Свободата днес и тук 06 Декември 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Масовата приватизация и нейните масирани грабежи - част първа

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

В българската преса твърде често (и безплодно) се водят спорове за това как е протекло първоначалното натрупване на капитала от страна на българските олигарси – с куфарчета или без куфарчета, с банкови заеми без покритие или с пране на пари, с добре организирани контрабандни канали или със стоене на входа и изхода на държавните предприятия. Отговорът е: по всеки един от изброените начини, често преплетени и застъпващи се помежду си – но на практика почти винаги по нечестен начин и с помощта на корупционни стратегии. Изследвайки именно механизмите на това форсирано забогатяване на единици за сметка на мнозинството българи, човек не може да пренебрегне усещането, че става дума за един по-глобален план, който предполага систематичното ограбване на страната – като основни участници в него са именно фигурите, свързани комунистическата номенклатура и тайните служби – които продължават да управляват негласно, задкулисно, свързани в невидима мрежа.  

Всъщност стартът на голямото ограбване на България – както можем да го проследим в първите години от българския преход, е свързан преди всичко с това безогледно и на пръв поглед хаотично натрупване на първоначалния капитал, с помощта на който червената олигархия се създава, групира и стартира в новата бизнес-среда. Този капитал бива прекаран през сложни вериги от фирми и банкови сметки – за да се заличат следите от неговия произход, както и от неговото де факто криминално придобиване. В целите на тази операция обаче няма нищо конспиративно – просто набелязаните предварително бъдещи олигарси се подготвят да придобият по-голямата част от държавните активи – за което придобиване са им нужни определени финансови активи.

Изчезването на една не малка част от парите от външния дълг, превъртането им през “неявните” фирми на ДС, превръщането на контрабандата в тайна държавна политика, появата и заякването на престъпните групировки, рекетът и силовото застраховане, излюпването на кредитните милионери – и като финал: целенасоченият финансов срив на държавата и предизвикването на огромна инфлация, която изяжда спестяванията на българските граждани, но и задълженията на кредитните милионери – всичко това има една цел: пари, повече пари, придобити без труд и по незаконен начин. Но има и нещо, което е по-важно: пари, с които да бъдат придобити значимите индустриални ресурси в страната – и с които да се играе чрез двата инструмента за такова придобиване – масовата и касовата приватизация.

С натрупването на значителен капитал в ръцете на новите олигарси, техните апетити се променят. И някъде към края на 1994 г. започва вторият етап на българския преход, респективно и вторият етап на голямото ограбване – при който наличните в България пари са в общи линии или раздадени на когото трябва, или придобити в сделки, за които се създават благоприятни институционални или дори законодателни условия.

Този етап е прицелен от една страна в узаконяване на заграбеното, а от друга – в инвестиране на натрупаните финансови активи в стратегически важни сектори от промишлеността и услугите. Това е може би най-същностния етап от генезиса на българската олигархия: важен, защото се придобива собственост, която сама по себе си дава гаранция не само за бъдеща икономическа мощ, но и за бъдещ политически просперитет. И най-сетне важен, защото в него се изпират не само пари, но и физиономии, и биографии.

Идва времето на белите якички – и времето, в което гангстерите се опитват да ампутират от своята практика опашката на вулгарната организирана престъпност. Това желание впрочем е съвсем директно изразено – и то във в. "Дума", орган на БСП, който през пролетта на 1995 г. публикува статията "Време е да обуздаем организираната престъпност", подписана от Илия Павлов, но всъщност написана от Георги Кадиев, днес депутат от левицата. В нея президентът на "Мултигруп" застъпва тезата, че държавата трябва да даде възможност на престъпните групировки да легализират незаконните си капитали, да се откажат от престъпния си бизнес, така, както гущерът къса опашката си, за да се спаси – и да излязат светло.

Събитията от самия преход много ясно показват, че този момент е стратегически пресметнат. той съвпада с времето, в което в България стартира приватизацията – с огромно и непростимо закъснение. Забавянето е било повече от необходимо – и съвсем не е случаен фактът, че правителството на Беров бави топката по отношение на раздържавяването. Всъщност късният старт на приватизацията дава необходимото време, през което заякват мускулите на българската мафия – покрай контрабандата на петролни продукти за ембаргова Югославия – както и за да се нароят порядъчен брой кредитни милионери, които да разполагат с достатъчен финансов ресурс, за да доминират в приватизационния процес.

Трябва да се добави, че това е и основния мотив за комплота срещу правителството на Филип Димитров – и за самото съставяне на кабинета на проф. Беров, известен още и като “правителството на Мултигруп”. Това правителство се крепи на тъй нареченото “динамично мнозинство”, осигурено с помощта на внедрени агенти на групировката сред сините депутати – тъй наречените “сини мравки”, или просто на купени такива.

По този начин се стопират българските реформи – и то за един дълъг период – от края на 1992 до началото на 1997 г. Тази пауза дава възможност на бъдещите олигарси, получили своите “куфарчета” и институционални бонуси, да увеличат своя капитал до степен, която прави евентуалните други играчи в приватизацията неконкурентноспособни: същевременно пак в течение на този период се прилага активно “стратегията на паяка” – сиреч стоенето на входа и на изхода на държавните предприятия. Пак тогава – благодарение на факта, че групировките им продават скъпи суровини и изкупуват евтино тяхната продукция, тези предприятия се декапитализират  и изпадат в дългове – за да бъдат в крайна сметка приватизирани на безценица именно от тези, които са ги източвали в дългите години на стопираните реформи.

Във връзка с това трябва да отбележа и още нещо: с правителството на Филип Димитров стартираха и реалните реформи – но съвсем за кратко – и на практика единствената от тях, която проработи, бе реституцията. Чрез тази реформа една част от българите придоби относително стабилен имуществен ценз – и ако реституцията непосредствено предхождаше приватизацията, вероятно част от тези хора щяха да инвестират в нея.

Благодарение на споменатото отлагане, обаче, този шанс бе пропилян – и държавната собственост бе извадена на тезгяха едва когато бе формирана вече една устойчива общност от нови олигарси, свързани тъкмо с бившата комунистическа номенклатура – те бяха десетки и стотици пъти по-богати от онези, които успяха да реституират своята заграбена след 9-ти септемри собственост. Така се стигна до очевидния парадокс: раздържавяването обогати най-вече онези, които бяха на власт преди промените – както бившата партокрация и свързаните с нея ДС-среди, така и бившите директори на самите предприятия, имащи активно участие в тяхното източване – които ги закупиха на безценица чрез тъй наречените Работническо-мениджърски дружества (РМД), в които работническото участие имаше само декоративни функции.

Когато се говори за българската приватизация по време на прехода, не бива да се забравя че тя е реализирана чрез две коренно различни методики и на два етапа, обичайно наричани “масова” и “касова” приватизация. Въпреки че и двете се развиват паралелно във времето, техните пикови моменти са хронологически последователни. Първата (и най-мащабна) вълна на масовата приватизация стартира през 1996г. – последната година от управлението на Жан Виденов, докато касовата приватизация се развива при управлението на ОДС (1997-2001г.). Въпреки методологическите си разлики обаче – и въпреки различната идеологическа база на правителствата, които ги реализират, ефектът от българската приватизация се оказа удивително идентичен – и при масовата, и при касовата приватизация печеливши се оказаха най-вече персоните и групировките, свързани с БСП.

Масовата приватизация не случайно е стартирана от кабинета на Жан Виденов – с визията, че това е по-социалното и по-справедливо раздържавяване, при което активите на държавата стават собственост на българските граждани. Може би някой наистина си е представял нещата така; впрочем по това време президентът Желев също е горещ привърженик на масовата приватизация – но реалността се оказва съвсем друга – под прикритието на това понятие всъщност е реализирано масирано разграбване на държавни активи на огромна стойност: на тезгяха са извадени 1050 български предприятия, които имат регистриран капитал в размер на 217 млрд. тогавашни лева.

В едно интервю Александър Томов, бивш вицепремиер в правителството на Димитър Попов от квотата на БСП, определя ”така наречената” масова приватизация като “една от големите грешки на българския преход”. Дефинирането й като “социална” е  квалифицирано от него по следния начин: “това беше голяма,  може би най-голямата в новата ни история лъжа”.

Причините? Всъщност не самите български граждани участваха в приватизацията, а приватизационните фондове, които с мощна и изключително агресивна реклама ги привлякоха с обещание за големи дивиденти – които, разбира се, тъй и си останаха само обещание. От 3 милиона участващи в масовата приватизация, 2.6 млн – или 80%, преотстъпват акциите си на приватизационните фондове. В резултат на това, тези фондове придобиват част от най-добрите промишлени предприятия на цена между една десета и една стотна от реалната им стойност. Или – както подчертава Александър Томов: “накратко, около 300 фамилии присвоиха на безценица над една трета от цялата икономика”[1].

Всъщност измамата започва още през 1995-1996 г., когато представители на приватизационните фондове изкупуват бонови книжки непосредствено след издаването им – на стойност между пет и двадесет днешни лева[2]. Боновете на лековерните граждани се изкупуват направо пред пощенските клонове, в които се раздават боновите книжки. По принцип законът предполага прехвърляне на бонове, но не и на бонови книжки – но някои от фондовете се изхитряват да го заобиколят чрез договор за пълномощие и консултация по масовата приватизация – при което упълномощеният представлява собственика на централизираните търгове за бонова приватизация.  Злоупотребите продължават и по време на втората тръжна сесия. В хода на търговете два от фондовете – „АКБ Форес“ и „Света София“,се сдобиват мистериозно с имената и адресите на участниците в първата тръжна сесия, които би трябвало да се съхраняват стриктно в Центъра за масова приватизация. Двата фонда се възползват от придобитата по неясен начин информация, като изпращат лични покани до участниците в тръжния процес, в които предлагат да им доверят боновете си.

Големите злоупотреби с доверието на вложителите обаче стават след като приватизационния фонд придобива определена държавна собственост. Фондовете съзнателно водят стратегии, чиято цел е да се осребри тази собственост, при което получените приходи биват прехвърляни към подставени фирми, а самият фонд бива доведен до фалит. Една от тези стратегии е свързана с тъй наречената мимикрия на самия приватизационен фонд – който се преобразува в различни търговски дружества, мени адресите си и състава на управителните си тела, докато в крайна сметка вложителите изгубят следите на своите вложения и не знаят към кого да се обърнат, за да защитят собствеността си. Срещат се и откровено криминални форми на обсебване на собствеността и правата на вложителите – например използването на фалшиви пълномощници, които прехвърлят боновете от сметките на техните притежатели в нечии други сметки.[3]

Равносметката от цялостния процес на масовата приватизация е печална – и повечето автори с право говорят за масов грабеж. Например във втората вълна от масовата приватизация, стартирала през 1998 г., са участвали 1160 хиляди регистрирани участници. От тях по-малко от една пета са успели да реализират своите приватизационни права, част от останалите не са реализирали своите бонови книжки поради изтичане на срока през 2005 г., а стотици хиляди са били ужилени по една или друга от схемите, с които приватизационните фондове ограбват своите вложители.

Не е нужно да се правят пространни разследвания, за да бъде осмислен масирания грабеж на масовата приватизация. Достатъчно е само да се вгледаме в един от емблематичните герои на нашето време, свързани с този процес, за да доловим духа на тяхната морална нечистоплътност, техния бай Ганьовски манталитет.

Вероятно най-представителната фигура в контекста на масовата приватизация е Николай Банев – потомствен социалист и близък приятел на Сергей Станишев. Той стартира кариерата си от Комсомола, където е покровителстван лично от тогавашния шеф на ДКМС Андрей Бунджулов. Влиза в предизборния щаб на Янаки Стоилов, от където получава и първите си политически бонуси – под формата на разрешение за търговия с оръжие, дадено с протекциите на ген. Тодор Бояджиев. През 1996г. взема заем в размер на 3,5 милиона долара от чешката компания “Форест Инвест” и участва в масовата приватизация посредством учредения от него приватизационен фонд АКБ “Форест”. Фондът провежда агресивна рекламна кампания, като се обещават фантастичните 40% годишен дивидент: обещание, подхождащо повече на финансовите пирамиди.

Над 100 000 българи влагат боновите си книжки в него, но никой от вложителите не вижда никакъв дивидент, а самият фонд, след като сменя формата си на собственост, се оказва изпразнен от съдържание, като придобитите активи са прехвърлени на други фирми, собственост на Банев и управлявани от него.

Става дума за наистина впечатляваща собственост. Например за химическият завод “Полимери” в Девня, който през 2012 безславно фалира – в хода на неговата икономическа агония хиляди работници са изхвърлени на улицата; за курорта Русалка, за резиденция “Созопол” и ред хотели и къмпинги по черноморското крайбрежие. Между впрочем АКБ “Форест” стои и зад фирмата инвеститор, която упорито се стреми да бетонира и Иракли – Swiss Properties, дъщерна на офшорка, регистрирана в Цуг. Самият Банев участва като собственик и акционер в над 90 фирми, занимаващи се с какво ли не.

Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

[1] Александър Томов, “Българският преход 20 години по-късно”, С., 2009г., с.92-93

[2]Боновите книжки са на стойност 25 000 тогавашни лева – респективно 25 днешни.

[3] Според Асоциацията на пострадалите в масовата приватизация по този начин са се разделили с боновете си между 180 и 200 хиляди души. По-подробно виж в Ина Михайлова, „От масовата приватизация до…. масовата балонизация“, в. Капитал, юни 2009 г.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional