Българи търсят глава

Преди десетина години Георги Лозанов написа, че президентските избори са нещо като седмица на висшата политическа мода, в която партиите показват върху избрани лица своите идеи за предстоящия политически сезон. Днес, по-малко от четири месеца преди изборите за президент, нямаме нито един кандидат, излъчен от голяма партия, настоящият държавен глава обяви, че няма да се състезава за втори мандат, няма ги дори обичайните самозванци.

"Затворено", "Ревизия", "Отпуска"
– гласят табелите върху политическите ателиета

Но какво се случва наистина? Ако през 90-те не можехме да намерим кой да не ни управлява, сега сякаш не можем да намерим кой да ни управлява. Обикновено разтакаване ли е това, или пиар стратегия за нагнетяване на интереса? Или може би ураджийската демокрация постепенно отмря, дойде малко прагматизъм и най-сетне осъзнахме, че зад помпозната фраза "баща на нацията" стои и сериозна работа като всяка друга?

Последното не трябва да се отхвърля. Два служебни кабинета, кризата в Украйна и обтегнатите отношения с Русия, тероризмът – на Росен Плевнелиев като че ли се падна най-трудният президентски мандат в новата ни политическа история. На следващия президент няма да му бъде по-лесно, предвид излизането на Великобритания от ЕС, зловещото шоу на Тръмп, задаващите се промени на властта в Германия и Франция, извънредната Турция, отново тероризма, отново Русия, вътрешната атрофия.

Все си мисля обаче, че не тази трудна ситуация е онова, което прави президентския пост непривлекателен. Не нещо външно възпира кандидатите за президент, а нещо, което с времето се превърна в основен белег за идентичността на самата президентска институция: колебанието между малките и почти само символни правомощия на президента, осигурени от конституцията, и желанието на публиката да вижда политическо мъжкарство, стратегии, властване, с което може да се идентифицира.

Казват, че някога СДС настоявали президентът да има ограничени правомощия, за да откажат Андрей Луканов да се кандидатира за поста (впрочем, названието "президент" е наложено на Кръглата маса именно от тогавашната БКП, докато десните настояват за "председател на републиката"). Е, успяха, първият избран от народа президент беше излъчен от СДС, но той стана и първият, който се оплете във въпроса как да представляваш демократичния процес, без да го управляваш.

Нито Желев, нито Стоянов успяха да намерят отговор на този въпрос. Затова и Първанов просто го изостави, свеждайки поста си до онова, което някога беше т.нар. Председател на държавния съвет – висш номенклатурчик и обикновена пионка на съветското управление. Да, Първанов стана единственият президент в новата ни история с два последователни мандата, но не защото блестеше с някакви върховни дела и предводителства, а защото с подмазване на Русия, с безличие, майсторене на позата и претенция за стратегически гений напомняше на публиката най-много за онзи, под чиято селска сянка беше зачената идеята ни за демокрация.

Днес фигурата на президента отново се търси под същата сянка. Откъдето и суетенето на ГЕРБ – как, аджеба, може да се удвои онзи, който така добре я изпълва. Че отгоре на това кандидатът мечта трябва да бъде и популярен (е, не чак колкото Борисов), разпознаваем, харесван, обичан, моментално да събужда чувство и енергия за идентификация, да е патриот, обединител, помирител.

По стандартите на българската политическа психология (до голяма степен все още производно на патриархалния ни бит) тези изисквания водят, разбира се, до Бойко Борисов. До фигурата на Бащата, Бащицата.

Но понеже Бащицата е зает другаде,
следващият по ред кандидат е Майката

Оттук и фиксирането ни върху женските персонажи около Борисов: не, че изведнъж политическата ни сцена е станала модерна дотолкова, че да ни управлява жена, а по логиката на семейната йерархия.

Добре, само че Мама и Тате не се избират. Те си идват, отиват си, тук са, няма ги, даденост са, но не се избират. Което правило тотално обезсмисля и самата изборност, питането на избирателя, който като че ли и не иска да бъде питан. Така си обяснявам абсолютно уверения тон, с който Бойко Борисов казва за своите кандидати: "Не съм решил", "Не знам още", "Ще ви кажа", "Обмислям" и пр. Каква ти пряка демокрация, чиста проба патриархат! Говори Бащата, детето (с малка буква, разбира се) слуша!

Но дали при тези, които са в опозиция, е много по-различно? Докато АБВ и БСП очевидно търсят новия Първанов, който да не е самият Първанов, то какво търсят междувременно т.нар. реформатори? Най-краткият отговор е този: някой, който, след като го излъчат, да ги превърне в цялото, което не са. Затова и търсенето до този момент не намира желания кандидат – защото докато се търси кандидат за президент, се търси всъщност лидер на партия.

Има обаче и друга причина за неуспеха на реформаторите: неспособността им да защитават някаква що-годе почтена визия за успех. Абсурдно е да искаш кандидатите ти да са известни на всички – успехът, достойнството и лидерските качества нямат нищо общо с масовата известност, особено пък в съвременния свят, където тя се манипулира твърде лесно. Дваж по-абсурдно е обаче да се издигат хора, които са станали известни в медиите с това, че са казали нещо срещу някого във властта, пък било то и справедливо – не, благодаря, тези геройства не могат да бъдат стимул за един почтен човек да гласува за някого, а и тяхното изтъкване намирисва на комплекс от днешните властници.

Та това е минималното, което аз лично очаквам от една партия, претендираща да бъде опозиция на властта: ако не може да намери кандидат, с когото да изгуби изборите с удоволствие и усещане за достойнство, то поне да не обезсилва и без това атакуваната отвсякъде идея, че почтеността има значение. Ако пък просто иска да се пробва, по-добре да не го прави.

Защото колкото и да изглежда обратното,

тези избори са изключително важни, може би най-важните в последните години

Важни защото външният свят, в който новият президент ще трябва да ни представлява, става все по-сложен и объркан, но важни и с това, че във вътрешния ни български свят представата ни за авторитет все повече атрофира към спомена за едни минали времена, когато авторитетът не се правеше, ами се назначаваше и наследяваше.

Оттам и двете неща, за които трябва да гарантира бъдещият президент: да ни преведе успешно през кризите във външния свят, устоявайки геополитическия избор, който вече сме направили и благодарение на който заработваме макар и малкото си благополучие; и да се държи в обществен план така, че да бъде пример за отговорност и почтеност.

Затова и Росен Плевнелиев беше по-скоро добър президент. Защото не позволи да се отклоним от позициите в света, които сме заели (което не беше никак лесно); защото не се държеше във властта така, "сякаш не майка, ами държавна институция го е раждала" (Константин Павлов); и най-вече, защото се стараеше да следва принципа, че за да си глава на каквото и да е – а особено пък на цяла една нация, – трябва най-напред да уважаваш собствената си глава.

И наистина, някъде оттук започва успешното търсене на президент и лидер – не от въпроса колко е успял и известен, не от въпроса колко е богат, не дори от въпроса колко обича България, ами от въпроса кое смята за по-ценно:

Конформизмът или свободата?
Подчинението или отговорността?
Кроткото доволство или поемането на рискове?
Главата или липсата на глава?

Отговорът, който в момента чуваме отвсякъде, е ехото на собствения ни мързел: абе, по-добре изобщо да нямаме глава, пък все ще се намери кой да ни управлява. Или: ами, такива сме и винаги сме си били такива – безглави и въртоглави. Или: и такива ще си останем, така че дайте поне да се гордее с това.

Преди два месеца детето на мой приятел си дошло от детската градина и какво, смятате, направило: извадило новия си конструктор "Лего", махнало главите на половината човечета и внимателно конструирало битката, за която слушало в детската градина да разказват някакви батковци патриотари, които минали да налеят история в малките главици.

"Тате, тате", рекло детето, "тия с главите са турците, а тия без главите – българите".

П.П. към реформаторите: плод на изцяло субективното ми мнение, ето няколко имена, с които си струва да загубиш: Димитър Бочев, Ивайло Знеполски, Илиян Василев, Христо Иванов.