Славея Балдева, www.slaveyabaldeva.wordpress.com
Не знам дали още го има, но във Велинград преди около 10 години се мъдреше заведение „Сръбска скара Рим”. На Витоша пък има хижа на Софийската филхармония „Пънчето”. Безспорно е, че подобни странни асоциации имат претенции за визия. Но тя е доста спорна, защото „обединява” различни неща с непосилна лекота – времево, цивилизационно, музикално или културологично. Липсва убедителна спойка в заглавията. Привнесени са изкуствено. Имат цел да съчетаят несъвместими и отделно съществуващи дадености. Да привлекат внимание. Това разбира се не е осъдително, макар да е комично. Може да се приеме, ако не за лош, то поне за странен вкус. „Първа цигулка”, „Втора цигулка”, „Маестро” и т.н. биха били по-подходящи за хижа на Филхармонията. „Лепа Брена”, „Тито”, „Милошевич” или „Тигрите на Аркан” са по-автентични за имена на сръбска скара в сравнение с Рим. Макар че някои от тях са толкова „подходящи”, колкото днес в Германия е да се появи заведение „Хитлер”. Сигурно е само, че второто няма как да стане.
Няма нищо комично обаче в декларации за евроатлантическа принадлежност с кремльовски запах. Даваш мигач на запад, но завиваш на изток. Мигачът с неизпълнена посока е спорен ориентир за действителната цел. Пресконференции под форма на отговор на литературен въпрос „Колко голям НАТО-вец съм” – без право на въпроси от страна на пресата, ако изобщо е имала намерение да ги зададе, са притеснителни. Защото будят въпроси на чий вятър в платната си разчитаме по принцип. И дали държавна политика не ни е да сме сърфисти според вятъра, откъдето задуха. Без значение от необходимостта за солидарност към флота или флотилията (ужас, казах думата), в чийто редове сме.
Президент за бой се стяга обаче, майно льо, и това е играта. Трудно се прикрива целта за геополитически поворот. Бъдещият разпознаваем и добре стоящ явно няма да е като сегашния, щом не го припознаха за втори път. Първия път значи са се излъгали, че ще им е познаваем. Вече не го познават. Въпросът е кой и върху какво добре стои. Дали хора като Раковски, Ботев, Левски, Захари Стоянов, Стамболов биха били разпознаваеми за бъдещ президент на България днес. И кой ще го излъчи, ако е в силата си да го направи. И ще го направи ли, ако той не обещае и не изблее партийна вярност, а не работа за българското. Работа - безкористна и посветена, без гарантирания медиен заслон на КОЙто трябва, дето вече го няма уж.
Има ли някой, който днес ще издигне и застане зад кандидат като споменатите по-горе българи. И ще бъде ли този някой човек, който ще приеме тяхната кауза за своя, вместо само да им закачи портретите в кабинета си и да си кюти или грухти в партийно съгласие и охолство, докато не изтече мандатът му. А трюфелите – в партийната каса.
В обозримо бъдеще първото е неосъществимо. Казаха ни го с недомлъвки, с връткания, с вината у другите – не у тях.
Останалото са „патриотични” игри – да ловим и вързваме бежанци, да не сме никога против Русия – независимо какво прави тя. В стил на приказката „Каквото прави дядо – все е хубаво”.
Това са аксиомите, зададени пред бъдещия президент на България и пред самата нея.
Ако това се превърне в реалност, а тя е достатъчно обозрима, няма причина за примирение с „патриотичните” игри, които нищо не променят, а обещават само застой, както досега..