Македонската оръжейна сделка - част първа

Това също е корупционна история, но много по-различна от разгледаните в този том. Ако в обичайните случаи става дума за реална корупция, тук е потърсена възможността обвинението в корупционен прецедент да послужи за политически цели. В случая не става дума за сделка, а за нещо много по-сериозно – за оперативно мероприятие, реализирано с помощта на българските тайни служби – в което участват политически лидери, българският президент Желю Желев, негови най-близки съветници, заинтересовани икономически групировки, медии и синдикати. Използвана е версия, съчинена от НРС и по-специално от нейния директор ген. Бригадир Аспарухов – за мнимо участие на Константин Мишев[1], съветник на премиера Филип Димитров, в договаряне на мащабна доставка на оръжие, предназначено за Министерството на вътрешните работи на Република Македония – като крайната цел е компрометирането и отстраняването на законно избраното правителство и постигане на управленска формула, съответстваща на интересите на прохождащата тъкмо по това време българска олигархия. Иначе казано – става дума за държавен преврат – тих наистина, но реален – и с много тежки последствия за цялата история на прехода – и за не особено добрия статус на България в наши дни.

 Основен двигател в тази история са фигури от бившата ДС, включени в уж трансформираните тайни служби след 10 ноември. Тяхната промяна от репресивен апарат в структури, защитаващи националните интереси на страната, си остава само на думи в ранните години на прехода – а и не само в тях. През този период тайните на бившата ДС постоянно се използват с политическа цел – и понякога намесата на свързани с нея фигури в политиката има и по-драстични измерения – такива, които на практика отменят изборни резултати и променят националната ни съдба. Емблематичен в това отношение е именно този прецедент – заговорът срещу правителството на Филип Димитров, осъществен със съгласието на президента Желю Желев, със съучастието на Ахмед Доган и група сини депутати[2] – основно тези от АСП, и с главно действащо лице генерал Бригадир Аспарухов – тогавашен директор на НРС.

 Повече от десетилетие по-късно, в хода на скандала около неговото назначение като  съветник на Симеон Сакскобурготски, отговарящ за координацията на тайните служби, генерал Аспарухов изпуска нервите си и проговаря: за да разкрие заговор на НАТО срещу собственото си назначение, интерпретиран и като външна намеса във вътрешните работи на страната ни[3]. Стартът на говоренето му обаче има и друг прицел. В интервю пред радио “Нет” той повтаря лъжите си с 11-годишна давност – за т.н. “македонска” оръжейна сделка. Скандалният генерал иска да бъдат разсекретени стенограмите от закритото заседание на 36-тото НС, посветено на този повод. Само дето е забравил, че още на 02. 10. 1992  е докладвал случая пред преките си шефове и държавните мъже, отговарящи за националната сигурност на страната, че този доклад също е стенографиран и от него става безпощадно ясно, че версията му е просто една опашата лъжа. И че той сам е признал това, като е бил принуден публично да се извини на премиера и правителството.[4]

 Но ако македонската оръжейна афера е просто компроматен проект, макар и на много високо равнище, то друга една афера, свързана с нея, си е съвсем реален факт. През лятото на 1992 г. един висш държавен чиновник посещава Ливан: Здравко Попов[5], съветник по външнополитическите въпроси на президента Желев. Той заминава по време на отпуск и без да предупреди никого, придружен от бившия консул в българското посолство в Ливан Димитър Събев[6], бившия главен секретар на външно министерство Николай Богданов и Невяна Енчева. Истинската цел на посещението е делова среща с Амал Абу Зейд, търговец на оръжие и наркотици, стар клиент на „Кинтекс“ и известен с поддръжката на терористични организации. Зейд има делови отношения с още двама бивши служители на МВнР, останали като бизнесмени в Ливан: бившият ръководител на ТИС в Бейрут Джахов и бившият финансист на посолството Славчо Велков. Според сведения, проникнали в печата, гост на ливанския контрабандист по същото време е бил бившият зам.министър на външноикономическите връзки Стефан Полендаков[7]; интересно е, че неговият син  е служител и на „Тератон“, и на „Мейтрикс“ – и че тъкмо той е изготвил офертата на „Тератон“ за „Кери 91“ във връзка с македонската афера.

 На 18 август, в деня, в който странната компания пристига в Ливан, бива изпратена дипломатическа грама, адресирана до президента, премиера, министрите на МВР и МО, председателя на парламентарната комисия по национална сигурност. Грамата визира както факта на посещението, така и неговата цел. С това правителството е предизвестено и случаят не може да бъде прикрит. НРС и нейният шеф ген. Бригадир Аспарухов, очевидно проспали това посещение, уронващо престижа и на президента, и на страната, изпадат в глупаво положение, същото важи за някои фигури от най-близкото обкръжение на д-р Желев, за хора като Алексей Алексеев[8] и ген. Стоян Андреев[9], които винаги знаят повече от своя президент, но предпочитат да споделят с него колкото се може по-малко.

 Между 18 и 25 август в пресата няма и следа от огромния гаф на българското президентство. След което езиците се развързват и всеки лъже, колкото и както може. Най-достойно от всички се държи самият Здравко Попов, който може би е осъзнал, че е използван за параван и че тъй или иначе ще бъде пожертван. Той поддържа една благовидна, но невероятна версия – че е бил там на екскурзия – знаейки предварително, че никой няма да му повярва. Най-много и най-нахално лъже ген. Андреев. Лъже, че е получил информация от разузнавателните служби, лъже, че е изпратен телекс до Здравко Попов спешно да се прибере, след което провинилия се съветник е разследван лично от президента в присъствието на директора на НРС. Началникът на президентската канцелария Алексей Алексеев го надминава само с абсурдността на лъжите си: той например твърди, че още на 17-ти август е получил предварително съобщение от Бейрут за предстоящото посещение на Здравко Попов. От това следва, че е можел спокойно да предупреди съветника, че подобни потайни посещения са недопустими по протокол[10] – и ако не го е направил, то това би означавало или че е бил посветен относно истинската цел на пътуването и е разчитал случаят да не бъде раздухан – или пък просто е искал да дискредитира Здравко Попов.

 Относно последвалите събития версията на потърпевшия е проста – той твърди, че на 24 август сам е отишъл при президента и е разказал за посещението си. Това пък противоречи на версията на самия държавен глава – д-р Желев претендира сам да е информирал премиера, а не обратното. Известно е, че на 20-ти август Филип Димитров е попитал и президента, и Алексей Алексеев как върви разследването по случая Здравко Попов. Като се има предвид и фактът, че още на 18-ти август държавните мъже са получили дипломатическата грама от Бейрут, става съвсем очевидно, че версията на Здравко Попов не издържа критика: очевидно той просто е искал да предотврати прекалената гласност по събитията около разкриването на неговата мисия.

 Впрочем по отношение на нейната оценка версиите на президента и неговите хора също се разминават. Например по време на прословутата си пресконференция на Боянските ливади президентът твърди, че единствената причина за уволнението на неговия съветник били протоколните нарушения. Няколко дни преди това обаче неговият говорител вече е обявил, че причината се крие в “постъпилата информация за негови срещи с контрабандиста на оръжие и наркотици Абу Зейд“; ген. Стоян Андреев от своя страна говори пред Комисията за национална сигурност за срещите на Здравко Попов и неговата група с различни ливански фирми, които търгуват с оръжие. Тези разминавания, както и редица други, говорят за объркване и гузност между тези, които вероятно са били посветени в реалните цели на мисията на президентския съветник – и за опитите им да прикрият или поне да размият истината.

 А за това, че тази истина е била неприятна, говори дори фактът, че точно по това време президентът отменя едно свое посещение в Израел. Връзката е очевидна: някак не върви да отидеш там на официално посещение, след като твой съветник е посетил инкогнито търговците, които снабдяват с оръжие ливанските и палестински терористи – и това е станало известно на обществеността. Ударът върху авторитета на президента е твърде сериозен – тъкмо затова подвластните му тайни служби е трябвало да подготвят огледален контраудар – да натопят някой от съветниците на премиера, а по възможност и самия премиер, в подобна каша. Така че „Бригадиргейт“ – както тогава наричат македонската оръжейна афера – може да се разглежда не само като удар срещу правителството на СДС, но и като своеобразна самозащитна реакция на президентството и на самия президент – който по това време се намира в тежък конфликт с премиера[11]. Разликата между двата оръжейни скандала обаче е драстична: историята с Македония е измислена открай-докрай, докато Здравко Попов е отишъл не в Македония, а в Ливан, и за разлика от Константин Мишев е разговарял не с официални представители на държавата, а с оръжейни контрабандисти – при това без да е изпратен там и без да е упълномощен от когото и да било.

Текстът е от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.