Корупционният генезис на българския ппреход - част четвърта

С „Орион“ се отваря и един нов момент в корупционните практики на прехода. Дотогава има групировка (Мултигруп), която реализира своето влияние върху управлението на страната чрез свои лобисти в държавната администрация и сред народните представители – и която има свое политическо представителство чрез една определена политическа партия (ДПС). С тъй наречения „приятелски кръг“ дистанцията между властта и корупционерите е скъсена – тъй като „Орион“ реално се състои от компании, които са собственост на най-близките до Жан Виденов фигури в БСП – и които са свързани не само чрез лични, но и чрез идеологически мотивирани обвързаности. Сред своеобразните рекорди на този кръг принадлежи създаването на банка с изцяло откраднат капитал (при това не от друг, а от Михаил Чьорни, който пък ще бъде ключова фигура в корупционните истории от един следващ период). Павел Тренев, който завлича Чьорни и реализира пирамидалните схеми, по които са набира капитала за Българска земеделска и промишлена  банка, е вярвал съвсем чистосърдечно, че със своите действия подпомага БСП; самата банка пък е мислена като „банката на Орсовките“ – на името на депутата от БСП Златомир Орсов, който се заема с непосилната задача да възстановява някогашните ТКЗС-та – разбира се, под нова форма – и част от тях действително са записани като акционери в банката, често дори без да подозират това.

 Разбира се, цялата структура на „Орион“ се гради върху корупционни схеми, повечето компании са създавани с банкови заеми – най-вече от БЗК, по времето, в което банката е управлявана от Янко Янков. След като се оказва, че не може да се разбере с Жан Виденов, Андрей Луканов атакува приятелския кръг с всички възможни средства – и най-вече с помощта на Атанас Тилев, който успява да заеме водещи позиции в БЗК, като предава Янко Янков на главния прокурор и предявява имуществени искове към компаниите от „Орион“. Скоро банката БЗПБ губи лиценза си, а ръководещите я Веска Меджедиева и Цецка Петрова бягат в ЮАР, скоро към тях се присъединява и негласния лидер на кръга Румен Спасов. След оставката на Жан Виденов „Орион“ предвидимо се разпада; междувременно обаче на 2 октомври 1996 г. Луканов бива убит – като за поръчител е нарочен Ангел Василев, президент на „Колонел“ – фирмата на „Орион“, която дължи най-много пари на БЗК.

 През краткото време на своето съществуване приятелският кръг „Орион“ успява да реализира няколко твърде неизгодни за държавата сделки, които несъмнено имат корупционни измерения – главно в областта на телекомуникациите, тъй като към този кръг принадлежат тогавашния председател на Комитета по пощи и далекосъобщения Любомир Коларов и председателят на БТК Михаил Данов. Две от тях са със Сократис Кокалис, гръцки милиардер, подозиран във връзки с ЩАЗИ. Предполага се, че тези сделки са били своеобразна отплата за помощта, оказана от гръцката социалистическа партия ПАСОК на БСП по време на изборите през 1994 г.

 Зърнената криза през 1995 – 1996 г. също е сред корупционните прецеденти, свързвани с правителството на Жан Виденов. В интерес на истината първоначален тласък за недоимъка от хлебно жито и брашно дава министерството на земеделието, което прави грешни разчети за добива на зърно – и на тази база дава разрешение за много по-голям от допустимия износ. Изнесени са над 800 000 тона зърно, като при установения недостиг се налага да бъдат внесени близо 200 000 тона на стойност 6 456 211 322 лв. Вносът е осъществен през „Нефтохим“, като най-голям доставчик е фирмата „Гленкор“ на Марк Рич, известна в България покрай редица скандали, свързани с петролния бизнес и конкретно с нефтената рафинерия. Оказва се, че житото е внесено на много по-висока цена, отколкото са световните към момента – и на всичкото отгоре е заразено. По повод зърнената криза са образувани серия от съдебни дела, които се проточват с години и приключват без никакъв резултат.

 Въпреки че му липсва корупционния размах на кабинета Беров, правителството на Жан Виденов също прави възможното за разгръщането на корупционните практики в годините на прехода. Плюс един много важен принос – при него стартира реалното прехвърляне на политическата власт на икономическа основа – тъй като именно в този период се сключват първите сериозни приватизационни сделки. Всичко до този момент може да бъде отнесено към първоначалното натрупване на капитала – собствеността над основните средства за производство си остава държавна. При масовата приватизация обаче, стартирала в края на 1995 г., вече имаме и реална смяна на собствеността. Идеята, че чрез нейните механизми държавната собственост се раздава на българските граждани, е една от най-лицемерните идеи, лансирани през последния четвърт век. Точно както селяните не знаят какво да правят със земята, която им се връща, така и участващите в масовата приватизация не знаят какво да правят с приватизационните бонове, които получават – поради което огромната част от тях се доверяват на приватизационните фондове, нароили се по това време като гъби след дъжд.

 Ефектът от тази операция е плачевен. За продан са извадени над 1000 предприятия с регистриран капитал над 200 милиарда лева. Над осемдесет процента от участващите в приватизацията български граждани влагат своите бонове в приватизационните фондове, които реално закупуват значителна част от тези предприятия, след което голяма част от тях се преобразуват, прехвърлят своите собствености на други юридически лица и превъртат акциите си през такива сделки, че гражданите не само че не получават никога никакви дивиденти, но дори и не знаят къде би трябвало да търсят собствеността си. Това обаче не е най-фаталното в мащабните корупционни схеми, реализирани от приватизационните фондове. Най-фаталното е, че по-голямата част от тях изобщо не развиват придобитата собственост, а я препродават или я използват като залог за получаване на банкови заеми – в случай че не нарежат предприятията за скраб. Един огромен процент от продадените по масовата приватизация предприятия вече не съществуват, други са препродадени или работят с минимален процент от капацитета си – често със съвсем различен производствен профил.

 Масовата приватизация – както и всяка мащабна корупционна акция по нашите ширини – има и своите специфични „герои“. Един от емблематичните е Николай Банев, собственик на приватизационния фонд АКБ „Форест“, който прави масирана рекламна кампания, обещавайки фантастичните 40% годишен дивидент. Закупените от него предприятия фалират, а работниците са изхвърлени на улицата. За сметка на това Банев успява да усвои редица апетитни обекти по българското Черноморие, благодарение на които живее като Крез, без да е вложил почти никакви инвестиции в подобряване на тяхната дейност.

 Третата част от настоящия том е посветена на корупцията във финансовата сфера – и преди всичко на корупционните практики в банковото дело. Разглеждаме я отделно, защото в тази област проблемите са най-сложни – и с най-тежки последствия за държавата. Банкрутът на цели 17 банки в края на 1996 г. доведе България до истинска финансова катастрофа – трицифренна инфлация, заплати и пенсии, които се равняваха на десетина долара реална себестойност, стопяването на спестяванията на всички български граждани, изключително тежки поражения върху финансовата стабилност и икономиката на страната, реални загуби от стотици милиарди тогавашни лева. Хиляди страници са изписани по въпроса кой е виновен за тази катастрофа, но съдебната равносметка за реалните вини клони към нула – тъй като почти няма осъдени банкери за това, че са излъгали доверието на своите вложители и са нанесли огромни загуби на своите акционери, а най-често и на държавата, която дълго се опитва да поддържа фалиращите банки чрез щедро и необосновано рефинансиране.

 Това, което най-често забравяме е, че същата тази катастрофа на практика преразпредели финансовите активи на България – и произведе цяла прослойка новобогаташи. По-точно казано, произведе ги точно навреме – непосредствено преди касовата приватизация, чрез която завършва процеса на превръщането на политическата власт в икономическа – в резултатг на който вместо държава с демократично работещи институции се поява псевдодемокрация, в която тайната власт на олигарсите определя всичко. Пак в хода на финансовия хаос, предизвикан от банковия банкрут на държавата, мръсните пари, натрупани от рекет, наркотици и проституция, са изнесени извън страната и превъртяни през офшорни компании, за да се завърнат обратно, купувайки както икономически, така и политически позиции. На практика корупцията в банковата сфера – с активната помощ на държавата и под чадъра на корумпираното правораздаване – реализират повторното ограбване на българския народ – след обявения от Луканов фалит на България, източването на държавните активи през външния дълг, външнотърговските фирми и стоенето на входа и изхода на държавните предприятия.

 Този финансов срив съвсем не се дължи на случайности и недомислия. До него се стига благодарение на дълга серия от действия и решения, които свидетелстват за една добре обмислена стратегия за финансово обезкървяване на българската държава – и за мащабно ограбване на финансови активи, безпрецедентно не само в рамките на прехода, но и  в цялата българска история. До него не би се стигнало, ако не е налице изключителната банкова експанзия, развихрила се между 1991 и 1994 г. – с прякото съдействие на БНБ и особено това на нейния председател проф. Тодор Вълчев. Именно в този период се нарояват десетки търговски банки, повечето от които са кухи структури, създадени именно, за да бъдат източени както парите на вложителите, така и държавните капитали, получавани от тях по линията на прословутото рефинансиране. Чрез редица престъпни банкови стратегии една значителна част от националното богатство, измерващо се в трилиони тогавашни левове, е прехвърлено от банковите каси в касите на нароилите се в този период кредитни милионери – като тяхната обвързаност с бившата стопанска номенклатура на БКП и особено със структурите на ДС повече от ясно говори чий е бил сценарият за банковия банкрут на България.

 За това доколко този банкрут е свързан с мрежите на ДС, говори и изключително гъстото присъствие на агенти на тайните служби в банковата ни система. Тодор Вълчев, който ръководи БНБ в тези години, е с най-дълъг агентурен стаж между българските банкери; агент на ДС е неговия предшественик Иван Драгневски, както и наследилият го на този пост Любомир Филипов; агент е Камен Тошков, несменяем шеф на „Банков надзор“ в годините, в които се зароди и развихри банковата катастрофа; агенти са общо 26 фигури във висшето ръководство на БНБ – впрочем агенти се оказват и не малко шефове в търговските банки, както и голям процент от нароилите се благодарение на тяхната корупционна практика кредитни милионери. И никак не е случайно отменянето на параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело – единствения лустрационен текст в цялата история на прехода, според който лицата, свързани с ДС, не могат да заемат ръководни постове в банковата система.

 Подобна катастрофа не би могла да възникне внезапно – необходими са съответните икономически условия за глобалния финансов срив. Най-малкото е необходимо да бъде завършен процеса на първоначално натрупване на капитали в икономическите групировки, тясно свързани с организираната престъпност, за да има как те да се трансформират в бизнесмени с бели якички и да посегнат към трудни материи като банкерския бизнес. Едва след като натрупват значима финансова мощ, те се сдобиват с потенциала и възможностите да пристъпят в банковата сфера – не само за да изперат натрупаното от престъпен бизнес, но и за да се домогнат до нови кранчета за източване на държавните активи. В този смисъл хаоса и непрозрачността на икономическите процеси в първите години на прехода са ключови фактори за банковия срив през 1996-1997 г. Важен елемент от този срив е даването на преференции (включително в банковата сфера) на определени, предварително набелязани лица, които са призвани да захранват бившата комунистическа партия в хода на нейния преход от политическа към икономическа власт.

Текстът е част от предговора към том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.