Тайната приватизация на българските банки - част първа

Далеч преди банките да се превърнат в инструменти за ограбване на националния капитал и създаване на нова, специално подбрана олигархия[1], в банковата система протичат процеси, които са своеобразни знамения за това какво ще се случи – само че няма кой да разчете техните сигнали. Най-важният от тези процеси е тайната приватизация на българските банки – превръщането им от държавни в частни – без да има законова база за подобна трансформация. Трябва да подчертая, че става дума за процес, чиито корени могат да се проследят още от времената преди 10-ти ноември 1989 г. – и който очевидно е съществена част от стратегиите за трансформация на политическата власт на комунистическата партокрация в икономическа.

 Параметрите на този процес са публично известни – най-вече благодарение на настойчивите усилия на Тошо Пейков, народен представител в 36-то НС, който не се уморява да задава отново и отново въпроси относно тайната приватизация на банковия капитал – като същевременно разглежда всички аспекти на този процес в специални разследвания, които могат да се причислят към най-доброто от разследващата журналистика по това време[2]. Неговият извод за случващото се е следният: „Под прикритието „банкова реформа“ се извършиха най-едромащабните престъпления на комунистическата върхушка срещу българския народ.“

 Тайната приватизация на практика стартира още през 1988 г. – с приетия от правителството на Георги Атанасов Правилник за банките и решението клоновете на БНБ да се преобразуват в търговски банки – и то като акционерни дружества по реда на Указ 56. Според тогавашните управници този процес на трансформация трябва да приключи на 31 октомври 1989 г. – сиреч само десет дни преди 10-ти ноември. През пролетта на 1990 г. – благодарение на направените от последното чисто комунистическо НС промени в тогавашната конституция, новосъздадените търговски дружества придобиват възможност да продават своите акции както на юридически, така и на физически лица – с което предпоставките за тяхната тайна приватизация са вече налице. Същевременно банките получават възможност да увеличават своя уставен капитал, като издават нови емисии акции и ги разпродават както на държавни, така и на частни акционери. Точно тази възможност е спекулативно използвана, за да се трансформират държавните банки в частни – тъй като продажбата на нови акции намалява процентното участие на държавата в акционерния капитал.

 По закон тези сделки би трябвало да стават с благословията на БНБ. До пролетта на 1992 г. действа споменатия Правилник за банките, съгласно който само БНБ може да дава разрешение за увеличаване на банковия капитал. След това влиза в сила Закона за банките и кредитното дело, в който е вписано, че само Общото събрание на акционерите взема решение за увеличаване на капитала, но новият уставен фонд се вписва в регистрите само след като бъде утвърден от БНБ.

 Тези правила обаче остават само на хартия – най-вече защото липсва ясен регламент за санкциите, които могат да бъдат налагани при тяхното нарушаване. Редица банки увеличават уставния си капитал, без да са получили разрешение от БНБ – а понякога и изобщо без да питат националната банка. В повечето случаи акциите се купуват от частни фирми и физически лица, като по този начин акционерното участие на държавата спада.

 Друг важен момент, непосредствено свързан с тайната приватизация, е създаването на Банковата консолидационна компания (БКК), инициирано от проф.Тодор Вълчев[3]. За разлика от БНБ тя не е държавна институция, а търговско дружество, регистрирано по Търговския закон. Целта е да поеме управлението на държавния капитал в търговските банки, да осъществи тяхната консолидация и постепенно да ги приватизира. Съгласно Решение № 26 на МС от 1992 г. държавните предприятия са задължени да заменят акционерното си участие в търговските банки с акции в БКК – част от тях обаче отказват да направят това – като в някои случаи продават своите акции на частни компании, а в други заменят акциите си срещу опрощаване на дългове към съответните банки. В същото време представителите на БКК имат право на глас, съответен на акционерното участие на държавата в търговската банка. Тъй като решенията за увеличаване на уставния капитал се вземат от Общото събрание на акционерите, то от това следва, че тези представители или съзнателно не са предотвратили потайното стопяване на държавния дял и превръщането на държавните банки в частни, или не са информирали БНБ за тези намерения – въпреки че са им били добре известни. Особено драстичен в това отношение е прецедентът с опита за тайна приватизация на ТБ „Биохим“, в който представителят на БКК не само че не се противопоставя, но и директно помага на приватизаторите, като лично предлага акционерния капитал да се увеличи на 600 милиона лева.

 Нека се опитаме сега да представим основните прецеденти на тайна банкова приватизация – чрез публичните признания на БНБ. На 27 октомври 1993 г. Тошо Пейков изпраща писмо до председателя на БНБ проф. Тодор Вълчев, с което иска да му бъде предоставена информация за пет банки, в които текат процеси на увеличаване на уставния капитал и намаляване на държавното участие. На 12 ноември Тодор Вълчев изпраща своя отговор, придружен от докладни записки за конкретните случаи, посочени от Тошо Пейков[4]. Този отговор, по-късно разширен от колектив от служители на БНБ, придобива популярност под името „Бяла книга за банковата система“.

 Отговорът на проф. Вълчев признава факта на нерегламентирана приватизация в банковата сфера, но се опитва да омаловажи процеса и да го представи като изключение от правилата, спазвани от банките. Същевременно професорът се опитва да избегне поне отчасти отговорността за тайната приватизация – например като подчертава, че част от процесите са се състояли преди той да поеме този пост. „След избора на управителя (9 януари) и тримата подуправители (16 януари), веднага след като разбрахме, че предишното ръководство на БНБ е дало разрешение на търговските банки да продават по номинал до 80% от дяловото участие на БНБ в тях, изпълнителният директор Емил Хърсев спря с телекс тази порочна практика, тъй като тя би могла сериозно да накърни интересите на държавата и да облагодетелства някои лица.“ – казва той – „Междувременно обаче известно, общо взето неголямо количество акции са били продадени на частни лица в почти всички банки.“[5]

 По-нататък в неговите обяснения ще срещнем и повече от странната забележка, че „в много случаи не е било спазено определено изискване на закона, но от това държавният интерес може и да не е бил накърнен“[6]. Липсата на опит също е сред надеждните оправдания защо БНБ е допуснала държавния дял в посочените търговски банки да бъде намален в повече от чувствителна степен: „БНБ изгражда банковия надзор по съвременни международни стандарти, но той все още не е в състояние да функционира като съвременен надзорен орган.“[7]

 Докладните записки на „Банков надзор“, излагащи сухите факти, звучат далеч по-красноречиво от усукания отговор на проф. Вълчев. Те развиват особен вид сюжети, посветени на постепенното ограбване на държавното участие в банките – чрез повишаване на уставния капитал. Би могло да се възрази – фактът, че се продават нови емисии акции, не намалява държавното участие, а сваля неговия процентен дял спрямо общия уставен капитал на банката. Това обаче не е точно така – тъй като повечето увеличения на капитала са правени без преоценки на активите – което означава, че срещу една акция примерно на стойност 1000 лв. купувачът получава не само номиналната стойност, но и съответната част от провизиите и материалните активи на банката.

 От докладната записка на БЗК[8] става видно, че банката стартира на 15 февруари 1990 г.със 75 милиона лева, от които няма нито един частен лев – става дума само за държавни капитали.[9] Подобно на Първа частна банка и Туристспортбанк, и БЗК е учредена като акционерно дружество – преди да има каквато и да е нормативна база за създаване на нови банки. По-малко от година по-късно – на 4 март 1991 г., учредителите са взели решение за увеличаване на капитала на 150 милиона – и съответно са получили разрешение за това от БНБ. Малката подробност е, че при това увеличение новите акции са купени от частни юридически лица – и мажоритарния държавен дял се превръща в миноритарен.

 Към 31.декември 1991 г. капиталът е напълно внесен – като държавното участие на БКК е 42.24%, а останалите са съответно – 10.10% на КФ „Дару“[10], а 31.66% са на австрийската „Райфайзен централбанк“. В описаната от Камен Тошков структура е срамежливо премълчано участието на Робърт Максуел, който първоначално закупува 5% от акциите на банката чрез фирмата „Баймакс“, а след смъртта му неговите наследници ги продават на „Райфайзен централбанк“. Премълчани са впрочем и особените преференции, дадени от правителството на Андрей Луканов, според които банката е освободена за пет години от плащане на данъци[11]. Банката впрочем доста бързо развива клонова мрежа и натрупва притежания, най-голямото от които е „Добруджанска банка“, в която БЗК купува 80% от капитала. На Общото събрание на акционерите, проведено на 19 май 1993 г., е взето решение капитала на банката да се увеличи на 500 милиона лева чрез продажба на нови акции – за което БНБ не е давала разрешение.

 Коренно различна е структурата на капитала в ЧЗБ „Агробизнес“ АД, Пловдив. Там при самото учредяване, одобрено от БНБ с протокол № 9 от 6 февруари 1991 г., частното участие възлиза на 93.7%, а държавното само на 2.10%, докато 4.2% принадлежат на кооперативни фирми. На 6 септември 1992 г. акционерите вземат решение капиталът на банката да се увеличи на 200 милиона – в резултат на което държавното участие спада на 0.2%, а кооперативното – на 0.5%. Дребната подробност е, че само 50 000 акции са поименни, а 150 000 са на приносител. Независимо от минималното държавно участие увеличението на капитала в „Агробизнесбанк“ може да се извърши само с разрешение на БНБ и след преоценка на капитала й. Такова разрешение не е давано и преоценка не е извършвана. Според тази докладна записка към 31.12.1992 г.[12] общата сума на активите на банката възлиза на 246 370 000 лева. Състоянието й изглежда розово – и БНБ очевидно не подозира, че само след три години ще й се наложи да купи тази банка за един лев –  ограбена до шушка от своите банкери и натрупала девет милиарда дългове.

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.