Автономията на БАН. Опит за критичен анализ.

Съгласно действащия Закон за Българската академия на науките (ДВ бр. 85 от 15.10.1991 г. и по-късни допълнения), същата „е национална автономна организация за научни изследвания, която обхваща академичните институти и други самостоятелни структурни звена” (чл. 1). Законът задава и управленската структура на БАН. Посочено е, че „висш орган за ръководство и управление... е нейното Общо събрание” (чл. 5/1) и че то „избира председателя и заместник-председателите, главния научен секретар и членовете на Управителния съвет” (чл. 5/3). Уреждането на конкретните правомощия на тези ръководни лица, както и на условията на избора на директорите на институтите, обаче е оставено за Устава на БАН. Всъщност Уставът (ДВ бр. 43 от 22.04.1994 г. и по-късни допълнения) е този нормативен документ, който създава днешния модел на управление и функциониране на БАН. В него също е посочено, че „Общото събрание е висш колективен орган за управление на БАН” (чл. 14/1), но на практика тази роля на този орган с обща численост днес от 125 души не се реализира или поне не се реализира пълноценно.

Управителният съвет (УС), начело на който е Председателят на БАН, е в състав от 25 души. В него влизат тримата заместник-председатели на БАН, главният научен секретар и 8 научни секретари. Изредените длъжности „подпомагат председателя на БАН” и се назначават от него. Към ръководните органи на БАН принадлежат още Ръководството на Общото събрание (ОС) – общо 4 души (председател, двама зам.-председатели и секретар), както и председателите на осемте експертни съвета и комисии към ОС. Председател на два от тези съвети в момента обаче е Председателят на БАН, а председатели на други два са заместник-председателите на ОС. С недобре изяснени позиции в Закона и в Устава, но с определено значение в управлението на БАН е и Съветът на академиците и член-кореспондентите (САЧК). Неговият състав е значителен, но с реално влияние в случая е общото му ръководство (председател и секретар), ръководствата на четирите му отделения (с по един председател и секретар) и отделни други негови представители. Председател на САЧК е... Председателят на БАН. Към централното ръководство биха могли да се добавят и някои от началниците на обслужващите звена („дирекции”, според актуалното им обозначение) в сградата на БАН на ул. „15 ноември”, № 1. По различни поводи и за различни периоди от време към централното ръководство се привличат (като ръководители на временни комисии например) и други хора. И с тях обаче броят на пряко причастните към управлението на БАН не надминава няколко десетки души. Същевременно в тази неголяма група има ясна градация на позициите, открояваща след Председателя на БАН (чл. 25 и 26 на Устава) неговите заместници (чл. 27), главния научен секретар (чл. 28) и председателя на ОС-БАН (чл. 21/1).    

Действащият днес Устав гарантира функционирането на БАН като йерархична, вертикална структура и дава големи правомощия на централното й ръководство. Поради това административната организация на БАН днес не се различава съществено от тази от периода преди 1989 г. Запазена е и номенклатурната нагласа на централното академично ръководство, въпреки че характерният за ония години идеологически надзор над научната дейност вече го няма. Тази неголяма група притежава властовите ресурси на централизираното управление и се стреми да ги запази и ползва. Показателен за това е например фактът, че в годините на прехода всеки следващ председател на БАН е бил сред заместниците на предишния. Когато в края на 2008 г. от Министерския съвет бе издействано значително повишение на пожизнените възнаграждения на академиците и член-кореспондентите (не всички от централното ръководство в момента са академици или член-кореспонденти, но повечето от тях са... с надеждата да станат такива), скромните заплати на редовите учени останаха непроменени. Показателно е и отношението на академичното ръководство към темата за финансовата прозрачност в БАН. Декларация в този дух бе внесена неотдавна в ОС-БАН. Редно е да посоча, че някои от поставените в нея въпроси получиха отговор. Други обаче останаха без отговор. Сред тях са тези за оповестяването на заплатите на всички служители в БАН, вкл. на тези, които са в централното академично ръководство и в ръководствата на отделните институти, за оповестяването на евентуални допълнителни възнаграждения за извършване на дейности и услуги във връзка с управлението и административното обслужване на академията, за оповестяването на подробни данни относно дейността, наличността и разходите на съществуващите специализирани звена и фондове към БАН.

С голямо значение за функционирането на днешния централизиран модел на управление на БАН е начинът на заемане на директорските длъжности в институтите и останалите самостоятелни изследователски звена. Съгласно Устава, колективът (общото събрание на учените) на даден институт може да „обсъжда програмите на кандидатите за директор... по обявен конкурс” и да „изпраща протоколите от обсъждането на Управителния съвет на БАН” (чл. 36/5). Това обсъждане в института приключва с гласуване, което, естествено, е в полза на един от кандидатите, т.е. осъществява се избор. Оказва се обаче, че този избор не е меродавен, тъй като след него Управителният съвет на БАН „избира... с тайно гласуване директорите на постоянните научни звена” (чл. 24/1/3), а на края Председателят на БАН „назначава избраните от Управителния съвет директори на самостоятелните академични звена...”(чл. 25/2/4)[1]. Има случаи, когато избраните от учените кандидати се одобряват от УС и Председателя на БАН, но има също така и много примери, когато кандидатите на учените се отхвърлат и Председателят на БАН назначава предпочетените от УС и от него самия кандидати. Така директорите на институтите се превръщат във функция на желанията на централното ръководство, а институтите се оказват лишени от реална автономия, въпреки че имат статут на юридически лица (чл. 11а). Без назначаването на директорите механизмът на централизираното управление на БАН няма как да сработи. 

Изложеният начин на устройване, на заемане на директорските постове в институтите е авторитарен, некомпетентен и порочен. Авторитарен – защото е против волята (в много случаи) на учените от съответните институти; некомпетентен – защото с оглед на капацитета за авторитетен професионален избор разнородният (с представители на различни институти от различни научни направления) 25-членен състав на УС на БАН е несъпоставим с научния състав на който и да е от институтите в БАН; порочен – защото предопределя същия вид властови отношения между институтските ръководства начело с назначените директори, от една страна, и научните колективи в съответните институти, от друга страна. В институтите тези отношения се явяват стимул не за открити дискусии по научни и устройствени проблеми, а за конформизъм и нагаждаческо поведение, чиято основна характеристика не е логиката на аргументите, а... стремежът към по-добро пласиране пред кабинетите на директорите и по коридорите на сградата на централното управление на БАН.

Директорите на институтите съставляват втория управленски ешалон в централизираната структура на БАН. Според Устава, директорът „ръководи и управлява цялостната дейност” на института, пряко ръководи административното и финансовото му управление, назначава и уволнява учените и помощния персонал, и изпълнява „функции, които му се възлагат с нормативни актове, от ръководството на БАН или произтичат от договори”, по които институтът е страна (чл. 44). Той си назначава заместник-директори и научен секретар. Колективните органи на управление на института са общото събрание на учените и научният съвет (чл. 34). Те би следвало да контролират решенията на директора по отношение на бюджета и разпореждането с институтските имоти (чл. 36/4, 40/1/4, 40/1/10). Общото събрание избира членовете на научния съвет, както и представителите на института в ОС-БАН (чл. 36). Отговорност на научния съвет пък е научната и издателската политика на института (чл. 40).

Спускането на институтските директори „отгоре”, допълнено със задължението да изпълняват решенията на ръководството на БАН, от една страна, и отредените им от Устава големи правомощия по отношение на техните институтски колеги, от друга страна, водят до посоченото по-горе възпроизводство на негативите на централизираното управление на БАН на институтско ниво. Директорите еднолично решават ред важни въпроси и са в състояние да предрешат други важни въпроси, за които все пак е необходима санкцията на колективните институтски органи. Сред тях е и изборът на представителите на институтите в ОС-БАН. Тук няма да разглеждам средствата за и механизма на предрешаването. Всеки, който е работил в обществена институтция с твърде овластен директор има представа как става това. Тук само констатирам, че изборът на представителите на един академичен институт в ОС-БАН е най-често предрешен. Доказателството е в сегашния състав на ОС-БАН – около 75% от дирeкторите на постоянните научни звена са в ОС-БАН и съставляват над 40% от членовете му. Предрешаването не приключва с осигуряване на директорското присъствие в ОС-БАН. Сред останалите му членове (институтите с по-голям щат пращат повече представители в ОС-БАН) също преобладават хора, чиито възгледи са близки до директорските, респ. – до тези на централното академично ръководство. В ОС-БАН попадат и хора с други възгледи, но броят им е малък и те не могат да повлияят на решенията му. Понякога има и директори, които не оправдават доверието на централното ръководство и се опитват да водят по-самостоятелна политика. Опърничевите директори не изкарват повече от един мандат.

Така, въпреки делегираните от Закона и Устава права и въпреки формалната си представителност, ОС-БАН днес не е висшият орган за управление на БАН. В действителност Общото събрание не определя решенията и действията на Председателя и на Управителния съвет на БАН, а ги легитимира. Напасването на ОС в централизираната управленческа структура на БАН има за следствие и един друг съществен недъг. В организация като БАН, в която са представени почти всички съвременни научни направления, функциите на едно Общо събрание би следвало да са преди всичко общоустройствени, вкл. изработване на правила за разпределение на държавната субсидия и за управление на общоакадемичните фондове и обслужващи звена. Уставът обаче вменява на ОС като цяло и функцията да „създава, преустройва и закрива след експертиза научни и други самостоятелни звена” (чл. 16/1/13). При извършващата се в момента структурна реформа в БАН, повечето от институтите и лабораториите й са поставени в условията на този член и на допълнително приетите „Правила за... структурни промени в БАН”. Сега няма да анализирам целесъобразността на самата реформа. Ще посоча само, че съдбата на научните звена във всяко едно направление се решава с гласовете на представителите от останалите направления – например представителите на физическите, химическите, инженерните, биологическите, хуманитарните и социалните науки, както и на науките за земята, гласуват и решават с мнозинството си закриването, сливането и създаването на институти в направлението на математическите науки. Очевидно е, че подобен вот не може да бъде компетентен и че по този начин Общото събрание се компрометира и дори профанизира[2]. Тази му дейност обаче е твърде нужна на академичното ръководство, което чрез механизмите на централизираното управление успява да наложи своите виждания за институционалното устройство на научните направления в рамките на БАН.

С оглед на обявената тема, предходното изложение за централизирания йерархичен модел на управление и функциониране на БАН може да се обобщи по следния начин: автономията днес в БАН има, но тя е преди всичко за централното й ръководство.

За да се превърне автономията в същностна характеристика на цялата академия е необходимо:

1/ преформулиране на функциите на сегашните централни ръководни органи – от командно управление към координация на дейността на основните научни направления и отделните научни звена (институти, центрове, лаборатории);

2/ водеща роля на колективните органи на управление и координация в академията, в основните й научни направления и в отделните й научни звена;

3/ нормативно гарантирана равнопоставеност на основните научни направления;

4/ реална организационна (административна), юридическа и финансова автономия на отделните научни звена.

Опонентите на демократичното, действително автономното устройство на БАН изтъкват обикновено като аргумент предполагаемите затруднения, които би породило този вид устройство при оперативното ръководство и организацията на научно-изследователската дейност. Подобни опасения се онагледяват често с житейски примери от рода на „лекарят няма време да се слуша всичките си помощници, когато трябва да се оперира” или „командирът не кани войниците да гласуват преди атака”. Примерите сами по себе си са верни. Само че академията (или отделният академичен институт) не е нито екип на „Бърза помощ”, нито войскова единица на фронтова линия. Научната академия е сред тези обществени организации, които трябва да вземат не бързи, а мъдри решения! В подкрепа на централизираното управление на БАН се привеждат и примери с устройството на повече или по-малко сродни институции от други страни. Конкретното устройство на сродните институции в страните с дългогодишна академична култура е обусловено от специфични национални традиции, но дори там, където има йерархични устройствени модели, автономията е основополагащо право, начин на мислене и водещ мотив на поведение. Като аргумент в полза на централизираното управление на БАН понякога се изтъква и това, че общото й, ограничено като състав и овластено с много правомощия, ръководство по-добре ще е я представи в обществото и по-добре ще осъществи необходимите контакти с държавните институтции. Не споделям това мнение. Действителната автономия на отделните академични институти ще ги превърне в активни обществени субекти и ще спомогне за издигането на престижа на БАН както в страната, така и в чужбина.    

Като опоненти на демократичното устройство на БАН нерядко се проявяват и представители на изпълнителната власт. Техните аргументи обикновено се артикулират като „нужда от по-тясно обвързване на науката с живота” и „необходимост от външен контрол върху научната дейност”. Нуждата от по-тясно и по-ефективно обвързване на науката с живота е неоспорима. Днес у нас има какво да се желае в тази насока, но длъжници са предимно държавниците. Те трябва да определят обществени приоритети и конкретни задачи, които учените да решават. Необходимостта от контрол също никой не отрича. Възникват обаче въпросите какъв трябва да е този контрол, кой  и как да го осъществява. Те са тема за отделна дискусия. В случая ще изтъкна и завърша с това, че външният контрол може да бъде коректив, но сам по себе си той няма пряко отношение към начина на управление и организация на научно-изследователската дейност.