Корупционният генезис на българския преход - част трета

Паралелно с това дейностите, които някога са носили огромни приходи на народната република, бързо и необратимо западат. Това важи най-вече за оръжейната търговия, която в най-добрите си години носи приходи от около 1,5 милиарда долара годишно. С разпадането на Източния блок се разпадат и пазарите за оръжията по съветски лиценз, произвеждани в България, а външнотърговските централи, доставяли ги навсякъде, където може да се печели от подобна търговия – включително на всякакви терористични режими, започват да работят за своя сметка – и историята на фирми като „Тератон“ и „Ширио“ е достатъчно показателна за тяхната еволюция. В същото време оръжейните търговци не искат да променят своя нрав и да се съобразяват с цивилизованите правила в този бизнес – поради което България не веднъж попада в черните списъци на страните, систематично нарушаващи ембарговите ограничения. Лошите практики на оръжейните търговци на свой ред пораждат корупция – с парите от продажба на оръжие се вербуват лобисти, купуват се политици и висши служители от държавния апарат.

 Нещо по-лошо: корупционния магнетизъм на оръжейната търговия бива използван за лансиране на мними обвинения в корупция – и то при акции в такъв мащаб, че чрез тях се променят радикално вътрешнополитическите реалности в страната. Такъв е случаят с т. н. „македонска оръжейна сделка“, в която по сценарий на тайните служби и с пряката помощ на ДПС, президента, синдикатите и медиите е отстранено правителството на Филип Димитров – първото демократично избрано правителство на България. Ефектът от тази масирана акция е блокиране на реформите за пет години напред и създаване на сламено правителство, чиито решения се диктуват от Мултигруп и свързани с нея структури – благодарение на което се стига до небивало развихряне на криминалните структури и превръщането на контрабандата за ембаргова Югославия в реална държавна политика.

 Същевременно още от първите дни на демократичния преход се полагат систематични усилия да се създадат нормативни и законодателни условия, при които посветените в сценария на перестройката биха могли светкавично да натрупат своя първоначален капитал, чийто произход – както заявява публично Асен Мичковски, един от тези герои на нашето време – бил винаги тъмен. „Куфарчетата“, за които толкова се говори в началото на прехода, не могат да се приемат буквално – като куфарчета с пачки банкноти (въпреки че и за такова раздаване има конкретни свидетелства). Те обаче съществуват – под формата на бонуси, валидни за посветените: като възможност да се теглят банкови заеми например – и като шанс за бързи печалби, осъществими благодарение на някои странности в тогавашното законодателство. Например до 1992 г. редица организации с идеална цел – фондации, студентски дружества, синдикати и др., имат право да осъществяват безмитен внос. Какви са реалните последствия от този бонус личи от прословутата афера „Сапио“, в която с подписа на финансовия министър Иван Костов, след отмяната на тези преференции и в течение само на една седмица, е осъществен безмитен внос на огромна стойност, като държавата е ощетена с 388 милиона лева. Можем само да си представим какви печалби са реализирали други едни фондации, преди да бъде отнета тази възможност – например тези, които са учредени с милионите на ТНТМ.

 Че предоставянето на подобни възможности съвсем не е безобидно, личи не само от казуса със „Сапио“. Подобни шансове в началото на прехода са заредени с толкова могъщ корупционен потенциал, че корумпират цели партии или обществени структури. Това се случва с КТ „Подкрепа“ например – синдикатът, граден по модела на полската „Солидарност“ и придобил славата на мощна атнтикомунистическа структура в месеците преди и след 10-ти ноември. Скоро след това се оказва, че „Подкрепа“ използва с пълна мяра възможностите на прехода, за да развива печеливша икономическа дейност – въпреки че както всеки синдикат е регистриран с идеална цел. Към синдиката е учредена фондация, която са занимава с внос на цигари и алкохол, сключват се договори с чисто търговски характер, а синдикалните възможности се употребяват за натиск върху директорите на държавни фирми – в полза на частни такива, създадени именно с тази цел. При това очевидно се ползва опитът и съветите на фигури, близки до престъпния свят или до ДС – като Васил Божков – Черепа например, чиято фирма СЛВ се настанява в сградата на площад „Гарибалди“, или като един от първите съветници на Константин Тренчев – Емил Лалов, офицер от VІ управление на ДС. Това променя до неузнаваемост и самата линия на поведение на синдиката – „Подкрепа“ се включва в сценария за сваляне на правителството на Филип Димитров, завързва близки контакти с Мултигруп и активно обслужва интересите на групировката.

 За бързото проникване на корупцията в държавните институции свидетелства друг корупционен прецедент от ранните години на демокрацията – аферата с Агенцията за чуждестранна помощ, създадена по инициатива на президента Желев и оглавена от неговия близък приятел Петко Симеонов. Този казус между впрочем доказва, че и лидерите на новите демократични структури нямат имунитет срещу корупционните бацили. Скоро след създаването на тази институция става видно, че тя активно и доста избирателно търгува с помощите, предоставени от чужди държава за гладуващия по това време български народ. В крайна сметка се оказва, че именно парите на АЧП са послужили като начален капитал при старта на поне двама от днешните български олигарси: Спас Русев и Георги Гергов.

 Пак с този начален период са и корупционните практики, свързани с тайната приватизация на големи стопански обединения – като емблематичен пример в това отношение е случаят с държавната фирма „Булгарлизинг“, приватизирана от нейния директор Димитър Тадаръков. Възможност за подобна приватизация без законови основания дават на първо място Указ 56, по силата на който държавните предприятия се превръщат в акционерни дружества, и на второ място тяхната пререгистрация по търговския закон – при което те получават възможност да търгуват своите акции, без да уведомят за това принципалите си. Що се отнася до „Булгарлизинг“, Димитър Тадаръков е улеснен – той изкупува акциите на предприятията, които имат акционерно участие в компанията, срещу техните останали от социалистическо време стари лизингови задължения. Особеното в случая е, че новоизпечения мултимилионер е поддържал доста тесни връзки с организираната престъпност – и по-специално с Иво Карамански и неговата застрахователна компания „Корона инс“ – и се е изхитрил да вземе заем от цели 23 милиона долара от Стопанска банка, с които сключва цесионна сделка за дълговете на български предприятия към „Асосиете женерал банк“ и „Дойче банк“ в размер на 100 милиона долара – а после предявява съдебни искове към съответните предприятия в стопроцентов размер. Дългът към Стопанска банка обаче тъй и си остава необслужен – което е сред основните причини за нейния фалит.

 В ранните години на демокрацията – предвид бързо настъпващите нови пазарни условия и все още неизградената законова база за тяхното развитие, твърде често в законодателството и в нормативната база се срещат пробойни, през които корупционните практики нахлуват свободно и безпрепятствено. Особено релефни са тези процеси в областта на туризма. Показателен в това отношение е казусът със Слънчев бряг – който до промените функционира под едно управление, обхващащо всички дейности в комплекса. Правителството на Димитър Попов стартира стартира децентрализацията и демонополизацията на държавните обединения, комбинати, държавни и общински фирми – и по този начин „Слънчев бряг“ е разделен на 13 държавни фирми. При това разделяне обаче остават редица дейности, за които не е ясно кой отговаря, а самите държавни фирми наемат частни такива, които да ги обслужват – като с течение на времето голяма част от дейностите в комплекса на практика се отдават на концесионен принцип. В един момент обаче става ясно, че концесионерите ще имат предимство при предстоящата приватизация – в резултат на което се развихрят такива амбиции, че законно утвърдения списък на отдадените на концесия дейности и обекти за сезона през 1993 г. бива подменен, при това пряко волята на самия председател на комитета по туризъм проф. Лозанов.

 Извън последните два казуса, втората част от настоящия том е посветена на създаването на големите икономически групировки и драматичната криминализация на новите времена – и не случайно е озаглавена „Гангстерските времена“. Въпреки че групировки като Мултигруп, Трон, Нове холдинг и много други са създадени още в зората на прехода, тяхното време настъпва с идването на власт на правителството на проф. Беров – и с възможностите за натрупване на финансови мускули, свързани с контрабандата към ембаргова Югославия. Това правителство често е наричано „правителството на Мултигруп“ или „правителството на мафията“ – и трябва да признаем, че има съвсем реални основания за тези негови определения. Всъщност Мултигруп, най-прочутата групировка от 90-те години покрива доста точно класическото определение за това що е мафия: организирана престъпна дейност плюс институционална подкрепа на високо равнище.

 В случая равнището е наистина високо: за Мултигруп работят редица министри и зам.министри в кабинета на Беров (някои от тях по-късно стават вицепрезидента на групировката), като нейните връзки с класическата престъпност не подлежат на съмнение – всъщност именно Илия Павлов дава хляба в ръцете на останалите без надзор борци от „Олимпийски надежди“, които гравитират около мотел „Божур“ и други сгодни за грабежи места. Той ги учи на бизнес, помага им да регистрират първите си охранителни компании, посвещава ги във възможностите на застрахователния бизнес като прикритие на рекета. И от своя страна ги използва – когато трябва да се справи с твърдоглава конкуренция или когато се реализират мащабни контрабандни сделки, които се нуждаят от надеждна охрана.

 Възходът на „мутрите“ (както борците се наричат помежду си) са тъкмо „гангстерските времена“ по време на управлението на проф. Беров. Този възход едва ли е случаен, както и търпимостта по отношение на мафиотизацията на България – те имат определена функция в сценария на прехода. Това са годините, в които прохожда малкия е среден бизнес – и когато има реални шансове в страната ни да се формира средна класа. Тъй като последната е опора на реалната демокрация, някои фактори у нас очевидно са били против подобна перспектива – и тя наистина е заличена, като върху едва проходилите български бизнесмени се стоварва гангстерския рекет с цялата му отвратителна мощ. В същото време има и един психологически фактор, който е особено важен за сценаристите на прехода: страхът. По това време страхът от репресивния апарат на комунистическата държава вече е изгубил своя потенциал – и е наложително да бъде заменен с друг страх – страхът от мутрите – като прослойка, която силово определя параметрите на обществения живот – и налага норми, които нямат нищо общо с легалните.

 Ако трябва да бъдем точни, налага законът на джунглата. Той владее страната ни и през 1993, и през 1994 година. Тъкмо тогава се развихрят гангстерските войни, които само привидно се дължат на сблъсъка между бригадите на борците и асоциация „Защита“, която на думи защитава българите от тях, но на дело се състои от сродни по манталитет гангстери – като кръстника Иво Карамански например. Реалната причина обаче е друга – в необятните възможности за печалба, които дава износът на петрол за ембаргова Югославия – и конкуренцията за това кой да държи каналите за неговата реализация. Едва ли трябва да се учудваме, че Мултигруп е фаворит в това поле – и че в крайна сметка, въпреки многото дадени жертви, тази групировка удържа победа в гангстерската война – между впрочем с решаващата помощ на държавата.

 Гангстерските времена имат и редица странични ефекти, някои от които с изключителна важност. Благодарение на тях бива корумпирана на много високо равнище съдебната система – което си личи много ясно не само поради очевидните пристрастия на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев към определени гангстери, но и поради огромния брой неразкрити поръчкови убийства – както и поради необяснимото оцеляване на редица фигури от престъпния свят, чиито действия са публично достояние – но  въпреки това си остават на свобода. Друг важен ефект от това време е деградацията на новите медии – които именно тогава показват удивителна разпасаност и липса на ценностни критерии – и заговарят с езика на мутрите, като превръщат техния свят в митологична територия, а техния живот в пример, достоен за подражание. И най-сетне ако трябва да определим рождената дата на чалга-философията, то това е някъде в началото на този именно период.

 Високото равнище на корупционна готовност в държавните институции – от една страна,  възможностите, които дава югоембаргото – от друга, и респектиращият ресурс на борческите групировки – от трета, разширяват възможностите на Мултигруп до степен, при която групировката битува като държава в държавата. Тя разгръща своите дивизии във всички сфери на стопанския живот, но в повечето случаи не произвежда нищо, а паразитира върху възможностите и потенциала на държавните предприятия. Нейно изобретение е тъй наречения „ефект на паяка“ – свързан със стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия, при което групировката продава скъпо суровини на предприятието, изкупува евтино неговата продукция и прави дъмпинг с нея на външните пазари – като по този начин печалбите са за нея, а загубите от производството се пишат на гърба на държавата.

 По тази схема са източвани индустриални гиганти като Кремиковци и Химко – Враца; пак с тях е свързана и една сделка, която е емблематична за Мултигруп и за корупционния климат от това време. Става дума за цесионния договор за дълговете на двете предприятия към „Булгаргаз“, сключен с активната помощ на редица висши администратори от ранга на Никита Шервашидзе, председател на Комитета по енергетика. ТАко беше реализиран според първоначалния си замисъл, този договор би ощетил държавата с милиарди лева – като неговото съдържание свидетелства за амбициите на групировката да се наложи в сферата на енергетиката – тъй като идеята е Мултигруп плаща не с пари, каквато е целта на всеки цесионен договор, а със строеж на газопроводи.

 С идването на власт на правителството на Жан Виденов в края на 1994 г., при което БСП за втори пореден път от началото на прехода се радва на абсолютно мнозинство, не променя в значителна степен криминогенната ситуация в България. Наистина, това е периодът, в който Мултигруп вече не се радва на безрезервна подкрепа от страна на правителството – и Илия Павлов бива принуден да разчита на отделни лобисти от типа на споменатия Шервашидзе. В същото време това е и периодът, в който групировката се налага изключително мощно в областта на енергетиката, като използва преките си контакти с Рем Вяхирев, тогавашния президент на „Газпром“, и с Андрей Луканов, който в множество изследвания е сочен като политически баща на Мултигруп. Тогава именно е създадено дружеството „Топенерджи“, което печели стотици милиони долари годишно от посредническите си функции при препродажбата на  природен газ на българското правителство.

 Повече от показателно е, че шеф на надзорния съвет на „Топенерджи“ става именно Андрей Луканов, смятан за основна фигура на руската резидентура в България, както и за ключов сценарист на българския преход. През 1995 г. е направен опит за прехвърляне на собствеността на българските газопроводи на консорциум с миноритарно участие на държавата, в който се включват „Газпром“ и фирмите на Мултигруп „Минстрой майнинг“ и „Овергаз“. Сделката е организирана зад гърба на правителството от Никита Шервашидзе, но Жан Виденов научава в последния момент и го уволнява незабавно, с което сключването на този договор е предотвратено. Самото намерение обаче издава още една специфична характеристика на корупционните практики в България – корупционерите на високо равнище често са склонни не само да загърбят закона, но и да сключват сделки, които накърняват или направо предават българските национални интереси. С провала на тази сделка между Андрей Луканов и Жан Виденов започва тежък сблъсък, резултат от който са скандалите около зърнената криза и групировката Орион, а е твърде вероятно и убийството на Луканов да е свързано с това противопоставяне – или поне това е основната версия на следствените органи.

Текстът е част от предговора към том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.