Научната номенклатура си отива: към историята с “исторически” протест

Точно така определи академик Съботинов днешния протест на БАН: исторически. Жест към историята или действие, което ще влезе в нея? Няма отговор на този въпрос, както и няма отговор на въпроса срещу какво всъщност се протестира.

Също тъй няма отговор какво се иска. Или има, но не е за показване. Ако някой си направи труда да прегледа проекта за нов Устав на Академията, обсъждан в рамките на тъй наречената “реформа”, ще разбере. Казано накратко: новият устав е старият такъв – но допълнен с още по-големи правомощия на Централното управление и Управителния съвет. Е нова стъпка към реставрацията на демократичния централизъм – структурният принцип при граденето на тази Академия.

Казвам “тази”, защото тя е много по-различна от онази, истинската, основана преди 140 години в Браила като Книжовно дружество, преименована през 1911 г. като БАН. Това е академия без институти и с в минимален състав от академици, но затова пък с ефективна научна дейност, която в Царство България е била много по-забележима, отколкото днешната, правена от 69 института и 7500 човека учени, плюс академиците и член-кореспондентите.

Въпросът е защо – а отговорът е елементарен и много български. Защото “другата” Академия – сиреч тази, която сега съществува и за запазването на която сега протестират, бе създадена не да гради, а да надзирава науката. Да бди над партийността, идеологическата правилност и маркс-ленинската насоченост на научните общности. После тази мисия отпадна, но структурите й останаха. Стоят си и до днес – всички ангажирани най-вече с това да бранят цитаделата си, статуквото и рахатлъка – тази прекрасна сплав от автономия плюс държавна субсидия, плащане на калпак и симулиране на дейности.

Но ако нотабилите от Централното управление знаят за какво протестират: за удържане на статуквото, властовите ресурси и пирамидалната структура на БАН при променената политическа и финансова ситуация – то знаят ли самите учени за какво протестират – и против какво?

За запазване на пирамидалната структура на управление – и привилегията някой да мисли вместо тях, да им казва какво да правят, да решава кой е правият и кой не е – и против собствената си автономия в мрежова структура на институти, които сами решават своите стратегии и кадрова политика – и сами договорират своята научна дейност с бизнеса и научните фондове?

За правото да си останат бедни, инертни и унифицирани – по принципа “те ни лъжат, че ни плащат, ние ги лъжем, че им работим” – и против възможността да бъдат по-богати, като се премахне посредника между тях и държавното субсидиране, като се въведе реална конкурентна среда и заплащането на учените се постави в пряка зависимост от постигнатите научни резултати?

За преливането от пусто в празно и за научните разработки, посветени на разговорите с извънземни – и против възможността Академията да престане да се чувства като обсадена крепост – и да започне да работи в полза на обществените необходимости?

За обезправената и позорна ситуация в хода на тъй наречената “реформа”, в която преобразуват и сливат институтите им като топчета пластелин – и против запазването на техния автентичен научен хоризонт, мисия, разпознаваемаст и автентичност?

За едно ръководство на Академията, което е дотолкова застояло и впито в своята номенклатурна ниша, че вече от десетилетия за нов председател на БАН се избира някой от заместниците на предишния – и против възможността да представляват една общност, в която най-добрият е пръв между равните – и която бива движена от реални научни интереси, а не от административни амбиции?

Докато българските учени нямат отговор на тези въпроси – и вместо отговор предпочитат протеста срещу един законопроект, който дори не са прочели – но за който техните началници са им казали, че е толкова лош, колкото и министъра им (сиреч колкото Чаушеску!), те не би трябвало да се мислят за част от интелектуалния елит на нацията ни. И то не защото им липсва интелектуален потенциал (макар че за част от тях и това е проблем – но решително не за всички) – а просто защото липсват, няма ги. Обитават не последната година от първото десетилетие на ХХ век, а някаква паралелна реалност, чиито параметри са тези от времето десетилетия назад – и напомнят за безмремието и кича на едно срамно време, което би трябвало да е отдавна надживяно и забравено.