Размисли по българското нагаждачество

Желанието ни да вървим напред често се оказва съпроводено от натрапчивото усещане, че се въртим в кръг и газим из една и съща кал. В нея все пляскаме, хвърляме пръски, а излаз няма ли, няма. Калта на българската поръчковост и блюдолизничество.

Провокиран съм да напиша тези редове заради една съпоставка, която не ми дава мира от няколко дни насам. Поканен за участие в една дискусия за „култа към личността” на Георги Димитров, Вълко Червенков, Тодор Живков в „История.бг” по БНТ, аз се зарових в свидетелства от онази епоха с нейния „душевен градус” на прекомерна екзалтация по „своите” и люта ненавист към „другите”. И трябва да призная, че усещането ми е повече от омерзително. Не само заради онова, което е било някога, но и заради тревожните паралели  с днешна дата.

Блицове, пикове, цялата „праспрес”, че и славитрифоновци идеално се вписват в реториката на нрб-медиите и най-вече в отношението им към противника. Примери колкото щете. Като се започне от пошло-сатиричните куплетчета „Чичо Сам, чичо Сам, ще те пържим на тиган…”, излъчвани по радио София, та се стигне до тези емблематични стихове на Никола Ланков, вкарани в читанките:

Стой, не мърдай!

Гад такава!

С теб сега

ще се разправя!

И върви

и все си мисли:

На въжето

ще увиснеш.

Ето как се възпитавали бъдещите поколения, за да се озовем в блатото, в което газим до днес.

А да не би да смятате,че по онова време не е имало късане на снимки?

Не си го и помисляйте. Спомням си как  в началото на 80-те години видна българска поетеса, инак устремена по миражите по „бели птици”, посвети цикъл стихове на най-презрения враг на социализма – Роналд Рейгън, в които образно късаше образа на Стария, изявявайки силното желание да го заплюе в лицето. Похвати от късни години. Преди това директно са заплювали портретите на Никола Петков или Трайчо Костов, да не говорим за провокираната омраза към Тито (пак ще цитирам Никола Ланков), пакетирала посланието така:

Да подпалва и събаря

с план от Тито –

господаря.

Туй омразно

бясно куче.

Какво разнообразие на стилистични похвати около кучето и господаря, които могат значително да освежат репертоара на поувехналото „Шоу на Слави”, което и без това черпи от арсенала на соца.

Комунизмът винаги е бил биполярен – примитивно агресивен в оценките си на опонентите и блудкаво високопарен към своите. Това е описано великолепно още от нашия сънародник Асен Игнатов в неговата „Психология на комунизма” (Мюнхен, 1985 г.). Комунистическият език си служи с много повече прилагателни, отколкото със съществителни. Съществителното не е толкова важно, важна е хиперболизацията, вменяването на емоции.

Новият агитпроп би могъл да извлече съществена полза от глашатаите на старата пропаганда и чрез обгрижването на образа на удобния вожд. Е, вярно, около предстоящата президентска кампания витаят неизвестни и кандидати липсват, но кандидат-вождове винаги ще се намерят, тъй че всичко е въпрос на време.

Днешните леви пропагандисти могат само да взимат уроци от някогашните „априлски поети”. Защото поклонението на Корнелия Нинова и Политбюро пред паметника на Живков в Правец мина някак медийно монотонно, само с фотоси.

А можеше да бъде далеч по-ударно озвучено – със стихове като тези, с които поетът Нино Николов отбеляза 70-тата годишнина от рождението на др. Тодор Живков:

И нека светлият единен комунизъм

да ни говори с ботевския глас,

че в бъдещето с подвизи се влиза.

И с хора, Тодор Живков, като Вас!

Ясно, категорично и епично. Така се влиза в бъдещето. На БСП остава само да намери събирателната точка в идното. Както го прави поетът Владимир Голев в пророческото си стихотворение „Лято 3681” (из сборника „Априлски сърца, 1981):

Здравей, далечен комунизъм на планетата!

Ти мой си!

Планетарен и вселенски – мой си!

Аз виждам те… деца из Африка вървят…

Деца из Куба – в Делхи,

Делхийските – на Южен нос.

Анголските – в Стокхолм,

стокхолмските – в Русия плодна.

Признавам пронизващата актуалност на пророчеството, но трябва все пак да се внимава. Не съм убеден, че във време на бежанска вълна то няма да сломи и без това крехката бъдеща коалиция на г-жа Нинова (атакистка, патриотарска и азбукарска), устремена към властта на всяка цена.

Затова ще завърша с далеч по-положителен пример, сиреч с нови пророчески стихове от априлския бард Любомир Левчев, посветени този път не на Живков (на „човека, носещ името Април”), а на столичния кмет Йорданка Фандъкова (в. „Труд”, 13 май 2016 г.):

Веднъж,

когато се разхождах в парка,

видях пенсионер,

който четеше с лупа…

И аз не мога да откъсна поглед

от това сияние,

което иска да ни разчете.

А мисли ли Всемирът?

Наистина сложен въпрос. При това с явен социален подтекст, което го прави значим с оглед на все по-оредяващия електорат в страната.