Пламен Асенов1. Нещо, пълнено с разни неща и завито в таковата.
Рецептата е много проста, макар да изглежда загадъчна. Взима се един килограм, почиства се и се вари в една голяма, заедно с половин стрък, една връзка, няколко лъжици и щипка. Когато се свари, пълни се и се завива. Пече се на бавен и щом стигне необходимата твърдост, замерят се околните. Бульонът се оставя на топло и слънчево за поне 48 часа и като вкисне, изсипва се върху минувачите.
Горе-долу в това живяхме досега по отношение на темата за генезиса на мафията в България. Мнозина продължават да си задават резонния въпрос как стана така, че от общество, в което, поне на хартия, нямаше престъпност, изведнъж станахме челна мафиотска държава. И си отговарят, че е заради мръсния капитализъм, който разби моралните устои на българина.
Нищо такова, разбира се. Моралните устои на българина си бяха разбити още при комунизма с три главни инструмента – отнемането на собствеността, внушението, че тъпакът и геният са равни не само пред закона, а изобщо, както и наложената система за тотален контрол върху и създаването на страх у всеки отделен индивид. Точно този страх се наричаше социалистически морал и крепеше илюзията за общество, което се крепи някак. В него нямаше много престъпност на ниските нива, “долу”, защото самата власт, властта “горе”, беше престъпна. Тя стискаше поданиците си здраво, за да е свободна да върши каквото си иска.
Смята се, че един от главните инструменти в тази здрава ръка беше Държавна сигурност, но това е само наполовина вярно. ДС всъщност беше неразделна част от тъканта на властта, в повечето моменти вероятно тя дори държеше пряко властта в страната или поне можеше да манипулира в свой интерес склерозиралата комунистическа върхушка. В същото време тя беше част от тъканта на самото общество, доколкото манипулираше, притискаше и обвързваше хората със собствената си престъпна дейност. А понякога и просто така, за да се чувстват те престъпници, дори без да са извършили нищо лошо.
След промените това шизофренично състояние на специалните служби стана още по-сложно. Една част от хората в тях влязоха директно във властта, друга част създаде системата на организираната престъпност, а третата част остана в новите, “демократични” ченгеджийски структури, за да осъществява и гарантира по един или друг начин връзката между първите две.
Описанието е съвсем схематично, разбира се и общо взето до вчера то се наричаше ехидно “Теория на конспирацията” - толкова ехидно, че никой да не си и помисли, че може да е истина. Само че какво се оказа? Можело.
Иво Карамански и Поли Пантев, братя Маргини и братя Галеви, Косьо Самоковеца, Маджо – засега тези достойни имена от българския престъпен свят официално са вече на светло като хора, които с едната ръка пребиваха, стреляха и крадяха, а с другата стискаха картите на сътрудници на МВР, НСС, БОП или както и там да се казват службите, чиито карти стискаха. И същите тези служби се бореха срещу тях. А пък властта отгоре – не само политическа, но икономическа, съдебна и всякаква друга, властта, пълна с техни верни съратници, постоянно демонстрираше политическа воля за справяне със същата тази престъпност. И се държеше така, сякаш някой друг е пръднал в препълнения трамвай. Оттам и името на рецептата е толкова неясно – нещо, пълнено с разни неща и завито в таковата.
Сега най-после министърът Цветан Цветанов започна да казва какво точно е било взето, как е обработено, в какво е сложено да се вари и какво е произлязло. "Това е потвърждение на същото, което говорим в последните 20 години – връзките между бившата ДС и голяма част от криминалния контингент, който навлезе в бизнеса в България, легализира част от парите от престъпната дейност и то не без помощта на ДС и функционерите на БКП".
Мекичко изявление на Цветанов. Засега той не говори нищо за необходимостта от пълен преглед на дейността на бившите служби, за промени в закона за досиетата, с които да се разкрият не само имената на сътрудниците на бившата ДС, а и на служителите, да се огласи информацията за тяхната истинска “патриотична” деятелност и да се въведе някаква форма на лустрация. Добре е все пак, че говори поне за продължаване на операция “Октопод”, която да извади на светло връзките на политици и държавни чиновници от различни нива с престъпността.
Вероятно като покопаят още малко в тази посока, и Цветанов и Борисов ще се убедят, че без сериозни законодателни мерки и без истинско публично осъждане на дейността на бившата Държавна сигурност и комунистическата върхушка, работата няма как да се извърши пълноценно. А дотогава разни звани и незвани ще продължават да ни замерят с нещото, което са изпекли здраво и ще продължават да ни заливат с вкиснат бульон от него.
2. Президент в собствен сос.
Тази рецепта е още по-проста от горната. Взимате един президент, може и от по-средните, рисувате му партизански алаброс, овързвате го с конци на бившата ДС, инжектирате му несекваща любов към руските интереси в България и го стискате в менгемето на ЕС и НАТО. Полученото киснете в марината от тройна коалиция и лични мераци, а когато се накисне добре, пращате един финансов министър да го изстиска, откъдето да произлезе и сосът.
В такава ситуация може да изпадне, разбира се, всеки отделен човек в България, но държавният глава, като най-представителна фигура, е и най-подходящ, защото по-лесно се изцежда истинската му същност.
Скандалът, който вдигна президентът Георги Първанов, след като се засегна от неизречени думи на финансовия министър Симеон Дянков и поиска оставката му, се определя от някои като оперетен, а от други – като истинска музика за ушите. Струва ми се, че по някакъв особен начин той е и двете едновременно.
Макар редица журналистки в медиите да проявяват спонтанното си невежество и да сочат поведението и думите на Дянков като причина за разразилата се буря, те не са причина, а само повод. Президентът би трябвало вече да е хванал кора от подобни заяждания на дребно, та да им обръща внимание. Съдя по факта, че поне от времето, когато натисна ЬТВ да уволни Иво Инджев, той не е демонстрирал по такъв видим начин отмъстителната си природа. Пък може и аз да съм пропуснал някой случай, знам ли.
Така или иначе, президентът не се засегна чак толкова много, когато преди месеци същият този финансов министър определи идеята му за премахване на плоския данък като “малоумна”. Ние с теб, читателю, вероятно бихме се засегнали повече, ако някой ни каже, че сме малоумен, отколкото ако ни каже, че не сме млад. За това става дума, това е то оперетъчният елемент.
Е, разбира се, и начинът, по който БСП използва повода веднага да се нахвърли на Симеон Дянков с обвинения, че лъже, че е некомпетентен и т.н. Те, социалистите, сякаш са кристално девствени и брилянтно умни, защото са социалисти. Но за мен най-показателни къде ги стиска чепика бяха думите на Станишев, че Симеон Дянков е “идеологът на крайно дясната политика, която води правителството”.
Нека да се разберем – правителството не води крайно дясна политика, дори и на Симеон Дянков много да му се иска. Ако наистина я водеше, той би трябвало да бъде поздравен, а не упрекван, но просто в страната в този момент няма условия за такава политика. “Дясна политика” тук се използва просто като ругателство, за да се стимулира въображението на най-изнурения от неуспешния преход българин да си представи как държавата ще откаже да го хрантути наготово – страх, с който, за съжаление, мнозина в България свързват “дясното” като такова.
А защо казах, че не само оперетен привкус има историята, но се възприема и като истинска музика за ушите? Ами защото, за разлика от колегите си от БСП, президентът Първанов е бесен на Дянков не заради неказаните му в шоуто на Иван и Андрей думи, не и заради дясната му политика, а заради неговото похвално последователно дебелоглавие по темата за строителството на АЕЦ “Белене”.
Това дебелоглавие доведе дотам, че когато Първанов се срещна в Брюксел с европейския комисар по енергетиката Йотингер, наложи се сам да обяснява после – и то само пред български журналисти - че ЕС няма нищо против строителството на централата. А когато няколко дни по-късно премиерът Борисов се срещна със същия Йотингер, оказа се, че работата не е съвсем така и че ЕС е против България да строи “Белене” само с руски пари, без европейски стратегически инвеститор. Хлевоустите биха казали в този случай, че президентът е излъгал. Не, не е излъгал – просто така му се иска и по стар навик от комунистическата епоха, представя желаното за действително.
Така или иначе обаче, фактът, че Първанов реве срещу Дянков и неговата добра за България, но недобра за Русия позиция, е истинска музика. Защото в българската политическа кухня отдавна е забелязано, че когато Русия е добре, ние сме зле. И обратно. Може би се дължи на климата. Може би на подправките. А може би просто трябва да приемем, че Брат Пит с очилата е много добър в изстискването на собствени сосове.
Премиерът Борисов, въпреки че е до брадичката натопен в президентския сос, засега се прави на умряла лисица и твърди, че няма да вземе страна в спора. С това обаче той фактически се противопоставя на президентския мерак за уволнение на Дянков и така дава надежди. Надеждите са, че ако Първанов си изпусне нервите още един-два пъти, може да се върнем към ситуацията от ранната есен, когато противопоставянето президент-премиер вършеше полезна работа за развитието на ситуацията в страната. Или да си спомним, че неотдавна беше лансирана идея за импийчмънт на президента - демократична стъпка, която може би е много трудно приложима, но пък никога не е късно да се притопли в микровълновата.
Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com
Блогът на Пламен Асенов - http://asenov2007.wordpress.com/
Вземете последните новини.png)
