Отношението на един млад човек към българските медии и някои неща от живота

Авторът на този текст е 19-годишен студент от УНСС - и това е първият му публицистичен опит. "Провокира ме главно тъпоумието и липсата на каквато и да е нормална реакция в българските медии, при нужда да отразят дадено събитие." - пише той. Публикувам го с удоволствие - защото щом 19-годишните са способни да мислят по този начин, значи има надежда. За бъдещето. И за всички нас. 

( или един  оптимистичен поглед към реалността)

 Как започва един обикновен ден в  очите на деветнадесет годишен студент  в известен икономически университет?!

Може би става сутрин, около десет –  десет и нещо,  още едва събудил  се пуска кафе машината за бързо  експресо и отваря нетбука си... Няколко  кликания върху отбелязани вече информационни сайтове в браузъра и вече главата ми е пълна с убииства, изнасилвания, отвличания, разбити семейства, недохранени бебета и едвам – едвам от края на страницата се промъква добрата новина...

Какво би си казал човек след подобна одисея в страниците на електронния печат  – „Боже!?! Още съм жив, благодаря ТИ!” ... но случая е различен, поне при мен емпиричното владее над духовното и имагинерното, и аз не бих благодарил на господ.  Мисля трескаво над това – защо психологията на журналистиката у нас е такава, че фокусира общественото внимание във факти, които обременяват изключително много, но въпреки това ние ги четем с перверзно патологично удоволствие... Кога ще дойде времето на реално анализиращите и мислещи медии, кога думата журналист няма да е синоним на лошия вестоносец или платен PR агент?

Истината  драги приятели е грозна и очевидна – нашето общество е болно, то е  общество все по-малко гражданско, и все повече извратено. То има  открит афинитет към страданието, трагедиите и евтините сензации, които са близки до фойерверките по празниците.

      Къде  е причината? – ще попитат нормалните хора с неизкривено съзнание.

Причината едва ли бих могъл да формулирам ясно и завършено, но преди всичко това е насаденото ни черногледство  и липсата на вяра в самите нас. В основата на всеки вид религиозност е първо и основно вярата в  самия теб... като  част от цялото,  а чак след това мисълта за свръхразума  наречен БОГ. Кога за последен път някой си повярва, кога успя да стигне до края, той – пътят до края е винаги труден, но даже и да не стигнем до там важното е да сме тръгнали. Ние българите рядко правим първата и най-важна крачка отвъд, защото предпочитаме да останем в комфорта на вече познатото. Годините през които някой ни е казвал как да живеем са оставили белег, който трудно ще избледнее, но младите хора сме длъжни да излекуваме старите рани и от тях да изградим едно мислещо и разбиращо гражданско общество.

      За  това, скъпи приятели, моят апел към  Вас се състои в разбирането ми, че човек живее веднъж и смъртта  е окончателна, поради което се налага да вярваме първо в себе си и чак след това във всичко друго. Да разчитаме на собствената си воля и амбиция, които са способни да се справят и с най-тежката форма на духовен и физически мързел, диагнози отдавна записани в здравния картон на народа.