Момчил Дойчев, в. ДневникДемокрацията е немислима без нещо, което външно сякаш й противоречи - лидерството. А без лидерство никаква демокрация не е възможна – от Перикъл до Рейгън, Тачър, Кол или Митеран . В съвременния либерално-демократичен свят – изключваме автократичните или неототалитарни лагери в Близкия изток, Евразия, Азия и Африка - политическото лидерство е либерал-демократично. Това означава, че то не се основава на произвола на политическия лидер, а е подчинено на върховенството на закона и в този случай е едновременно легално и легитимно.
Законът стои над волята и на най-изявения лидер и това се гарантира от институциите на изпълнителната, законодателната и съдебната власт, но най-вече от гражданската култура на народа. Плурализмът на властта при демокрацията създава пречки пред недемократично лидерство, но и ограничава възможностите за поява на силни политически лидери за по-дълъг исторически период – нещо много по-характерно за недемократичното лидерство.
Демократичното лидерство не предполага доминация над всички обществени сфери. Напротив – във всяка обществена сфера и среда се раждат и работят различни лидери. Демократичното лидерство е само една от формите на обществено лидерство, ограничено в политическата сфера.
В съвременната епоха лидерите в стопанския живот, културата, изкуството, науката, спорта, медиите разполагат с много мощни средства за влияние, което дори засенчва ролята на политическите лидери. Политически лидери, които можем да определим като "звезди", има само в недемократичните държави. В демократичните страни със звезден статут се ползват кинозвездите, изявените спортисти, влиятелни телевизионни водещи, някои мултимилиардери – медийни звезди. Ролята на политическите лидери е значително по-скромна, но много по-съществена. Защото е политико-властова.
Либерално-демократичното лидерство се изгражда в условия на свободен граждански диалог и дебат, а не чрез силови методи. За да го има, е необходимо в обществото да има критична маса от политически грамотни и толерантни към различията граждани.
Криза на съвременното лидерството
Всяка демокрация е заплашена и трябва да може да се защитава – особено днес - от авторитарни предизвикателства. Демокрацията предоставя и гарантира политическата свобода на своите граждани, но тя не означава свобода без правила и предел. Демокрацията е не само състояние на гражданското общество, но и държава, т.е. публична власт, което означава, че в нея е съсредоточена легитимната обществена принуда. Демокрацията изисква търпимост към мнението на малцинството, защото то може да се окаже право. В същото време тя е власт на мнозинството и с това малцинството трябва да се съобразява, дори когато се чувства право. Ако не "най-лошата форма на управление", демокрацията е най-сложната форма на управление, защото изисква и компетентност, и съгласуване на интересите на различни обществени групи.
Демокрацията не може да съществува без съпътстващите я заплахи от популизма и демагогията. Това е така, защото е възможна чрез и разчита на масова подкрепа. А тази подкрепа се осигурява, ако се убеди мнозинството да гласува за партия, политическа личност или идея, което става най-лесно с прости и изглеждащи прекрасно обещания, които могат да подведат масата от избиратели. Демокрацията брои гласовете, а не ги претегля - това е нейна основна слабост.
"Демокрация е патетичната вяра в колективната мъдрост на сбор от неграмотници", твърди Хенри Луис Менкен. Този извод може да е краен, но разкрива горчива истина. Защото информираните и креативни граждани винаги са малцинство. И тяхното мнение може лесно да бъде маргинализирано от мнението на неинформираното и не достатъчно компетентно мнозинство, особено ако е подвластно популистки или демагогски обещания. Досега не е изработен демократичен механизъм, който да предотврати популизма и диктата на простолюдието - недостатъчно политически грамотните мнозинства. Това става особено в страни с крехка или фасадна демокрация, но не само там.
Елитаризъм срещу егалитаризъм
Противопоставянето на егалитарната на елитарната демокрация е много съществен минус в съвременното демократично развитие. Това също е съществена пречка за формирането на силни демократични лидери.
Новите форми на демокрация на широкото гражданско участие и на демокрация на широкия и прозрачен обществен дебат също не съдействат достатъчно за издигането на нов тип лидери. Те изискват мнозинство от политически компетентни и активни граждани, което навсякъде е трудно постижимо. Когато гражданите са малцинство, дори най-прогресивните форми на демокрация могат да доведат до нейната противоположност.
Противоречието между демократичния принцип за власт на мнозинството и фактическа власт на политическо малцинство води често демокрацията до неразрешими противоречия. Техен израз са различните форми на нелиберална и направо авторитарна демокрация. Партисипаторната демокрация се превръща в делегативна – мнозинството делегира властта на силен лидер (Guillermo O'Donnell), "управляема" (Walter Lippmann), за да се стигне до "конкурентен авторитаризъм" (Wolin, Sheldon).
Основните принципи на демокрацията се обезсмислят, а нейните ценности – потъпкват. В много страни днес като Русия, Турция, Венецуела и др. мажоритарианизмът (принципът на мнозинството) остава действащ, както и някои силно ограничени граждански права и свободи, но фактически с демократични средства опозицията не може да спечели властта, защото правителството се подкрепя от контролираното от него популистко или антидемократично мнозинство.
Популистката демокрация
След 2000 г. в световен мащаб демокрацията става все по-популистка. Това намира израз и в появата на особен нов тип повече или по-малко харизматични лидери на простолюдието като баща и дъщеря Льо Пен във Франция, Найджъл Фараж във Великобритания, Алексис Ципрас в Гърция и др. Близки до този тип лидерство е нелибералното лидерство на братята Качински в Полша и на Виктор Орбан в Унгария. Популисткото лидерство се основава и върху харизмата на тези политици – натурална или фабрикувана от медиите.
В България като популистко може да се определи политическото лидерство и управление след 2001 г.
Харизматичното лидерство на Бойко Борисов след 2009 г. не преодолява лидерския демократичен дефицит. Появата зад харизмата на Бойко Борисов на нови политически "звезди" не премахна факта, че те светят само с отразена светлина. Изключения в това отношение е президентът Росен Плевнелиев и донякъде Кристалина Георгиева. Те са пример за нов тип лидерство, което в популистко време преодолява в някаква степен наследството на посткомунизма и популизма, поставяйки България отново на картата на Европа като достойна европейска нация. Но това е причината да понасят, особено президентът, толкова удари от посткомунистическата олигархия с нейните партии, медии и криминални лостове за влияние.
Разбира се, харизматичното и популистко лидерство не трябва да се оценява еднозначно. Лидерство като това на Роналд Рейгън, Джордж Буш и Бил Клинтън в САЩ, на Маргарет Тачър във Великобритания, на Хелмут Кол в Германия, или на Франсоа Митеран във Франция не е от чист рационален тип, то също носи харизма. Особено Рейгън и Тачър през 80-те години на ХХ-ти век са в рационалната традиция, но и със звездна харизма, непозната от времето на Втората световна война, когато лидери на големите демокрации са личности като Рузвелт и Чърчил, или в следвоенния период, свързан с президента Кенеди.
Криза на политическото участие
Съвременната криза на политическото лидерство съпътства кризата и на модела на представителната демокрация. Смята се все по-често, че пряката демокрация може да реши проблема с несъвършенствата на представителната. Това е елемент от модерния популизъм. Той се проявява особено силно и в България. Преекспонира ролята на пряката демокрация и отъждествява тежестта на референдумите с тази плебисцитите. Смята се, че волята на мнозинството, гласувало на референдум, дори да е минимално, е едва ли не свещена и решаваща за формирането на националната политика.
Нерегламентираните форми на политическо участие (най-вече протести, демонстрации, окупации) днес често подменят дебатите и откритото обсъждане на проблемите на обществото, което предполага по-висока политическа култура на гражданите. За съжаление интернет и форумите в него показват нахлуване на ниска политическа култура. Егалитаризмът в този смисъл подменя елитарността по най-вулгарен начин.
Елитарното либерално-демократичното лидерство се оказа невъзможно в съперничество с повече или по-малко спонтанни или организирани форми на политическо участие.
Този феномен има и положителна страна, но може би само в страни с по-висока политическа култура. Във Франция например Пиер Розанвалон смята, че новите форми на политическо участие извън и против държавата – наречени "контра-демокрация" – всъщност възстановяват доверието в политиката и дават шанс за демократичен тласък извън традиционните политически институции.
В края на краищата тези противоречиви процеси в условията на криза на либералнодемократичния модел водят до представата, че настъпва време, в което демокрацията е фасада на недемократични практики, институционално безсилие, деполитизация на политиката – ясните политически програми са подменени с персонални стратегии за запазване и разширяване на властта на съответния лидер, политическите решения се вземат не в политическите институции, а на друго място вследствие олигархично преплитане между политико-икономически и икономико-политически елити, демокрацията се изражда в плутокрация и като резултат гражданите биват практически обезвластени (Colin Crouch).
Сблъсък на лидерства
За решаване на посочените проблеми днес в Европа и САЩ се сблъскат две основи противоположни, но еднакво радикални концепции за развитие на демократичното лидерство – дяснолиберална и ляволиберална. В САЩ те подменят традиционния за тази страна рационален тип лидерство (който доскоро се олицетворяваше от президентите Буш (отдясно) и Клинтън (отляво) с появата на нов харизматичен тип лидери, пример за който са президентът Обама отляво и кандидат-президентът Доналд Тръмп отдясно. В европейски мащаб този сблъсък се олицетворява от германския канцлер Ангела Меркел и унгарският премиер Виктор Орбан. Противоречията между тези два основни типа лидерство видимо става все по-непримиримо и непреодолимо.
В основата на това противоречие стои сблъсъкът на две мощни политико-идеологически концепции за развитие на съвременната демокрация – ляволиберална и дяснолиберална. Това може да се нарече сблъсък на ултралиберализми – "ляв" и "десен" – еднакво непримирими един към друг.
Ултралиберализмът представлява хипертрофирана версия на традиционния либерализъм. Цветан Тодоров например описва ултралиберализма, заедно с политическото месианство и популизма, като един от трите основни "интимни неприятели на демокрацията". В друга своя книга той разглежда родството на ултралиберализма с тоталитаризма. Той акцентира върху ултралиберализъм, който условно може да се нарече "десен" и "икономически", но за съжаление не анализира другата опасност - от левия ултралиберализъм. Всъщност левият ултралиберализъм, който често доминира в обществения дебат, е много по-интимен враг на демокрацията.
Десният ултралиберализъм защитава по-външни характеристики на демокрацията като например политическото месианство чрез "износ на демокрация" – намерил израз по време на лидерството на президента Буш в САЩ. Левият ултралиберализъм като отрича "износа на демокрация", пледира за "безгранична свобода", "политическа коректност" и "нерепресивна безгранична толерантност" към външните и вътрешни неприятели на демокрацията, към терористични режими и организации, поставили за цел да я унищожат.
Такова отношение според някои европейски социалисти трябва да има както към "левите авторитарни режими" в Латинска Америка, така и към посткомунистическия олигархичен режим на Путин в Русия. Лидери на радикалната левица в Европа на практика защитават антидемократични практики, които директно водят към диктатура. Лидерите на "Сириза" в Гърция и "Подемос" в Испания "вляво" и на "Пегида" в Германия и "Златна зора" в Гърция "отдясно" зад антиглобалистка и антиамериканска реторика всъщност отхвърлят демократичния модел на управление. В това някои крайни левичари и десничари виждат дори цивилизационна алтернатива, а не оварваряване. Това е парадокс и неразрешимо ирационално противоречие в идейния багаж на днешната левица. В това се проявява червено-кафявия синтез между ултраляво и ултрадясно, така прекрасно описан от Тиери Волтон.
Постмодерните либерали пледират по същество за "свят без граници", в който няма място за религиозна вяра, национална идентичност, частна собственост (също както се пее в прочута песен на Джон Ленън). Но всичко това стои в основата на либералната цивилизация, т. е. без него тя би била невъзможна. Освен това левите либерали и социалистите днес практически се съюзяват с водещите хибридна война против цивилизования свят "обединени в омразата" (Джейми Глазев) си към нея външни неприятели на демокрацията – ислямизмът и путинизмът.
Радикалните леви либерали са в защита на неограничената емиграция към Европа, представяйки всички емигранти за бежанци и са против тяхната реална културна интеграция, обявявайки се за мултикултурализъм. В същото време те прилагат репресивната идеология на политическа коректност, имаща за цел разрушаване на "капитализма", остракирайки всеки, който не мисли като тях.
В идеологическите спорове между десни и леви ултралиберали през последните години често се слага неприемливо тъждество между либерална демокрация и тяхната собствена версия за съвременния (постмодерен) либерализъм. Десните представители на модела на елитарна демокрация не забелязват, че демокрацията има и други принципи освен индивидуалистично разбираната свобода и че в настоящия модел основен проблем е нарастването на усещането за растящо неравенство.
Факт е, че досегашните, третирани повече или по-малко като "десни" либерални политически елити, са се откъснали доста сериозно от тези, които би следвало да представляват. Не по-малко остро този въпрос стои и за левите ултралиберали. При тях положението е още по-трагично, защото, поне в България, те често прескачат от ултраляво, до ултрадясно и обратно.
Алтернативите на днешното постмодерно либерално лидерство, те могат да се обобщят така:
- Дяснопопулистка алтернатива в лицето на Доналд Тръмп в Америка, Качински в Полша, Виктор Орбан в Унгария.
- Националпопулистка алтернатива в лицето на Марин льо Пен във Франция и Найджъл Фараж във Великобритания.
- Лявопопулистка алтернатива в лицето на Алексис Ципрас в Гърция.
- В България смесицата от тези маргинални типове политическо лидерство твърде често придобива карикатурен вид.
Нов тип лидерство
Неспособността на традиционните западни елити да преосмислят сложните проблеми и конфликти в епохата на глобализация, на социална поляризация и ново преселение на народите, на псевдо-свободен пазар и на псевдодемократични практики, съпътствани с корупция и непотизъм, на контрадемократична вълна и хибридни войни за унищожение на цивилизацията чрез терор и пропаганда, поставя остро въпроса за нов тип демократично лидерство.
То трябва да преодолее популизма и демагогията, характерни за левия и десния ултралиберализъм, да преосмисли както лидерството на Меркел, така и неговата алтернатива в лицето на Виктор Орбан. Този нов "трети път" не означава примиряване на първите два типа, а търсене на алтернатива, която преодолява както десния егоистичен националпопулизъм, така и не по-малко егоистичния ляв ултралиберализъм на "политическа коректност" и "безгранична справедливост".