Душата на българина. Филмов диптих

    Една и съща фраза или две фрази, отнасящи се до едно и също явление, характер, образ, но изречени по различен начин, повторени в по-вече от едно произведение, от различни автори, прави впечатление и води до размисли, още повече ако съответните произведения са оставили следи и човек ги слага в групата „Прочети тази книга!”, ако става въпрос за книга, „Гледай тоя филм!”, ако това е филм, „Слушай тази опера, тази симфония, тази народна песен, блус, рок!”, ако говорим за музика... Разсъждавам, пишейки за два от върховите филми на българската документалистика от  последните години. А тя е една от силните страни на културата ни: списъкът на такива филми е дълъг, името на страната ни е с много добро реноме в средите на филмовите дейци, филмовите фестивали и любителите на документалистиката.

    „Душата на българина е много променена!”- казва Стефан Груев(1) почти в края на филма „И в Рая има Ад” на Атанас Киряков. Това е животът на един от нашите най- известни емигранти, разказан от самия него, допълнен с илюстрации на времето и средата, в които бе живял. „Вие сте различни!”- продължава г-н Груев и наблюдавайки го на екрана, чувствам огромната трудност и вътрешната му борба да намери най-точния израз, с който няма да засегне сънародниците си. „Душата на българина е променена много!”- повтаря отново Стефан Груев. А може би мислено отиваше в годините, когато бе се родил, детството, ученическите години, животът на семейството му, много скромен, но не и в недоимък, първите влюбвания... за ония хора, с които бе живял и за чиято душевност говореше.

     Напуска България в годините на Втората Световна война, за да учи право с Женева. Споменава съвсем леко, небрежно, но преднамерено: документите, виза, всичко това е уредено за минути без каквито и да е препятствия, без телефонни обаждания, без ходотайства. Започва студенткият му живот и самостоятелност и оня късмет, за който той говори, че го е съпътствал през целия му живот. В същото време в родината му събитията отиват на зле. Получава писмо от дома си, в което баща му го призовава да се прибере. Стяга куфарите: подчинението на родителите е черта от душевността на българина. Кратко след това получава друго известие от баща си: да остане там, където е и да продължи учението си. След няколко месеца монархията в България е отхвърлена и заменена с република. Бащата, Павел Груев, началник на Царския кабинет, е осъден на смърт от първия Народен съд и разтрелян през месец ноември, 1944.

    Това е Годината на свободата, започват летоброенето едни, това е годината на ново робство, отбелязват други. Тези ”други” са подложени на мъчения,  за да бъдат премахнати завинаги. Новородените са наречени „връстници на свободата”. От това поколение е героят на другия документален филм, „Класификация на спомените” на режисьора Костадин Бонев. Именува се Любомир Канов /2/ и му предстои да завърши Медицинската академия и да бъде удостоен с диплома за лекар-психиатър. Преди това житейският му път минава през несгоди и превратности на социалистическия живот, период, който щастливецът Стефан Груев наблюдава с предпазните си емигрантски очила.

     Предпазни до толкова, че няма опасност за живота му. Връзките му с родината си съществуват и вървят в хронологически ред в разказа му. Изслушването на присъдите на подсъдимите от първия така наречен „народен съд”, вестта за изпълнението им,”Дали е погребан както подобава баща ми?”, въдворяването на майка му и брат му в село Помещин, мъченията, на които е положена сестра му.

     Има една покъртителна история, разказана от майката, Радка Груева. Първата вечер почукване на вратата изплашва психически изтощените нови обитатели на дома. Това е  хазаинът на къщата, която в момента на настаняването прилича на оцеляла след бомбадировка, с изкъртени врати и прозорци, навеян сняг по пода и песента на зимния вятър. Хазаинът е донесъл храна на въдворените. Спотаени и уплашени, те не отварят. Той започва да им носи храна и да се грижи за тях. Селото е партизанско! Двамата сина на хазаина са убити като шумкари пред очите му. „Знам какво значи да загубиш близък!- казва хазаинът им.- Ние няма да ви оставим да умрете!”. Селото е насъскано: ”Въдворените са близки на убийците!” Една история, която би могла да заеме своето място като продължение на „Оптимистична теория за нашия народ”(3).

    Стефан Груев е с едно поколение преднина пред д-р Канов, няма таван, в който да си удари главата и прави внушителна кариера на журналист в „Пари мач”. Човекът без късмет д-р Канов си ударя главата в тавана, не защото няма качества. Обществото, в което живее, не цени хората с качества, особено такива като него, наречени „другомислящи”. Заблужденията му относно марксизма са изживяни бързо. Новият човек, продукт на новите производствени отношения, е възвестил пристигането си с потоци от кръв. Новият човек не носи със себе си морал, а само цел. Цел, за която марксизмът ни най-малко се съобразява с човешката природа. Върху реките кръв и планините от трупове не пониква новият човек. Революцията, за кой ли път, отново е изяла собствените си деца! Д-р Канов е осмислил всичко това. Той е пряк свидетел на нравственото падание на човека.                                                                                                                                                      Поколението на Стефан Груев пътува свободно, стига да има пари. Свободно пътуват и миткат където си искат и всички болшевишки революционери. Нали трябва да подготвят новото общество с нови хора, които... да заградят с бодлива тел! Там, зад бодливата тел се намира героят на Костадин Бонев и си мисли тайничко как да се провре под бодливата тел, но мисълта не винаги се спотайва, понякога устата греши, дори веднъж само, съгледвачи и подслушвачи бог дал много, от годината 45-та, в която г-жа Груева се е изправила пред бащата на убитите му синове-шумкари, израсло е ново поколение, а новият човек, проектиран в лабораториите на утопизма, е погребан заедно с главите на  шумкарите, за да остане в историята като....напразно прахосан живот.

    Д-р Канов иска да напусне страната. За него това може да стане само нелегално. Не само за него, за всички, с изключение на богоизбраните и някои от продажните им слуги, това е табу. По време на социализма обикновеният българин не може да пътува. Освен това, кой е казал на д-р Канов, че може да говори за погазване на човешки права в България и да изказва негативни становища за социализма? Той няма стойността на разменна момента, за да бъде изтъргуван от един правешки овчар, както  Стефан Груев успява да направи за майка си.

    Какви хубави сцени от филма на Киряков за това кой може да бъде разменната стока и как се подготвя жертвата д-р Канов за жертвоприношението от филма на Бонев. Подготовката на жертвоприношението се нарича обработка на обекта. Рангът на психиатъра е свален на обект, който получава името”Предател”. Всяко движение, всяка дума са записани, по възможност и сега, когато може вече да се надникне в тях, читателят разбира навиците и думите на една личност, поставена под зорко наблюдение. Така вероятно д-р Канов е описвал в медицинските дневници състоянието на своите пациенти. Получава присъда от година и половина строг тъмничен затвор. Използвам изказа на присъдата от един друг източник, книгата на Ганчо Стоев, „Капан за контри”: За политическо свободомислие кратко време при нас прекара психологът Любомир Канов.” /стр.157/. След като изтича  срока на присъдата, следователят изпровожда затворника с думите:”Сега те освобождаваме, след време пак ще те приберем, после пак ще те освободим, а след това пак ще те приберем!” Това вече е сериозна препратка на режисьора към „Философията на съвременния затвор”(4).

    Няма друг път за Канов, освен на Запад! Брат му, „предател-невъзвращенец” в Канада не е от този ранг, за да направи сделка. В тия години, макар и не лесно, Стефан Груев е успял някакси да уреди на  брат си да го посети в Америка. Следват кадри от хрониката на една среща на двама братя, която боде в сърцето. Визитата завършва. Буби, братът на Стефан, се стяга за завръщането. „Какъв глупак!”- мислим си всички ние, които лелехме за бягство тогава, и  приема безропотно отредената си съдба да работи на кариера. Буби получава това иронично възнаграждение и се превръща в един друг пример за оптимистичната теория на нашия народ и душевността му, съществуваща до 9 септември 1944. Или капсулиране и консервиране „in vitro” на истинска българската душа в националното ни творчество за възпроизвеждане в бъдещето.

    С подобна сила е и срещата на братята Канови в Канада. Канов е успял да се провре някакси между диплите на желязната завеса. Душата му е наранена.„Аз не съм същия човек!”- казва той на излизане от затвора, след като е видял в пълно измерение падението на човека. Срещал се е лице в лице и разговарял с мутантите, които не можеха да различат доброто от злото, не признаваха границата между личното и общественото и я газеха както говеда газят общинската мера, а за национални интереси гледаха инфантилно „големия” брат - един път с  буйна грузинска четина и рунтави мустаци, следващия със свинско личице и трътлеста фигура, подскачаща на маса в Обединените нации, после Юрий с дългите ръце, след това човекът с белега. Комунистите не обичаха своята страна. За един психиатър от ранга на д-р Канов не е било трудно да предвиди превръщането на мутацията в генерация, която ще го връща в затвора, пак в затвора, отново в затвора. Веднъж превърнала се в генерация, мутантът без всякаква етика започва да се възпроизвежда.

      Хрониката по-нататък проследява пътят и реализирането му като психиатър, и новата душа, която  бе си  присадил като крайник, по неговите думи, за да оцелее и се докаже и на Запад. В една симбиоза от наблюденията и рапортите му за пациентите в психиатричните отделения, където бе работил, цивилния живот и затвора, прочита на дебелия том, наречен досие, бяха родили „Човекът-кукувица”,”Логофаго”, “Учитетеля Льо Пер”, “Ентропе- кърмачката на мрака”, гилотиняните, превъплащенията на Джугашвили и други като тях  из странните му повествования.

    Две големи имена на българската емиграция, пръсната по света. Разликата между тях бе, че единият бе наблюдавал родината си с бинокъл, изправен на спасителния бряг, а другият бе участник  в мрачния експеримент на човечеството, наречен “реален социализъм”.

    Филмът  „Има и рай в ада” на Атанас Киряков бе представен на фестивала на българския филм в Ню Йорк прес 2007. Няколко месеца след завършването му Стефан Груев бе оставил тялото си на Лонг Айлънд. Преди това бе се колебал дълго дали да се завърне. А душата му вероятно е в пантеона на големите българи.

    Д-р Любомир Канов продължава да практикува професията си в Лонг Айлънд. А там, на брега на Дунава, близо до Лом, е възстановил лозето си и възнамерява да завърши кръговрата на своя живот, затваряйки виното в бутилки с отломки от българската ни душа. Филмът „Класификация на спомените” бе показан в София по повод 20 години от падането на Берлинската стена. Да се надяваме, че българските емигранти в Ню Йорк ще могат да го видят на следващия български филм фест.

                                              Бележки на автора:

1.      Стефан Груев е автор на книгите: „Корона от трънен венец”, „Проектът „Манхатън” и автобиографията му „ Моята Одисея”.

2.      Д-р Любомир Канов е автор на книгите „Човекът-кукувица”,”Парейдолии”, „Ходисей” “Между двете хемисфери” и „Светът според Гуидо”.

3.      „Оптимистична теория за нашия народ”- това е том втори на трилогията на Иван Хаджийски. Авторът Иван Хаджийски нарича селянина “емигрант в града” в трилогията си, с което не съм съгласен.

4.      Също част от Том втори на трилогията на Иван Хаджийски