Димитър Бочев, специално за Faktor.bgСлед попътните крушения на дневен ред  закономерно дойдоха разкаянията. Все по-настойчиви стават публичните  гласове, които отчитат колко се е изложила националната ни дипломация,  оттегляйки подкрепата си за Бокова и фаворизирайки на нейно място  Кристалина Георгиева. 
Не се сменя – възмущава се родната  журналистика – конят по средата на състезанието, трябваше да държим  докрай на първоначалната си кандидатура, чрез преориентирането, чрез  преадресирането на подкрепата си предаваме не само г-жа Ирина Бокова, а и  собствения си имидж пред света. Подобни гласове чуваме не само от така  близките до манталитета на г-жа Бокова неокомунистически среди – подобни  гласове чуваме и от некомунистите, и от антикомунистите дори. 
Гласове,  които гърмят в името както на родолюбието, така и на интернационализма.  И които ни уверяват, че България e имала, видите ли, шанса да се впише  сред водещите нации на света, а държавното ни ръководство с лека ръка е  проиграло този уникален, този единствен и неповторим шанс.
А аз  си мисля, че, макар и не толкова величествен, този шанс действително  изглежда проигран, но не защото българската външна политика прехвърли  подкрепата си от Бокова към Георгиева. Проиграването според мен започна  много по-рано, още с издигането на първоначалната кандидатура, въплътена  от името на една личност, която е не само и просто спорна политически –  става дума за една компрометирана, за една опетнена отпреди цели  десетилетия гражданска биография, стартирала в разцвета на  българо-съветската дружба от московския Институт за международни  дипломатически отношения, който дълги години бе неофициална школа на КГБ  по международен шпионаж, и свързана с най-мракобесническите години и  десетилетия не само на родната, а и на световната история. Подкрепяйки  официално кандидатурата на Бокова, София подкрепи фактически
онзи комунизъм, който замърсяваше християнската ни цивилизация
и  душеше и тровеше националното ни битие цял един човешки живот. Жилавите  остатъци на това зловещо наследство спъват и до днес пътя ни към Европа  и света.
Докато комунистическото минало на г-жа Бокова (именно  нейното лично, собствено комунистическо минало, а не комунистическото й  потекло, за което тя не носи отговорност) е наш роден, български  проблем, пред кандидатурата й има и други, външнополитически  препятствия, които са непреодолими. 
Гафовете й по света и у нас  са много – ще спомена само един от тях. Всеки, който помни нейното  отношение към конфликта между Великобритания и Аржентина за  Фолкландските острови, знае за какво говоря. Великобритания е последната  световна империя и като такава изживява всяко оспорване на  задокеанските й територии като посегателство върху целостта на държавата  – и един дипломат от кариерата би трябвало да го знае. 
Антибританското  поведение на г-жа Бокова във войната между двете страни бе сигурна  индикация, че Лондон никога няма да подкрепи кандидатурата й. А на  практика това значеше, че г-жа Бокова ще бъде изхвърлена зад борда – без  гласа на Лондон генерален секретар на ООН не се става. Само това  обстоятелство би трябвало да бъде достатъчно, за да откаже българската  държава подкрепата на една кауза, която е предварително обречена. 
Ако  въпреки неблагоприятните международни предпоставки г-жа Бокова е решила  да се състезава срещу кандидати с несравнимо по-добри шансове от  нейните, нека да го направи, но без да
въвлича и страната ни в себепровала си
Тя  обаче я въвлече. А успя да я въвлече, защото София позволи да бъде  въвлечена. Как е възможно толкова видими фактори да останат така  незабелязани? Според мен г-жа Бокова не ги забеляза, защото бе заслепена  от кариеризма и властолюбието си – оставайки в битката, ден след ден тя  продължава да демонстрира безмерна си амбициозност. 
За разлика  от нея държавниците ни в София вероятно си даваха сметка за  действителното съотношение на силите, но се уплашиха, че ако не  подкрепят спорната й кандидатура, родната общественост ще ги обвини в  непатриотично и дори антибългарско поведение. А не биваше – подобни  страхове са неподобаващи. При всички случаи е за предпочитане да  предотвратиш своевременно една обречена кауза, отколкото да я следваш и  браниш докрай, следвайки и бранейки една мистификация. 
Патриот е  не онзи, който участва и съучаства в един предварително програмиран от  обстоятелствата провал на страната си на международното поприще, а онзи,  който съдейства за осъзнаването на реалните шансове и за  предотвратяването на подобен провал – дори с риск да не бъде разбран и  оценен.
Родното издание на надпреварата за генерален секретар на  най-престижната световна организация можем с чиста съвест да окачествим  като взаимна размяна на ласкателства. Правителството ни ласкае лектората  си, демонстрирайки загриженост за международния ни престиж. 
Многото  родни и задгранични български обществени инициативи в подкрепа на  кандидатурата на Бокова я ласкаят от опортюнизъм, като непрекъснато  преувеличаваха шансовете й и й спестяваха горчивата истина за  действителното състояние на предпоставките – правят го и днес. 
Лявонастроени  политолози и социолози ласкаят цялата нация като усърдно полират  опетнения ни национален имидж – също опортюнистично следвайки  обществената конюнктура. Колко много ласкателства, сбрани в една  национална съдба! Лицемерието е неделима част от всяка политическа  интрига, но прекаленият светец и Богу не е драг. Ласкателството – учи  Питагор – е като оръжие, нарисувано на картина: безполезно е, дори  когато е красиво.
В двубоя за и против кандидатурата на Ирина  Бокова опозиционерите като мен се броят на пръсти – преобладават  решително поддръжниците й. Надявам се, че доминират само числено – не и  интелектуално, а още по-малко – морално. В демократични условия обаче  количествените показатели често надделяват над качествените. 
Така  или иначе споменатият двубой е фактически двубой между  прокомунистическите и антикомунистическите обществени настроения у нас.  Апологетите на живковизма винаги, и в апогея на демократичния порив, са  били мнозинство. 
Многолюдните митинги, сбрали през началото на  90-те под знамената на демокрацията милиони граждани, не бива да  подвеждат – те говореха само за политическите настроения в столицата и в  още един-два големи града. Цялото население извън тях – за сметка на  това – бе непристъпен бастион на старо- и неокомунизма: колкото  по-дълбока бе провинцията, толкова по-недостъпна бе тя за духа на  демократичните промени.
Примитивизмът на масите
се  оказа питателна почва за примитивизма на комунистическата идеология –  единият примитивизъм предполагаше другия, двата примитивизма се  допълниха хармонично до едно цяло, сродиха се, сляха се ведно, за да  образуват могъщия общонационален примитивизъм, който ни владее и  понастоящем – и като че ли ден след ден все по-неотстъпно и масово. 
Благодарение  на този настъпателен примитивизъм жадуваната от нас, малцинството,  декомунизация така и не се състоя изобщо. От комунизацията, която в края  на 80-те народното недоволство поразклати кое-що, пристъпихме направо  към рекомунизация. Чийто неофициален и дори подмолен, но напълно реален,  триумф не позволи нито идеолозите на злото да бъдат разобличени  подобаващо, нито носителите на тоталитарната комунистическа власт –  детронирани, нито палачите от репресивната й система – наказани. 
Докато  останалите европейски народи от бившата Съветска империя тръгнаха по  пътя на една здравословна конфронтация с бесовете и демоните на близкото  си минало, ние се криехме малодушно от него, играехме на сляпа баба със  собствената си история; докато те преработваха, ние загърбвахме; докато  те се дистанцираха от империалистическите попълзновения на Кремъл, ние  се прекланяхме с някаква перверзна, мазохистична наслада пред кагебиста  Путин и путизма. 
Затова днес гражданите на тези  източноевропейски страни стават стъпка по стъпка европейци по дух и  плът, докато ние се европеизираме ведомствено, а се русифицираме  практически. 
Ето целият генезис на кандидатурата на Бокова, за  която неокомунистическа България воюва рамо до рамо с деспотична Русия,  ето и целият генезис на кандидатурата на Георгиева, срещу която  неокомунизмът ни воюва със същата непоколебимост – също рамо до рамо с  Русия. 
Два генезиса с един общ резултат: нашата дегенерация,  регресът, който в близко бъдеще ще ни изхвърли от международната  цивилизована общност, към която преди четвърт век тръгнахме да се  приобщаваме с толкова ентусиазирани надежди, а в по-далечно бъдеще и от  битието ще ни изхвърли. Не по чужда – по наша собствена вина, поради  безумието, с което в свободен съзнателен избор тръгнахме до превръщахме  комунизма в наша трайна национална съдба, а вековния враг на нашата  национална независимост и на нашето демократизиране – Русия – в наш  приятел и спътник към бъдещето. 
Едно бъдеще, устремено не към просперитета, към духовното и материално благосъстояние, а към тресавището на миналото.