бита. Тъкмо затова, съзнавайки зловещите опасности, които дебнат във вечно будния стаден ген на масите, най-цивилизованите страни са намерили начин, открили са механизми институционално да ограничат, да регламентират дремещите в тях бесове и демони, без при това да ограничават демократичните права на гражданите си. Този баланс е тънко изкуство, което ние още не сме овладели, а дали ще го овладеем в бъдеще, е съмнително. И съдбата на Георги илюстрира казаното достоверно – както приживе, така и посмъртно. Приживе – заклеймен от официалната пропаганда като враг на народа и предател на родината, в условията на демокрацията – или клеветен и злословен, или подминаван с безразличие. Премълчаването целеше да омаловажи творческото му наследство, злословието – да фалшифицира историческата истина, представяйки убийството му за нещастен случай. А естественото място на Георги е в учебниците по литература и история, в пантеона на националната ни култура, в съкровищницата на националното ни историческо наследство. И то не само (и дори не толкова) защото живя и умира и за нас, неговите законни и незаконни днешни наследници, не толкова защото бе убит и за демократичните права и свободи, на които се радваме днес, а преди всичко поради формата на литературното му дело, поради безсмъртните художествени образи, които създаде с ненадминато майсторство и в чиито сюжетни пътища се пресичат най-съществените конфликти на размирното ни време. Който има очи, да види, да прочете „Жените на Варшава”, „Портретът на моя двойник”, „Архангел Михаил”, „Достопочтеното шимпанзе” и „Задочни репортажи” – и ще ми повярва. А онези многомилионни мои сънародници, които предпочитат блаженството на гражданската и литературна слепота пред рисковете на познанието, аз няма да убеждавам, няма да уговарям, няма да придумвам в собствената си кауза, в необходимостта от литературната реабилитация на Георги – тях ще предоставя на собственото им оскотяване. То няма да им изневери – честна комсомолска! За разлика от прозрението, което винаги си има свои железни граници, слепотата е безгранична. На нейната безграничност разчитаха вчерашните палачи на Георги, убивайки го физически, на нейната безграничност разчитат и днешните им приемници, които го убиват, доубиват го метафизически, премълчавайки святото му дело и петнейки чистата му личност. Има значи на какво да се разчита – реши ли човек, и за най-аморалното престъпление ще си изнамери едно морално оправдание. Наслука!

Да, книгата ми наистина носи посвещението „На Георги Марков в мен”. Не само защото става дума за един изключително близък на сърцето ми човек, за приятел и духовен родственик, а и защото Георги бе писател от невероятна величина, обогатил с писателския си принос и националната, и европейската културни традиции, противопоставил собствената си духовност на бездуховността както на идеологизираните злодеи, така и на самодоволните технократи. И платил за тази си дързост най-високата, Христовата цена – на кръвта цената. Музил учи, че най-великите престъпления, а атентатът срещу Георги е несъмнено едно от тях, стават възможни не толкова поради злодеянията на злодеите, колкото поради всеобщата търпимост към престъпността. Така е било още в древността, така бе и в злокобния минал век – и новото хилядолетие едва ли ще ни изненада с по-различно послание.

- Но тази пагубна морална търпимост е не само родна, а и международна, търпимост, поразила и най-проспериращите държави?

- Неведнъж съм казвал, че по своята природа Западът не е нито антинацистки, нито антикомунистически – той е единствено и само капиталистически. Така и кошмарният ХХ в. бе разделен не на комунисти и антикомунисти – такова беше само формалното противопоставяне. Във високите серии противопоставяне фактически нямаше, същественото разпределение от двете страни на Желязната завеса бе на идеологизирани фанатици на изток и на квартални бакали на запад, които, като в гениалната „Животинска ферма” на Оруел, се споразумяха отлично, побратимиха се в името на търговската изгода, която пък неусетно доведе до тържеството на злото. Формулата на това некрофилно побратимяване кремълските сатрапи нарекоха мирно съвместно съществуване. Но не това бе най-ужасното – най-ужасното бе, че и Западът възприе това понятие. И го възприе не само формално, не само терминологически, а като морален (за мен определено аморален) принцип. Стратезите на детантата във Вашингтон, Лондон и Бон не искаха и да знаят, че човешките права са общочовешки, че свободата на една част от човечеството не може да процъфтява за сметка на друга част от същото човечество, че сделката между свободата и несвободата има една цена и тази цена се нарича полусвобода. Докато на света има един-единствен поробен човек, и най-свободният не е истински свободен. До това съзнание Свободният свят така и не дорасна. Какво да се прави – докато за западните стратези на мирното съвместно съществуване комунизмът бе само обект на изследване, докато те наблюдаваха комунизма само от луксозните си кабинети над Изар и Темза, за нас, изгнаниците, същият комунизъм бе съдба и проклятие, той се беше разписал собственоръчно с най-острия си писец върху собствената ни кожа. А ситият открай време не вярва на гладния. Оттук и великото, епохалното разминаване на нас, политическите емигранти, не само със собствените ни палачи, а и с нашите западни съмишленици. За тях ние, както съм казвал и друг път, бяхме прекалено антикомунистически настроени, за нас те не бяха достатъчно антикомунисти, живееха в една перманентна готовност за компромиси с лъжата и злото на Москва и подвластните й. На фона на заплахата от световна ядрена война понякога тези компромиси бяха наистина необходими – често обаче те се оказваха ненужни и гнили, а опасността от война – преувеличавана и превърната в тяхно оправдание. Не ще и дума, че окаяната братска подялба на света от двете страни на Желязната завеса ставаше за сметка на нашите обезправени народи, но не по-малко очевидно е и обстоятелството, че предпоставка за господството на Съветската империя над половин Европа бе филистерският, потребителският манталитет на Свободния свят, недостигът на емпатия, на съизживяване, на таланта да се себетранспортираш в болката, във вълнението на другия, недостигът на онова състрадание, което Достоевски обозначи като главен, ако не и единствен, закон на битието. Но това е вече библейски сюжет… Така или иначе, вместо да срине Желязната завеса със земята, Западът, който през всички десетилетия на комунистическото господство имаше несъмнено морално, икономическо и военно превъзходство, предпочете малодушно да се съобразява с нея. Сиреч да се съобразява с престъпността на източноевропейските си партньори, а не със страданието на техните жертви. Тъкмо това съобразяване аз наричам гнил, недопустим морално компромис.

- Митовете нямат ли и по-дълбоки корени в българската история – само преди дни бе 2-ри юни, почитахме смъртта на Ботев и героите. Какви са несъгласните ви думи към образа на такава изконна легенда?

- Много и всякакви. В един от знаменитите си текстове Георги Марков пресъздава онези многочислени тълпи, които година след година на този ден по партийно поръчение тръгваха на церемониални шествия и поклонения пред паметта на поета. Покланяха се и се прекланяха доземи с овча възторженост хиляди, милиони граждани, без при това на някой от тях – пише Марков – и за миг да му хрумне да се опита в личния, в биографичния си път поне мъничко да заприлича на своя идол. Георги е безусловно прав във възмущението си, аз обаче бих отишъл още по-далеч, аз предпочитам да изживявам и преизживявам литературно Ботев, вместо да го следвам граждански.

- Къде се разминават двата подхода?

- Темата явно изисква по-обстоен коментар – тя е ключова за националното ни самосъзнание. Преди около цели две десетилетия в едно интервю за часовите вестници окачествих националните ни герои като демони на злото. Думата ми тогава беше за Левски и за подлото убийство на един беззащитен младеж. Вярно е, че в онази злокобна ловешка нощ, ако не го е убил, Дяконът може би е щял да бъде заловен от турската стража. Всеки благороден човек обаче би предпочел него да заловят и убият, вместо самият той да се превърне в убиец – пък ако ще и цялата му национална кауза да пропадне безславно. За разлика от Ботев и Левски, Достоевски извървя мъчителния път от революционната си ярост в първа младост към моралната еволюция на зряла възраст. За да стигне до извода, че ако билетът за рая струва само една-единствена детска сълза, той връща незабавно билета обратно. За мен това е единственият морален път – убийството е аморалът. А когато това убийство е извършено в името на една велика кауза, то поставя под въпрос и нейното величие. В тезата, че пролее ли се за една кауза кръв, тя става вече съмнителна, има много истина. Търсейки оправдание за бушуващия повсеместен революционен терор, яростният революционер Дантон заяви, че революция се прави не с розова вода, а с кръв – както се оказа впоследствие, и негова собствена. Тъкмо затова аз предпочитам еволюциите. Еволюциите вървят в крак с хората, докато революциите избързват пред тях, изкривяват естествения ход на процесите, водят до далеч по-кошмарни злодейства от злодействата, които тръгват да изкореняват. Ако бяхме предоставили освобождението си от турско робство (тъй като робството в случая е повече от условно, повече от условно е и освобождението) на православната ни църква, а не на оръжията, резултатът щеше да бъде далеч по-конструктивен. Черешовите дървета, както пиша в едно есе, щяха да бъдат по-полезни за нацията, ако бяха останали по местата си в градините, вместо да се превръщат в черешови топчета. Та малко след споменатото интервю ме срещна на улицата моят приятел Здравко Петров (Царство му небесно!) и ми прошепна съзаклятнически: „Така е, Митко, прав си – и за революционерите ни, и за злодействата им. Но народът ни има нужда от идеали и идоли – защо му ги отнемаш, що ти трябва да разравяш тази проклета тема!”. „Ами защото считам, че реални идеали се градят със социални дадености – не със социални митологии”. Докато Здравко беше добронамерен, Хайтов беше злонамерен. Той се възмути от душа и сърце, публикува едно гневно открито писмо до мен, което пък повлече след себе си една дълга полемика в печата. Която не доведе до нищо – всеки от нас остана на началните си позиции. Преди някоя-друга година Хайтов отнесе своите в отвъдното, а аз съхраних моите и до ден днешен, и до ден днешен си мисля, че няма абстрактен морал, а има само конкретен морал. Който не допуска да убиваш юноши за велики (дори те да са наистина велики) цели, да отвличаш по вазовски „с гол в ръката нож” нищо неподозиращи мирни пътници и да ги превръщаш в заложници на собствените си мистификации. Ами ако по време на акцията по Дунава, която според Захари Стоянов се извършва с гръм и трясък, някой от пътниците получи инфаркт и издъхне на място, кой и как ще понесе моралната отговорност за живота му? Или отново великите цели ще пренебрегнат жалкия и нищожен индивидуален животец? Подобно вапцаровско отношение към цената на човешкия живот на мен ми е дълбоко чуждо, аз никога няма да запитам като поета риторично „какво тук значи някаква си личност?!”. За мен тази личност значи всичко, тя не е някаква си – тя е върховна ценност, на която са подвластни всички останали ценности, каузи, начинания – така, както шерпът е подвластен на алпиниста на път към върха.

- Рискувате да Ви упрекнат в дребнобуржоазни сантименти и гнил бюргерски хуманизъм?

- Ако някой реши да пожертва себе си за една или друга политическа кауза, това си е негова лична работа, никой обаче няма правото да жертва чужд живот за собствените си идеали. Показателна в този смисъл е реакцията на турските власти в авантюрата „Радецки”. След като четниците слизат край Козлодуй, австрийският кораб продължава нагоре срещу течението към Видин. Където Осман паша го причаква и иска от капитана Дагоберг Енглендер да натовари хиляда турски войници и да ги върне обратно в Козлодуй, за да тръгнат по дирите на четниците. Капитанът отказва и с това случаят приключва – корабът продължава пътя си на запад. Как мислите, дали хиляда професионални турски воини не са били в състояние да направят онова, което по-малко от двеста неопитни четници са сторили, без да им мигне окото – да пленят кораба и да го заставят, както сме свикнали ние, да изпълни тяхната поръчка? Не са го направили единствено и само защото са счели, че не можеш, че не бива да вървиш „с гол в ръката нож” срещу мирни граждани – друга възможна причина аз не виждам. А ако някой е видял, нека ми я посочи. Ако трябва да обобщя с две думи, аз не намирам нищо героично в това да похищаваш и принуждаваш съчовеци в служба на собствените си цели – преследвай си ги сам или със свои съмишленици. Свободата на едни не бива да бъде преследвана, отнемайки, макар и кратковременно, свободата на други, при това непричастни към твоята национална кауза, чужденци.

- Има ли такива съвременни примери на реакция?

- Ще дам един пример от собственото си изгнаническо минало. Малко след като емигрирах в началото на 70-те група поляци отвлякоха един пътнически самолет, летящ по вътрешните полски линии, и го заставиха да кацне в Западна Германия. Знаете ли как реагираха западногерманските власти? Вкараха ги в затвора. Домакините проявиха разбиране към свободолюбието на похитителите и не ги върнаха обратно в родината им, където щяха да бъдат съдени за деяние, което според всички морални и юридически представи на Свободния свят не е осъдително – правото да напуснеш страната си. ГФР им даде възможност да останат като политически емигранти в страната, но след като си излежаха присъдата. Защото – аргументира западногерманският съд – никой няма правото да реализира собствената си свобода, застрашавайки сигурността на непричастни пасажери. Случаят е сравним със случая „Радецки”. С тази разлика, че полските емигранти емигрираха от едно истинско робство. Казвам го с убеждението, че единственото робство, под което ние като българи сме страдали, е съветското – друго няма, другото е пришито от историци, идеолози, лъжепатриоти и фалшификатори на националното ни минало. Които пък недовиждат истинския, съветския деспотизъм. Така или иначе пленяването на „Радецки” е терористичен акт, с който няма защо да се гордеем като българи. Предпочитам да градя и надграждам живото си, стъпил върху други национални гордости. Една от тях се казва Георги Марков.

- Твърдението Ви, че Ботев е терорист, ще скандализира много българи, а какво се случва тогава с вековния образ на героя?

- Моралът би трябвало да върви преди героизма, а човечеството – преди нацията. Както и да го въртим и сучем, да насочиш оръжие към невъоръжен съчовек и да го заставиш да следва твоите цели, е, както отбелязах, терористичен акт. Ето защо в биографичния си път аз предпочитам да следвам, доколкото ми стигнат талант и сили, само гениалното перо на поета – не и неговите бойни оръжия. Като казах, че във всяка борба (както между впрочем и във всяка биографична стъпка) водещо начало би трябвало да бъде моралът, искам да уточня, че морал не значи нищо друго, освен синхронизиране на актуалните нравствени норми с извечните, с фундаменталните християнски ценности, подчиняването на вторите на първите – доколкото и цивилизацията ни е християнска. Актуалните критерии може да се окажат (и често се оказват) измамни – за разлика от постулатите на декалога.

- Около смъртта на Ботев броди и предателство вътре в четата, а и заспалият народ, който не се вдига на въстание. Как трябва да бъде преосмислен този национален комплекс на фона на твърдението Ви, че войводата е терорист?

- Хайде стига сме се пазарели дали е или не е терорист. Терорист е всеки, който насочва оръжие към невинни, мирни граждани, а на „Радецки” такива са всички – включително и капитанът. Място за друго тълкуване тук няма. Величието на целите не оправдава разврата на средствата – така считат само марксистите. Античните диалектици, които Маркс между другото най-безскрупулно е преписвал и преиначавал в съчиненията си, са на противоположно мнение: възвишени цели могат да бъдат преследвани само с възвишени средства. Колкото до предателството, то броди и в четата, и извън четата, и в българския национален ген изобщо. Явно Ботев е пронизан, не както му се ще на Вазов, от вражи куршум „в челото вдъхновено и високо”, а във вътрешночетническа свада. На днешен език бихме го нарекли приятелски огън. С какъвто изобилства националната ни история. От което пък следва, че не външни сили – ние самите сме си най-големите, най-убийствените врагове. Общонародната подкрепа, в която Ботев вярвал на път към Вола, се оказва един от многото му миражи. При първата спирка на четата в Борован ботевци са очаквали, че към тях ще се присъединят 400 души. Присъединява се само един. Този провал се обяснява не само с робския ни манталитет, а и с обстоятелството, че турското присъствие на родна земя се изживява като кърваво робство само в емоционалността на поета – в българското национално светоусещане това присъствие има едно име: общонароден рахатлък. Казвал съм го и друг път: тежко и горко на онези народи, които са освобождавани не от по-свободни и по-цивилизовани от тях чуждестранни граждани, а от роби и крепостници, от примитивни мужици и почвеници, които са безпросветни слуги на една колективистична империя като руската и за които България е истински рай.

- Но подобни „освобождения” в националната ни история се случват двукратно, от тяхното наследство си патим и до ден днешен?

- Фактът, че отказваме да разпознаем и осъзнаем, че руснаците са не, както вярват и днес милиони сънародници, наши двойни освободители, а наши двойни поробители, наши двойни псевдоосвободители от две псевдоробства, вещае бъдещи национални беди. Които на фона на гражданския ни мазохизъм са толкова неминуеми, че, макар и да се себеразбирам като православен християнин, бих окачествил като кармични… Днешното ни сантиментално отношение и т. н. турско робство, и към делото на Ботев, и към руската, и (особено) към съветската империи илюстрира убедително печалната теза на моя безценен приятел Атанас Славов, че националната ни история е „паяжина от митове”. На които робуваме от веки веков до веки веков. По-властно и непобедимо, по-пагубно робство от това аз не мога и да си представя.   


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional