Дискотека “Амнезия”

Напоследък все по-често изпитвам чувството, че участвам в абсурден спектакъл. Някакви хора говорят, но думите им нямат нищо общо с истината; някакви лица надничат от вестници и екрани – ала всъщност не са лица, а маски. Под тях се крият гадни, извратени физиономии – всички знаят това и го приемат безразлично и някак си естествено: като че ли абсурдът е общоприето, договорено битие. В този спектакъл участниците говорят помежду си, но никой не чува другия – всъщност те и не искат да се чуват един друг, тъй като всеки държи да изрече своя монолог – поради което общуването е само привидност.

Покрай това говорене обаче стават невероятно жестоки неща, някой убива някого, някой краде, някой срива стените на къщата: на крачка от всичко това е пълно с глухи и неми същества, съсредоточени единствено върху битовите си ритуали: и никой не вижда нищо, никой не чува нищо, никой не разбира нищо. Не иска да види, не иска да чуе и не иска да разбере. Когато станат сутрин, хората сами поставят в зъбите си юзди и нахлузват край очите си капаци. Когато си лягат вечер, те произнасят следната молитва: “Господи, пожали нас, нищите. Ние не знаем, ние не можем, ние не искаме.” След което си лягат и спят, без да сънуват сънища и без да се стряскат от кошмари.

Тази година започна не като другите. Започна със сблъсък и протест, с полицейско насилие и кръв по жълтите павета. Протестът изтля, паметта за него се превърна в пепел; никой вече не иска да протестира. Защо? “Защото сме малко, защото няма смисъл, защото всички ни предадоха”. Това са обичайните отговори, които юздата в зъбите превръща в неразбираемо ломотене.

Можете ли да си спомните какво се случи оттогава? Очевидно не, защото амнезията е еднакво присъща на абсурдния спектакъл и на абсурдното живеене. Впрочем на плаката, с който студентите обявиха своя протест, пишеше “Стига амнезия!”; “Амнезия” бе името на дискотеката в студентския град, пред която убиха техен колега: без повод, ей така, за удоволствие.

“Амнезия” е пространството, което обитаваме. Оглушителен тътен, набичени ватове, скандали, които проблясват под лазерните лъчове, избухват, пилеят отблясъци, захлупват се един друг, изчезват. Няма памет – има хляб и зрелища; безобразието бива оставено миг-два да се кипри пред хорските погледи и след това бива сметено под килима. В резултат: остава усещането за абсурд, без надежда за осмисленост и отговорност, без нужда да разпознаваш добро и зло – тъй като на сцената на дискотека “Амнезия” те отдавна вече са неразличими.

Ето прочее някои от нещата, които се случиха само в последните седмици. Българският президент отиде в Москва да иска компенсации за загубите на България от газовата криза – и се върна с тъничка папка документи, отмъкнати от окупационната съветска армия през 1944 г. Това благоволили да му дадат. От благодарност за което покани “Газпром” да участва в собствеността над българската газопреносна мрежа, и уговори Путин да дойде в България на конференция по проблемите на енергетиката – очевидно за да прибавят заедно още някоя халка към енергийната ни обвързаност от Русия. Пътьом поиска от новия Руски патриарх да вземе отношение по решението на Европейския съд за правата на човека по казуса за намесата на държавата в църковните спорове в българската православна църква. Същата е автокефална, а не подчинена на руската патриаршия, но българския президент очевидно не знае това. Освен това – както се оказа сетне от срещата му с македонския президент – решенията на европейския съд не били задължителни.

По повод на 148-те арестувани по време на окървавените протести на 14 януари българският министър на вътрешните работи заяви от трибуната на Народното събрание, че те може и да се оправдани от съда, но това не означава, че са невинни. Междувременно двама арестанти изгубиха живота си в следствените арести при неясни гузно прикривани обстоятелства.

Оказа се, че в Националната агенция по приходите се прикриват зоупотреби с ДДС в размер на милиарди левове. Че над българските олигарси е разпънат данъчен чадър, а онези данъчни, които са дръзнали да посегнат на тяхната недосегаемост, са били безцеремонно уволнявани. На фона на този огромен скандал в страна, спрямо която са  наложени безпрецедентни санции заради корупция във висшата администрация, българският премиер определи искането за оставка на финансовия министър като “глупости”. За сравнение: по същото време японския министър на финансиите подаде оставка и се извини публично само защото се бил появил на пресконференция в нетрезво състояние.

Българското правосъдие доказа за пореден път своето несъществуване, като оправда убийците на  Мартин Борилски, умъртвили го по особено жесток начин в Париж – чиято вина е безспорно доказана от френските следователи. Става дума за дело, което се точи вече от девет години, и което беше преместено от Варненския в Шуменския съд, защото всички местни магистрати си направили отвод по него.

Оказа се, че за две години членство в Европейския съюз България е усвоила всичко на всичко 0.3% от милиардите евро, отпуснати и като присъединителни фондове. Очевидно с този темп ще се присъединяваме към 300 години, докато се превърнем в нормална европейска страна.

Министърът на регионалното развитие Асен Гагаузов отхвърли предложението на ЕС за финансиране на магистрала Тракия и предпочете да си набави нужните няколкостотин милиона евро, като бръкне в джоба на българските данъкоплатци. Причината е очевидна: от европейските пари не може да се краде: контролират харчовете и бият през пръстите – докато от българските може.

Българската прокуратура остави без отговор въпроса откъде Ирен Кръстева, някогашна коректорка в БАН и после шефка на тотото, има пари за купуването на няколко вестника, една телевизия и ИПК “Родина”. Оказа се, че българския парламент работи в нейна полза по Закона за електронните медии, а българското правителство подготвя сделка, при която Кръстева ще получи сградите на злополучната Национална агенциа по приходите в центъра на столицата.

Та такива са нещата покрай нас. В дискотека “Амнезия”. Случват се, додето зяпаме като хипнотизирани натам, накъдето ни позволяват капаците, и се щураме насам.натам, водени от юздите. Докато мърморим под носа си, пийвайки ракийка със салатка пред телевизора. Докато повтаряме за пореден път вечната мантра: “Всички са маскари”. Докато се утешаваме с дядо Славейковата мъдрост, че не сме народ, а мърша. Докато правим всичко това, някакъв потаен кормчия завърта кормилото и поема курс на изток. И някой ден ще ни окапят конските капаци, ще се огледаме наоколо си и ще видим, че вече не сме в Европа, а сме в Азия, овързани с газови тръби и оковани в ядрени пранги, все повече не знаещи, все повече не можещи, все по-видиотени.