Свободата днес и тук 20 Май 2018  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Банковият фалит на България -част първа

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев

І. Как се стигна до банковата катастрофа?

Банковата катастрофа от 1996-1997 г. е явление от такъв мащаб и значение за бъдещото развитие на България, че е напълно изключено да зависи от субективни и случайни фактори. До втората национална катастрофа в годините на прехода[1] се стига благодарение на дълга серия от действия и решения, които определено говорят за една добре обмислена стратегия за финансово обезкървяване на българската държава – и за мащабно ограбване на финансови активи, безпрецедентно не само в рамките на прехода, но и  в цялата българска история. На първо място финансовият срив, който в буквалния смисъл на думата стопи спестяванията на всички български граждани и доведе до трицифрена инфлация, при която месечните заплати стигнаха до мизерната равностойност от десетина долара, би бил немислим, ако не е налице изключителната банкова експанзия, развихрила се между 1991 и 1994 г. – с прякото съдействие на БНБ и особено това на нейния председател проф. Тодор Вълчев. Именно в този период – и най-вече по време на управлението на кабинета на проф. Беров, се нарояват десетки търговски банки, повечето от които са кухи структури, създадени именно, за да бъдат източени както парите на вложителите, така и държавните капитали, получавани от тях по линията на прословутото рефинансиране. Посредством редица престъпни банкови стратегии една значителна част от националното богатство, измерващо се в трилиони тогавашни левове, е прехвърлено от банковите каси в касите на нароилите се в този период кредитни милионери – като тяхната обвързаност с бившата стопанска номенклатура на БКП и особено със структурите на ДС повече от ясно говори чий е бил сценарият за банковия банкрут на България.

На второ място важен фактор за декапитализацията на българската банкова система е изключително вредния навик да се поддържат изкуствено големи индустриални предприятия, произвеждащи единствено загуби. И ако преди 10-ти ноември 1989 г. това наливане на пари в продънените бъчви на българската индустрия се дължи на криво разбраната идея за „индустриализация“[2] на страните от социалистическия блок, то в годините на прехода то е резултат от желанието да се запази статуквото и да не се предизвикват големи социални стресове, които неизбежно биха повлияли върху изборните резултати на управляващата партия. Поддържането на предприятия като „Кремиковци“ АД, „Завод за тежко машиностроене“ – Радомир, както и на повечето предприятия от военнопромишления комплекс, изисква непрекъснато отпускане на кредитни ресурси с нулева възвръщаемост – които се превръщат в лоши дългове на държавните банки – като този процес е очевиден в случаите със „Стопанска банка“ и „Балканбанк“ например.

Трети важен фактор е изключително гъстото присъствие на кадри от ДС в банковата ни система. Тодор Вълчев, който ръководеше БНБ в тези години (и при това се ползваше с подкрепата и на левицата, и на десницата), се оказа с най-дълъг агентурен стаж между българските банкери[3]; агент на ДС е неговия предшественик Иван Драгневски, както и наследилият го на този пост Любомир Филипов; агент е Камен Тошков, несменяем шеф на „Банков надзор“ в годините, в които се зароди и развихри банковата катастрофа; агенти са общо 26 фигури във висшето ръководство на БНБ – впрочем агенти се оказват и не малко шефове в търговските банки, както и голям процент от нароилите се благодарение на тяхната корупционна практика кредитни милионери[4]. Именно във връзка с тази гъста агентурна наситеност в банковата сфера е гласуван параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело – единствения лустрационен текст в цялата история на прехода, който възпрепятства лицата, свързани с ДС, да заемат ръководни постове в банковата система[5]. Този текст обаче е отменен от Конституционния съд – и последствията от тази отмяна стават видни именно по време на банковия банкрут на страната.

От не малко значение са и факторите, свързани с общия корупционен климат в държавата. За да се стигне до такава криза, е необходимо първият етап от тъй наречения процес на първоначално натрупване на капитали в нововъзникналите икономически групировки, тясно свързани с организираната престъпност, да бъде завършен. Едва след като имат значима финансова мощ – натрупана главно по време на управлението на проф. Беров – те се сдобиват с потенциала и възможностите да пристъпят в банковата сфера – не само за да изперат натрупаното от престъпен бизнес, но и за да се домогнат до нови кранчета за източване на държавните активи.

В този смисъл хаоса и непрозрачността на икономическите процеси в първите години на прехода са ключови фактори за банковия срив през 1996-1997 г. Важен елемент от този срив е даването на преференции (включително в банковата сфера) на определени, предварително набелязани лица, които са призвани да осъществяват прехвърлянето на политическата мощ на БКП на икономически релси – един процес, свързан с раздаването на бонуси, намерил публичното си наименование като „куфарчетата на Луканов“[6].

Разбира се, има и ред други процеси в тогавашния живот, които са от значение за банковия фалит на България. Може да се говори още дълго и за приватизирането на десетки милиони чрез трансформациите на ДКМС и ТНТМ, и за използването на фондациите, стратегически освободени от данъци, за да бъдат впрегнати в контрабандни начинания, и за скоростното нарояване на финансови пирамиди, и за източването на държавните предприятия от паралелни частни фирми, създадени от техни служители.

Такъв преглед обаче едва ли е възможен в рамките на настоящия текст, затова се спирам само върху някои най-основни прецеденти. Заграбването на голяма част от парите от външния дълг на България чрез външнотърговските дружества и “неявните” фирми на ДС е най-крупното престъпление в най-ранния етап от т. н. “преход към демокрация” – всъщност можем спокойно да го разглеждаме и като логистична подготовка при старта на сценария на перестройката, свързан с първоначалното натрупване на капитали у определени лица, които по-сетне движат и дирижират развитието на този сценарий. Общността от тези лица е това, което днес наричаме “задкулисие” или „олигархия“.

Само по себе си това ограбване предизвика национална катастрофа – обявяването на неплатежоспособността на страната ни от втория кабинет на Андрей Луканов[7]. Точно същият ефект има и рухването на банковата система по време на правителството на Жан Виденов – благодарение на планомерното и криминално източване на финансовата кръв на държавата – в полза на определени частни и корпоративни интереси, свързани най-често с бившата комунистическа партия и ДС[8].

Малко преди падането на правителството на Жан Виденов българите са сюрпризирани от изявлението на вицепремиера Румен Гечев, който обяви пред БНТ, че 100 милиарда лева просто са изчезнали от българските банки.  За тяхното мистериозно изчезване г-н Гечев, в чиито служебни задължения между впрочем се включва и контролът над държавното участие в банковия сектор, не се дават никакви обяснения.

Тези пари обаче не са паднали от небето и не са се стопили като ланския сняг. Те не принадлежат на банките, нито на БНБ, нито пък на правителството и неговия бюджет.  Принадлежат на данъкоплатците и спестителите, поверили на държавата отговорността да поеме част от техните грижи и да бъде добър стопанин на техните спестявания. Изчезването на тези сто милиарда, признати от Румен Гечев (всъщност изчезналите авоари са много повече, тъй като само декапитализацията на Стопанска банка, Минералбанк и ПЧБ надхвърля тази сума) не е природно бедствие, грешка или лична недобросъвестност на неколцина банкери.  Става дума за кражба – в най-буквалния и брутален смисъл на думата. За целенасочено и методично разграбване на държавата от тези, които са оторизирани да я представляват.  Дори ако приемем, че става дума само за 100 милиарда лева[9] – то това би означавало, че от джоба на всеки българин – от стареца до пеленачето, са измъкнати по около 12 500 лв.

При възможността за кражби с подобни мащаби просто не би имало как държавата ни да не изпадне във фалит. Предложението на МВФ за въвеждане на валутен борд освен всичко друго е и безпощадно ясно заявяване, че България няма нито възможности, нито шансове да се оправи сама.  И че трябва да бъде поставена под опеказа да не прави и за в бъдеще финансови безумия. Защото, както находчиво отбеляза един от българските политици по това време, вече и за МВФ е ясно, че от нашите банки са останали само сградите, чиновниците и луксозните офиси.  И ако банките са кръвоносната система на всяка икономика, то е безспорно, че в този период държавата ни страда от изключително тежка анемия, предизвикана от някаква странна форма на мазохистичен авто-вампиризъм.

Банковата система – такава, каквато е създадена в България в първите години от прехода към демокрация, не е просто болна.  Тя е изначално порочна.  И е такава, тъй като по замисъл е изграждана не за да обслужва реалната икономика, а за да служи за обогатяване на собствените си създатели, да бъде шланг, свързващ скачените съдове на държавния и частния сектор при преминаването на държавни активи в сейфовете на “честните частници”.  Тя не е сътворена с добри намерения и после опорочена от лоши или некадърни банкери, както някои смятат и досега, а просто е създадена с цел да обслужва грабежа.

Пробойните в една немалка част от банковото законодателство, отчайващата летаргия на оторизираните да упражняват банков контрол органи, удобният хаос в нормативните актове, които трябва да регламентират правата и задълженията на банковите институции, безспорно доказват това.  Ако нещо е уникално в българския “преход”, то това е тъкмо функцията на банковата система като основен носител при прехвърлянето на тоталната политическа власт на БКП на икономическа основа. И ако не мащабите, то поне размаха на банковото ограбване у нас е съизмерим с този в бившия СССР: създаването на новите олигарси минава през банковите сейфове и кредитите без покритие.

Няма друг сектор в управлението на държавата, който да е в такава степен непрозрачен, скрит от обществото, брониран зад тъй наречената ”банкова тайна” и зад липсата на функциониращи контролни институции. Едва ли е случайно, че Законът за сметната палата е приет с такова огромно закъснение[10], че в отчетите на БНБ за банков контрол се говори само с общи понятия и че банковият сектор остава запазен кадрови периметър за кадри от бившата комунистическа номенклатура.  Независимо от това чие правителство е упражнявало властта през изминалия четвърт век, почти няма случай български банкер да не е генетически обвързан или с партийната и комсомолска аристокрация от преди 10 ноември, или със структурите на ДС и МВР.  И никак не е случаен фактът, че споменатият вече параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за банките и кредитното дело беше на бърза ръка отменен от Конституционния съд. Последствията от тази отмяна станаха видни едва години по-късно – когато цялата държава катастрофира благодарение на активните мероприятия на банкерите с пагони.

Как всъщност в края на 1996 г. се стигна до тоталната декапитализация на българските банки? Чрез няколко порочни “кръгови” механизма, които бяха широко известни на обществеността – и въпреки това никой не направи нищо, за да ги пресече.  Най-основните сред тях бяха следните:

1.  Изцеждащите ефекти от бюджетния дефицит и нарастващия вътрешен дълг.  Този механизъм беше особено актуален при управлението на Жан Виденов. Благодарение на желанието си да имитира политика, поне отчасти доближаваща се до програмните му документи, българското правителство гласува бюджети с макрорамка, която няма нищо общо с реалността.  Вследствие на което лавинообразно нарастват бюджетният дефицит и обвързаният с него вътрешен дълг.  За да покрие последния, държавата печата ценни книжа и задължава търговските банки да ги изкупуват.  Търговските банки от своя страна залагат държавните облигации пред БНБ и ДСК и получават рефинансиране, с което порочният кръг се затваря, стимулирайки по този начин инфлационната спирала.

2.  Ефектът на паяка. Става дума за паразитирането на частни икономически групировки, застанали на входа и изхода на структуроопределящи държавни предприятия, които монополизират вноса на суровини и реализацията на продукцията им.  Според прочутия доклад на Николай Добрев, изготвен именно във връзка с банковата криза[11], “по този начин, чрез системата на “паяка”, бяха изсмукани огромни държавни средства по схемата - кредитиране от търговските банки на крупни производители - реализация на продукция от субекти в частния сектор. Едновременно с това “преливане” на средства търговските банки натрупаха огромни несъбираеми кредити от производителите.” Примери, които потвърждават ефективността на тази схема, класическа за годините на ранния преход, има много. Извън класическия пример с “Кремиковци” и “Интерстийл” могат да се посочат още много други такива - примерно по подобен начин ”Плама” беше изсмуквана от “Евроенерджи холдинг”, като натрупаните кредити до голяма степен предопределиха фалита на БСИ “Минералбанк”.

3. Вътрешнобанковото ограбване.  Според споменатия доклад на МВР, ”преобладаващата част от “лошите” кредити на частните банки са предоставени на фирми и лица, работещи в тях,  на акционери или икономически групировки”[12]. Анонимно е споменат и прецедентът с бивш директор на частна банка, отпуснал 20 млн.  щ.д.  кредит на фирми, в които самият той е акционер, като очевидно се има предвид пловдивският брокер Христо Александров[13].  Ако трябва да се говори за “кредитни милионери”, то повечето от тях принадлежат към акционерите в частни или държавни банки, получили тъй наречените “вътрешни кредити”.  Тъкмо последните най-често са раздавани в разрез с нормативните изисквания за допустим кредитен риск, разрешен кредитен таван, както и без каквото и да било обезпечение.  Така се стига до създаването на банки за еднократна употреба, които са създавани с кредити от ДСК, използват механизмите за рефинансиране, за да раздадат огромни кредити без покритие на собствените си акционери или на свързани с тях лица и фирми, след което мирно и кротко фалират.  Това между впрочем е основният механизъм, по който са декапитализирани почти всички частни банки.

4.  Банковото разрояване.  Това е случаят, при който набралата скорост банка започва да прехвърля своите активи в паралелни финансови структури:  чрез акционерно участие в други банки, финансово-брокерски къщи, застрахователни дружества и приватизационни фондове, докато в крайна сметка бъде декапитализирана и фалира, след като е използвала в максимална степен всички възможности за рефинансиране от БНБ и ДСК. Класически пример в това отношение беше Първа Частна Банка[14].

Посочените дотук механизми не изчерпват инструментариума, използван при декапитализацията на българските банки.  Съществуват и ред още способи – примерно симбиозата между банка и икономическа групировка (Балканбанк – Мултигруп или БЗК – Даругруп), раздаването на необезпечени банкови гаранции, верижното джиросване на записи на заповед (примерно веригата “Евроенерджи холдинг” - “Плама” - Минералбанк - БНБ), приемането на абсурдни залози срещу предоставянето на парични депозити от страна на рефинансиращите финансови институции, приемането на финансови депозити, предоставени от частни фирми и корпорации при необосновано висок лихвен процент (такъв е прецедентът с Бизнесбанк, приела 1 милиард лева от “Евроенерджи холдинг” при лихва 20 пункта над ОЛП) и прочее. Три основни фактора обаче правят възможни всички механизми за декапитализация на българските банки:  користната кредитна политика, порочните механизми за рефинансиране и пълната липса на банков контрол. За да разберем как се е стигнало до това положение, трябва да хвърлим поглед върху генезиса на банковата система, предопределил нейните извратени форми на съществуване, както и тогавашния й банкрут.



[1] Приемаме, че първата е спирането на плащанията по външния дълг, обявено от правителството на Андрей Луканов.

[2] Тази „индустриализация“ е свързана с фантасмагоричното желание тези страни да „догонят“ западните, а развитието на тежката индустрия е мотивирано с идеята за повишаване на ресурсите им във военно отношение.

[3] Тодор Йорданов Вълчев е вербуван от Второ главно управление на ДС през 1951 г. под агентурния псевдоним Сотир. Вербовката му е препотвърдена през 1973 г., а агентурното му дело е унищожено на 13 юни 1990 г.

[4] За мащабите на това явление можем да съдим например по изказването на Симеон Дянков, бивш министър на финансите в първия кабинет на Бойко Борисов, който през август 2015 г. заявява в предаването „Здравей България“ по Нова телевизия, че „Общо 72% от собствениците и мениджърите на банки в последните 20 години са от бившата ДС.“

[5] Прагараф 9 от преходните и заключителните разпоредби гласи следното: „„Не могат да бъдат избирани в ръководните органи на банките и не могат да бъдат назначавани по чл. 7 (според който „Банката се управ-лява и представлява съвместно най-малко от две лица... “) лица, които през последните 15 години са били избирани в централните, областните, окръжните, градските и общинските ръководни органи на БКП, ДКМС, ОФ , САБПФК, БПС и БЗНС или са били назначени на ръководна щатна длъжност в ЦК на БКП, както и служители , платени и неплатени сътрудници на Държавна сигурност. Това ограничение се прилага за срок от 5 години.“

 Текстът е част от том първи от изследването "Корупционната България. История на българската корупция в годините на преход към демокрация" - един проект, финансиран от фондация "Америка за България". Премиерата на това издание ще се състои през месец октомври тази година.

[6] Едва ли става дума за куфарчета в буквалнияа смисъл на думата. Но широките възможности определени лица да получат банкови кредити и да развартят парите в печеливши финансови операции са далеч по-ефективни от простото даване на пари.

[7] На 12 април 1990 г. Андрей Луканов обявява мораториум върху плащанията по външния дълг, с което на практика обявява фалита на държавата. Последиците от този мораториум са изключително тежки: България бива отстранена от световните финансови пазари, което в крайна сметка е сред факторите, довели до трицифрината инфлация през 1996 г.

[8] Огромната част от банкерите в разроилите се банки и кредитните милионери са свързани или със стопанската номенклатура на НРБ, или със структурите на ДС – а често и с двете.

[9] Реалната загуба от фалита на 15-те банки беше 17 пъти по-голяма – според експерти в тях са потънали един трилион и седемстотин милиарда тогавашни лева – като това далеч не е най-голямата експертна оценка.

[10] На 2 октомври 1991 г. ВНС приема Закон за сметната палата. Само една седмица по-късно президентът Желев, вероятно по искане на тогавашния финансов министър Иван Костов, налага вето над закона. В резултат на това България остава без контролен орган върху дейността на държавните финанси и на Народната банка. Все пак, към МФ съществува управление финансов контрол, докато БНБ е единствената институция в България, която е оставена на без такъв.Законът за сметната палата е приет едва на 27 юли 1995 г. – и оттогава самата Сметна палата функционира като институция.

[11] Докладът съществува в няколко варианта с различен обем. Публикуваме го в неговата най-пълна версия – виж факсимиле № 1  в сайта anticoruptionbg.com

[12] Пак там.

[13] Известен още и с прякора Ицо Салфетката, бивш келнер, а по-късно шеф на пловдивската Агробизнесбанк, фалирала  през 1997 г. – след като още през 1995 г. БНБ се опитва безуспешна да я спаси, като я купува за 1 лев. Агент на VІ главно управление на ДС, с агентуран псевдоним „Тошо“.

[14] С пари на ПЧБ бяха създадени застрахователна компания "България", пресгрупа "168 часа", Първа финансова брокерска къща, Български инвестиционен фонд, Първа западна финансова къща, ЗПАД "Перун", Първа инвестиционна банка, Агробизнесбанк, банка "Моллов", "Синит", редица рекламни агенции, Първи частен инвестиционен фонд, "ТБС Хотели" и др.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional