Корупционният генезис на българския преход - част втора

Белезите на този сценарий са очевидни. Той предполага на първо място трансформация на бившите компарии в псевдодемократични. На второ – създаване на предпоставки избрани техни представители или свързани с тях фигури да се превърнат в най-мощната икономически прослойка в държавата. На трето – създаване на механизми за контрол над медиите и за манипулиране на общественото мнение. На четвърто – проникване на хора от бившите служби в новосъздадените демократични партии и обществени структури – с цел тяхното взаимно противопоставяне, корумпиране и обезсилване. На пето – рязко форсиране на криминогенната обстановка, създаване на мощни икономически групировки, които работят на ръба на закона и отвъд него – и които по всякакъв начин пречат за разгръщането на нормален бизнес в съответната страна. И на шесто – но не и на последно по значение място – максимално възможното разгръщане на корупционни практики и процеси, чиято функция е да стресират, обезсърчават и омерзяват нормалните граждани – като по този начин се дискредитира самата демокрация – както и вярата, че общото бъдеще зависи от усилията на всеки от участниците в демократичния процес.

 В този смисъл е наивно и дори нелепо да се твърди, че корупционните практики са възникнали спонтанно – благодарение на пробойните в новото законодателство и шансовете за бързо забогатяване, които новите обществени реалности предоставят. Нашата гледна точка е, че те не са спонтанни, а присадени, че трансформиращата се партокрация е хвърлила доста стратегически усилия за да подготви почвата за тяхното разгръщане – не на последно място и защото именно с тяхна помощ се печелят пари и се постига прехвърлянето на нейната политическа власт на икономическа основа. В този смисъл границата между преди и след 10-ти ноември, колкото и релефно очертана да ни изглежда, е проходима – най-малкото за стратегически изградените планове на бъдещите корупционери.

 Една от митологемите на българския преход към демокрация впрочем е свързана с визията, че корупцията е дело на новите времена, че по време на социализма не е имало корупция, тъй като държавата се е управлявала от здравата ръка на комунистическата диктатура. Няма нищо по-погрешно от това – не само че има корупция, не само че тя е вкоренена практически навсякъде – при това на най-ниско битово равнище, но и в много отношения е законодателно закрепена – например чрез привилегиите, които имат партийните аристократи или бившите активни борци против фашизма и капитализма. След 1985 г. обаче мащабите на корупционните прецеденти рязко се променят – и масовото мишкуване на партийния и стопански елит за сметка на държавата се превръща в напрегнато натрупване на активи в тайни фондове и фирми зад граница.

 Всъщност механизмите на първоначалното разграбване на националния капитал в годините напосредствено преди падането на режима на Тодор Живков са интересни и от гледна точка на типологията на този грабеж – най-малкото защото става дума за корупционни практики, които стартират в годините на перестройката, но продължават и по време на прехода, а някои от тях – и до ден днешен. Подходите на червените клептомани са доста разнообразни. Има проекти, чиято пряка и единствена цел има чисто криминален характер – да се откраднат едни пари. Габонската афера е най-чистият пример в това отношение. Има също така проекти, които са криминални по своя замисъл, но при своето изпълнение издават криминалния характер на самата държавна власт, с чието благоволение са се появили на бял свят – тъй като нарушават грубо и законите на страната, и международните правни норми: контрабандната търговия например, реализирана чрез неявните фирми на ДС, при която се транзитират предимно оръжие и наркотици, а се внасят луксозни стоки за висшата комунистическа номенклатура.

 С оглед генезиса на корупционните процеси е много важно да се отбележи, че с рухването на режима на Тодор Живков тези криминално създадени  контрабандни канали не изчезват, а напротив: развиват се – но вече не под директния контрол на Държавна сигурност, а под контрола на създадената с нейни кадри мрежа от престъпни групировки. Нещо повече – посредниците, използвани при режима на Тодор Живков за тези контрабандни сделки, израстват по време на прехода като уважавани престъпни фамилии, които много активно се включват в обновените контрабандни механизми, а и в редица други сектори на сивата икономика.

 И най-сетне има проекти, които са продукт на  индустриалната гигантомания на комунистическите лидери – и като такива често са скарани със здравия разум. Тук трябва да подчертаем, че комунизмът – и особено българският такъв – е диктатура на простаците над нормалните хора. Една от най-характерните черти на простака е, че се опитва да компенсира ниското си самочувствие чрез грандиозни по своите мащаби начинания, лишени от всякаква икономическа логика. Паметници на подобна идиотия в България има предостатъчно: Кремиковци, завода за тежко машиностроене в Радомир, „Плама“ Плевен и прочее такива.

 Но забележете – тук не става дума само за вопиеща икономическа неграмотност. Не – тези, които са били посветени в неизбежния край на студената война и рухването на комунистическата система,са подкрепяли с охота и такива малоумни проекти. Подкрепяли са ги, защото са знаели две неща: първо – че тяхната реализация подчертава некадърността на старата партокрация, която трябва да бъде изметена от политическата сцена, и второ – че най-лесно се краде тъкмо от тях – и се краде в най-широки мащаби.

 Би трябвало контролът над тези най-мащабни и идеологически натоварени прокти да е най-стриктен, но това просто не е така. Когато такъв проект затъне в собствените си недомислици и го докара до ръба на банкрута, настъпва един период, в който всички са вдигнали ръце от него – и тогава важи поговорката: куче влачи, диря няма.

 Осъществяващата проекта номенклатура краде – както и каквото може – защото знае много добре, че няма да има търсене на отговорност от нея – както не може да има и търсене на отговорност от по-голямото от тях началство: шефовете ще бъдат наказани с мъмрене или в краен случай – със строго мъмрене. Но крадат и тези, дето дават парите – те просто организират техните потоци така, че част от тях да попаднат в задгранични сметки. Или пък създават външнотърговски дружества, които паразитират върху загиващия от икономически недоимък проект – и изсмукват неговите остатъчни ресурси.

 Затова не трябва да се чудим, когато се хвърлят милиони и милиарди в предварително обречени начинания – каквито примерно са всички т.н. „гиганти” на тежката металургия – но и в проекта АЕЦ „Белене”, проходил също непосредствено преди 10-ти ноември. Защото в много случаи целта не е да се построи нещо, което произвежда печалба, а да се стартира принципно нерантабилен или дори неосъществим проект, който произвежда административен хаос и загуби – но и условия за мащабна корупция, които позволяват част от пропилените държавни капитали да бъдат тихомълком присвоени.

 Част от тези проекти са стартирани и приключени в годините непосредствено преди промените – реализиращите ги партийни лидери са направили, каквото могат, откраднали са каквото е имало за крадене. Има обаче и други форма на политическа корупция, които спокойно прекрачват в новата демократична държава – например поддържаните от държавата контрабандни канали, по които се пренасят наркотици и оръжие за терористични режими и групировки са такъв пример – защото в случая на практика става дума за незаконни печалби, реализирани с благословията на самата държавна власт. Друг такъв пример са „неявните“ фирми на ДС, които крадат технологии или реализират незаконни търговски сделки, или за тъй наречената валутна програма по второ направление и извършваните чрез нея търговски спекулации, които създават добра материална база за бъдещите нови капиталисти – и от които между впрочем преди промените се финансира добруването на висшите политически кадри на БКП от УБО – като в случая става дума за откровена корупция на държавно равнище, макар че нейното разгръщане е контролирано от Държавна сигурност.

 Когато контролът на ДС отпада, тези достатъчно мащабни звена на незаконна дейност се превръщат в ядра на корупционните процеси, като генерират тяхното разгръщане в неподозиран мащаб и размах. След институционалния разпад на контролиращите ги звена, над тях остава мрежовия контрол на посветените в тяхната дейност – и тази невидима, но ефективна и оцеляваща вече повече от четвърт век мрежа гарантира просперитета им – но вече в полза на икономическите групировки, които за броени години са набрали финансова мощ и са укрепили своя монопол във всички дейности от сивата и черна икономика. Тези групировки на свой ред съвсем не са възникнали случайно – те самите са мислени като инструмент на прехода, стартирал с т. н. перестройка. Така контрабандните канали на държавата се превръщат в канали на мафията, а задграничните фирми на ДС, които разглеждаме подробно в настоящия том, се превръщат в касички, които финансират трансформацията на държавната собственост в частна.

 Този процес има достатъчно ясно забележими следи дори в законодателството на НРБ – стига да я има волята те да бъдат разчетени. Указ 56 принадлежи към тях –по него например е регистрирана фирмата „Мултиарт“ на Илия Павлов – някогашния първообраз на Мултигруп. Друг пример: последният чисто комунистически парламент прави промени в банковото законодателство – благодарение на които става възможно придобиването на акционерно участие в търговските банки от частни фирми и лица, както и създаването на Първа частна банка, БЗК и други подобни емблематични структури, предопределили банкови банкрут на България в края на 1996 г. – още когато няма не само закон за банките, но и елементарните нормативни документи, които биха могли да регламентират тяхната дейност и да гарантират някаква форма на контрол над тях.

 Едно от най-красноречивите доказателства за скритите корупционни намерения на прехода към демокрация е рязкото нарастване на външния дълг след 1984 г. и необяснимото му прахосване по различни екзотични програми – като проект „Нева“ на ДЗУ Стара Загора например, с помощта на който десетки милиони изтичат към набързо учредени компании в свободния свят. И едва ли е случайно, че именно през този период се множат явните и неявни външнотърговски фирма на ДС – в които държавните инвестиции са минимум 700 милиона долара, а колко още се изтекли по секретни сметки и за тайни операции, едва ли някога ще стане известно.

 Външнотърговските централи също правят каквото могат, както и структурите, които работят по проекти зад граница. С наближаването на 10-ти ноември, тези проекти придобиват уникални мащаби и екзотични форми. Голяма част от тях са чисто корупционни по своя характер – и очевидно имат за цел определени субекти от свързания с икономиката елит да преминат преживеят краха на социализма с достатъчно финансови ресурси, които да им позволят да просперират в новите условия. Габонската афера например принадлежи към този тип тайни проекти – уникалното при нея е, че се наливат милиони във валута в една несъществуваща, изцяло измислена концесия. От сроден тип е и Либийската нефтена компания, въпреки че е плод на междуправителствено споразумение – едно авантюристично и на пръв поглед малоумно начинание, в което бяха прахосани към 200 милиона долара. Колко от тях са прехвърлени по частни сметки и джобове никога няма да стане ясно.

 След 10-ти ноември целта на това разрастване става видна – задграничните фирми късат връзките си със своите външнотърговски централи, самоприватизират се – или пък техните ръководители създават паралелни частни фирми, а дотогавашните остават като черупки без съдържание. Що се отнася до външния дълг, между 1994 и 1989 г. той нараства от 4 милиарда на 10.6 милиарда долара, като непосредствено след 10-ти ноември двете правителства на Андрей Луканов на практика стопяват целия валутен резерв на страната, възлизащ на близо 2 милиарда долара – и при формирането на правителството на Димитър Попов в хазната има само около петдесет милиона.

Текстът е част от предговора към том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.