Свободата днес и тук 22 Август 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ЗА ВРЕМЕТО, КОГАТО ЗАТВОРНИЦИТЕ ПОБЕЖДАВАХА, А СВОБОДНИТЕ ХОРА СЕ НАСИРАХА

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Евгений Тодоров

Може би сте забелязали, любезни ми читатели, че колкото и да ме е пленила носталгията, от време на време демонстрирам необяснимо някой път и за самия мен  озлобление към прекрасния тогава живот.
Дълги мислих, връщах се назад в годините, анализирах…И открих нещо загнездило се подсъзнателно дълбоко в мен.
Открих обидата. Толкова години давах всичко от себе си на социалистическото общество, а не бях възнаграден подобаващо.
Проблемът не е в заплатата – тогава получавах повече, отколкото сега.
Но парите, знаем,  не са всичко – особено тогава.
В партийните документи се казваше ясно, че има нещо по-голямо от материалните стимули – това са МОРАЛНИТЕ СТИМУЛИ.
Толкова години бях верен на Партията и държавата, работех повече от 8 часа на ден, нито веднъж и не помислих да избягам през границата…
И в крайна сметка не получих никакъв орден, никакво отличие, никакво звание!
Не беше виновен другарят Тодор Живков.
Той даже ми изпрати на една Нова година поздравителна картичка – по повод едни успехи в областта на самодейността.
Каква радост беше!
И си виках – как другарят Живков можа да забележи моя принос за прославата на Родината по света, а по-преките ми ръководители да не ме забележат?
А когато бяха започнали да ме забелязват, неочаквано дойде Десети ноември и сложи край на всичко.
Дотогава на всеки празник обявяваха новите орденоносци.
На Девети септември даваха най-важните ордени.
На Първи май обявяваха носителите на „Народен орден на труда” – златен, сребърен и бронзов.
На 24 май – носителите на „Кирил и Методий” и на званията „народен” и „заслужил”.
Как ставаха предложенията за тези мечтани звания, кой ги одобряваше, по какви критерии – така и не разбрах.
Красито, приятелка, тогава студентка във ВИТИЗ, каза, че подразбрала нещо.
След някаква премиера народният артист Стефан Гецов се опитал да я замъкне в колата си. Красито обаче се дърпала като коза и в крайна сметка избягала. А големият актьор извикал след нея: „Така никога няма да станеш „народна”!”
Проклятието се сбъдна.
Званията бяха по-предпочитани от ордените, защото носеха всеки месец някаква добавка към заплатата.
А какво носят ордените – през 50-те години още не беше ясно. Тогава някои хора още бъркаха моралните с материалните стимули.
Помня как баща ми си видя една първомайска сутрин името във вестника – беше в колонката на получилите Народен орден на труда – сребърен.
Отначало на повярва, но след малко започна да звъни телефонът и познати и непознати да го поздравяват. Повечето подпитваха деликатно дали орденът е „подплатен” с нещо.
Тате първо казваше, че не знае, после обаче почна да поднася питащите, като намекваше за някакво „кайме”, и се смееше, когато усещаше как в гласа на поздравяващите започваше да се усеща завист.
Някои бяха готови да си носят ордените всеки ден, но хората не гледаха с добро око на тази фукня. Нормално беше човек да си закачи отличията, когато отива на манифестация. Кой с орден-два, кой с три-четири. Тези, които ни махаха от трибуната обаче, бяха окичени с повече от 10 парчета.
Който има късмета да почине преди 1989-а година, има щастието да му изброят ордените му в официалното слово в Дома на покойника, а след това да ги носят на възглавничка до гроба му.
От званията най-високите бяха „Герой на социалистическия труд” и „Герой на република България”.
Отделно всеки град пък обявяваше от време на време по някой Почетен гражданин.
Обикновено това бяха щангисти, футболисти и борци. Между тях се нареждаше и някой важен гост – минал през града за малко, но в подходящото време. Така почетни граждани на Пловдив станаха Николай Подгорни и Бен Бела, примерно. Ако си ги спомня някой.
Леонид Брежнев пък би трябвало да е Почетен гражданин на всички български градове.
Чест беше за един град да има поне един Герой на социалистическия труд.
По едно време находчиви директори на предприятия нахитряха и започнаха да карат по 20 души да работят за един кандидат-герой. Така той постигаше фантастични резултати. Изкопаваше по 100 метра забой на ден или обслужваше 30 тъкачни стана едновременно.
За Герой, естествено, не съм си мечтал, но имаше още толкова морални стимули, с които се разминах.
Например: Носител на Паспорт на трудовата слава, Член на Бригада за комунистически труд, Ударник, Носител на преходно червено флагче, Отличен с медал „100 години Априлско въстание”, със значка „Готов за труд и отбрана” и т.н. и т.н.
Не можах да спечеля даже едно социалистическо съревнование. А тогава се съревновавахме за щяло и не щяло.
Един специалист по планова социалистическа икономика ми довери, че социалистическото съревнование било измислено да замести капиталистическата пазарна икономика.
Нашият работник вместо да се бори да завладява световните пазари, хвърляше всичките си сили да преизпълни плана с поне 1% повече, отколкото го бяха изпълнили в съседния цех. Да му връчат едно червено знаме и да го снимат пред него.
Като съвсем млад журналист ходех да водя възможно най-ранното предаване на Радио Пловдив „Добро утро, първа смяна”.
Излъчвахме на живо репортажи от трудови колективи - някъде към 7 сутринта.
Трябваше да стана в пет и половина, хич не ми се ставаше толкова рано, но ми бяха казали, че един истински журналист трябва да се научи да предава на живо. А други предавания на живо почти нямаше.
Само при мисълта, че някой враг на народа може да ти дръпне микрофона и да изреве пред цяла България „Долу Тодор Живков!” – примерно, човек направо се разтреперваше. А можеше да му се случи нещо още по-срамно.
Репортажите, които ходех да правя, не криеха особени рискове. От Партийното и профсъюзното ръководство в предприятията подбираха подходящи хора. Някъде не допускаха до микрофона даже разведените – не ги смятаха за достойни да представляват трудовия колектив.
Обиколих няколко завода, първоначалните вълнения, че ще се издъня пред открития микрофон, започнаха да отшумяват.
Някъде през декември – тогава, когато утрините са най-тъмни, дойде редът на Марципанената фабрика.
В Пловдив викахме „Марципанена фабрика” на Тухларната. Там изпращаха по за две седмици осъдените за дребно хулиганство – да правят „марципани”.
Предишния ден ме извика директорът и ме предупреди, че половината работници там са съдени и то не само за дребно хулиганство, и че трябвало много да внимавам, защото имало абсолютна забрана да се споменава в ефир за съществуването на затворници.
Не можах да си обясня забраната, след като целият град знаеше какви работници има в Тухларната, която иначе се казваше Завода за керамични изделия или нещо подобно. В Радио „Свободна Европа” обаче може би не знаеха…
Не се престарах в организацията и в крайна сметка пред микрофона застанаха директорът и двама по-дребни началници – да отговарят на въпроси, които уточнихме предварително. Удобни въпроси, разбира се.
Радиоколата спря в средата на тъмния двор под някаква лампа и там започнах да питам, каквото пишеше в сценария.
Към края бях толкова доволен от себе си, че реших да импровизирам.
Обикновено в края на репортажите от студиото пускаха някакъв музикален поздрав.
Малко преди края обаче зададох без предупреждение следния въпрос:
-         Във вашето предприятие сигурно има социалистическо съревнование?
-         Има, разбира се – усмихна се гордо директорът.
-         Ами тогава да поздравим с една хубава българска песен победителите –предложих аз.
Директорът се изпъчи пред микрофона и с апломб заяви:
-         Поздравяваме победителите в социалистическото съревнование – ЗАТВОРНИЦИТЕ от Втори цех.
Тук от студиото гръмна музика, но не успя да заглуши последните забранени думи.
Прибрах се в студиото – може би нямаше още 8 часа, но директорът вече ме чакаше пред вратата на Радио Пловдив.
Обясни ми, че бил в леглото като чул гафа със затворниците и веднага скочил.
Облякъл се и тръгнал за работата. Сега чакал да го извикат на килимчето там, където трябва.
Седнахме във фоайето, аз мълчах виновно, директорът само пъшкаше.
Мислех си дали и мен ще ме извикат, какво ще обяснявам, как ще ме накажат.
Щях да обясня, че съм направил всичко в името на социалистическото съревнование и без никаква задна мисъл.
Страх голям.
Мина час, никой не се обади. Появи се надеждата, че поради ранния час Ония, които слушат всичко, са проспали фаталния ми репортаж. Оставаше и от Свободна Европа да не ме бяха чули…
Колкото пъти се сетя за онази сутрин и все се питам – защо тогава затворниците са работили така, че да победят в съревнованието, а ние – свободните хора, се страхувахме толкова, че някой път направо се посирахме?
Блогът на Евгений Тодоров - http://zaprehoda.blog.bg/

 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional