МИТЪТ ЗА ГЕРОИЧНА ФРАНЦИЯ И ФРЕНСКАТА КОМПАРТИЯ

Един от най-любопитните случаи в историята на световния комунизъм е този на френската комунистическа партия по време на Втората Световна война и след нея.

В България не е много известен фактът, че френската компартия преди войната е една от най-глезените и най-фаворизираните от Сталин, да не говорим за парите, с които неговото КГБ подпомага дейността й. По-точно казано, френската компартия е била неговото лигавче – до такава степен френските комунисти са се размазвали пред «бащата на народите».

За по-голяма яснота на затъпелия от съветски лъжи български редови комунист трябва да кажем, че Сталин е очаквал Франция да излезе с мощната си армия срещу Хитлер, за да може след тоя изтощителен сблъсък той да прегази веднъж завинаги Западна Европа. Той е бил крайно изненадан, когато това не става.

Едновременно с това, по негово нареждане той отрежда особено подла роля за френските комунисти, които е трябвало да саботират морално френската армия срещу всякаква война с Германия. Особено нагла демонстрация срещу войната прави известния комунистически лидер Морис Торес – той се отказва от френското си гражданство, дезертира от армията и бяга в Съветския съюз. Стига се до там, че френската компартия е обявена за незаконна, а много нейни членове са интернирани. Така те и до днес премълчават факта, че  отчасти са виновни за провала на Франция, загубила войната само за шест седмици.

Българите може би си спомнят, че отдавнашният филм «Гори ли Париж» беше един доста жалък опит да се понамали унижението на Франция през Втората Световна война. За тая цел бяха използвани най-известните френски звезди с основна цел да се пробута идеята за освобождението на Париж, както и на Франция, от самите французи.

Това е в основата на митът, създаден от генерал Де Гол, който още с влизането си в Париж през август 1944 заявява пред събралата се тълпа: «Париж е свободен! Свободен със собствените си сили, освободен от хората с помощта на френските армии и на цяла Франция».

Едно крайно любопитно изследване на британския автор, професорът по модерна история в Оксфорд Роберт Гилди обаче хвърля за пръв път повече светлина върху тия мизерни за Франция години. Резултатът е книгата му «Бойците в сянка» (608 стр., изд. Фабер).

Според автора митът за освобождението на французите със собствени сили е позиране на пуяци. Лява Франция не само приема заповедите от московския коминтерн (тоест от Сталин), но ги прилага усърдно чрез демонстративни симпатии към немския окупатор (към октомври 1943 например във Франция вече са заченати и родени от немски бащи 85,000 деца).

Всеизвестен факт е, че френското население, обикновено фукливо с революционното си минало, се е включило в някаква съпротива срещу войната едва в последния момент, колкото да си възвърне предвоенната гордост. А колкото до тези, които са влезли първи в Париж, те дори не са французи - истината е, че това са така наречените  «La Nueve», тоест бойна единица, съставена главно от испански републиканци.

Грандиозният провал на френската армия през юни 1940 само след  шест седмици немски блиц-криг създава у французите трайно убеждение, че немците ще останат във Франция поне за един век, да не говорим за масовите симпатии към маршал Петен и неговите открити забежки към немците. С тия преобладаващи настроения не е чудно, че френската съпротива, както казва автора на книгата, успява да включи само нищожен брой участници.

Чак в 1971 година документалния филм  “Le Chagrin et la Pitie”  безпардонно вади пред французите факти, че вместо да опазят националното си достойнство, те са се показали като страхливци и са сътрудничили с немците. Преобладаващото отношение към събитията в ония години, пише автора, е било аttentisme, тоест изчакване.

Не е излишно да се напомни, че в Германия чак до 1945 година са работели 1.5 милиона френски военнопленници, които само заради огромния си брой са оказвали натиск върху френската компартия да заеме друга позиция спрямо Германия и да организира опозиция. Френската компартия обаче, отговорна само пред Москва, се е държала по начин, който е имал малко общо със съпротивата. Или както един съвременник отбелязва със сарказъм: «Френската компартия прати своите членове... да ловят риба!», напълно неутрализирани за първите две години от войната поради пакта Молотов-Рибентроп, според който Хитлер става техен съюзник (тоест, който е съюзник на СССР е и наш съюзник!!!).

Така френската компартия на популярен език е нещо като «дупе и гащи» с немците и удивително подобна на позицията на българските комунисти! ФКП тогава се води от известния Жак Дюкло, «който в ония години е живял тихичко в провинцията, дикизиран подходящо като доктор в стил 1900 година».

По същото това време генералния секретар на партията Жорж Марше е работел като доброволец в германска фабрика – малко трудно тия двамата да бъдат описани като герои от съпротивата!

Всъщност съпротивата се заражда по съвсем друга причина: германската военна машина в 1942 година работи с всички цилиндри и има нужда от много работници. Тогава Хитлер се уговаря с френското правителство във Виши да пусне по един военнопленник срещу трима френски работници. Тази мярка получава официално име като Служба за Задължителна Работа и включва всички мъже на военна възраст. Резултатът е че 40,000 млади мъже забягват по планините като част от известните френски партизани маги, вместо да идат на работа в Германия. Този брой не е особено впечатлителен, като се има предвид, че 650,000 французи все пак са отишли на работа в Германия. Самите маги, без водачи, без оръжие без тренировка, преживяват огромни загуби от немците.

Де Гол, когото Уинстън Чърчил нарича «Жана Дарк с панталони», а Рузвелт го определя като «нашето общо главоболие», спестява за цялото си следвоенно управление операциите на съюзниците за освобождението на Франция. Той подминава също така ролята на испанските антифашисти в борбата за Франция, на икономическите емигранти от централна и източна Европа, на еврейските бежанци и операциите на британските тайни служби на френска територия.

Де Гол игнорира напълно и ролята на главнокомандващия генерал Жиро в Северна Африка, както и четирите хиляди  африканци, сражаващи се под командата на генерал Леклерк. Особено очевиден е болнавия национализъм на Де Гол, който изобщо не забелязва френските жени в съпротивата: изправената пред  немски съд в Лион Жермен Тилон на въпроса защо е поела по пътя на въоръжена борба, тя отговаря: «Откровено казано, господин полковник, защото мъжете изобщо ги нямаше!»