Евгений ТодоровТа хич не беше лошо да си панаирен журналист.
Заплатата си вървеше. За всеки написан ред плащаха и хонорар. Ако не си от Пловдив, даваха командировъчни. На всеки ъгъл те черпеха, а някъде и даваха подаръци. За отрупаните маси вече писах.
Сега за черпенето.
В зоната на уискито – тоест при западните изложители, не смеехме да припарим.
В столицата на водката обаче – съветската палата, вратата за журналисти винаги беше отворена. Имам обаче спомен, че там черпеха не много охотно и то все от наченати бутилки. Мисля си, че лимитът за журналисти е отивал предимно за вътрешна употреба.
В палатата на ГДР черпеха със студена бира „Радебергер”. Припомням, че в онези времена беше повече от късмет да намериш добра и студена бира.
Шеф на пресцентъра на палатата на ГДР беше възрастен човек с вид на ветеран от Източния фронт. Беше любезен, но имах чувството, че се насилва да се усмихва, когато ни посреща.
Един ден го посетих с намерението да обсъдим снимките на репортаж от палатата. Човекът ме посрещна уж любезно, настани ме в пресцентъра, веднага ми поднесе студена бира и изчезна.
Изпих бирата и зачаках. Немецът се появи с нова бира и пак изчезна.
При поднасянето на третата бира се опитах да му обясня за какво съм дошъл.
- Ама и репортаж ли ще правим? – опули се изненадано немецът.- Щото тук по цял ден идват колеги само да пият бира.
Добре черпеха и в кубинската палата. Там нямаше кой знае какво да показват – захар, пури, компот от ананас и една печка от типа на нашия „Раховец”. Затова пък отзад винаги имаше бар с чернокож барман. Измисляш си някаква работа и като започва едно черпене – мохито, дайкири, куба либре и т.н.
Коктейлите вървяха леко, но от опит знаех, че са много измамно питие.
В онази 1975, когато за пръв път се пробвах като панаирен журналист, ме пратиха на „Вечерта на Свободна Куба”, както я наричахме, със заръката да напише няколко реда за последната емисия новини на БНТ.
Приемът беше в „Тримонциум”, чернокожият барман беше в стихията си и пускаше запотените коктейли като на конвейр.
От всяка чашка стърчеше по една пластмасова бъркалка, увенчана с фигурка на сирена – емблемата на рома „Хавана клуб”.
По-опитните колеги ми пошепнаха, че не е задължително да връщаме бъркалките.
И така – обръщахме чаша след чаша, а бъркалките слагахме в джобовете. Целта беше да съберем поне 6 – да ни станат комплект.
След като направих комплекта тръгнах към телевизията – за да напиша поръчаните няколко реда. Още по пътя усетих как краката ми омекват. А когато седнах зад пишещата машина, клавиатурата започна да се върти в мъгла.
Колегите идваха през пет минути да ми дават зор, защото идвало време за емисията, а аз с мъка откривах поредния клавиш и насочвах показалец към него. Не винаги улучвах целта от първия път.
С огромни мъки след половин час сътворих следния текст:
„По случай Деня на Куба на Пловдивския международен панаир се състоя коктейл. Присъстваха много изложители, представители на деловите среди и пловдивската общественост. Директорът на палатата поздрави гостите, разказа за успехите на Свободна куба и ги поздрави от името на вожда на кубинската революция Фидел Кастро.”
След този подвиг почти на четири крака тръгнах към къщи, стискайки ценната придобивка – 6 фирмени бъркалки „Хавана клуб”.
На другия ден пак в „Тримонциум” беше швейцарският прием. Коктейли нямаше, но имаше една маса, отрупана с пурети с бели мундщуци. Направихме и там по един комплект – 6 броя.
Една година пък унгарците, които иначе не бяха много щедри, ни зарадваха с по едно модно в момента кубче на Рубик – безценен подарък за времето си. В България още ги нямаше по магазините.
Прибрах се и започнах да въртя кубчето. То обаче скърцаше и трудно се подчиняваше. На другия ден попитах и останалите колеги – и те се оплакаха.
Изглежда унгарците ни бяха пуснали някаква дефектна серия.
Годините минаваха, уж идваше разведряване, но ние не смеехме да прекрачим желязната завеса, която невидимо присъстваше и на Панаира.
Първи се престрашиха две колежки от София. Те идваха на всеки панаир сами, заявяваха, че не знам си кой началник е казал да им се осигури снимачен екип и тръгваха по западните палати. Представяха се за водещи на някакви рубрика, за която не бяхме чували, снимаха някакви интервюта с наивни западни изложители и след два дни си тръгваха с 4-5 пълни чанти с подаръци. Колегите оператори, които работеха с тях, разказваха как безсрамно си просели. Подходът им бил от типа: „Ех, тези обувки или тази рокля дали биха ми стояли добре? Мога ли да ги пробвам?”
Пробвали, след което изложителите с половин уста предлагали да им ги подарят.
За подвизите на колежките изглежда се беше разчуло, защото посещението на софийски екипи зачести – с повод и без повод.
Преди един панаир обаче имах възможността да наклепам софийските колеги пред най-големия шеф, той веднага разпореди проверка на заявките за командировъчни за Пловдив и работата на много хора се развали.
Така конкуренцията беше поне за малко отстранена.
Въпросът продължаваше да стои – можем ли да снимаме западните изложители?
На един пролетен панаир ми хрумна гениална идея. Да снимаме тематични репортажи. Например за обувките на панаира. Ще включваме в един блок 4 фирми – една българска, една съветска, една от другите социалистически страни и накрая за цвят една западна.
След огромно двоумение заработихме по схемата. Вече ни черпеха с уиски, а подаръците бяха по-качествени от кубчето на Рубик.
Когато излизахме от западните палати, страхливо изпразвахме торбичките, които току що бяха тикнали в ръцете ни, и криехме подаръците по джобовете – иначе си личеше отдалече, че вземаме подкупи от идеологическия враг .
Придобивките се увеличаваха, но и напрежението растеше. Дали не ни бяха забелязали?
Бяха!
На заключителната си пресконференция министърът на външната търговия Христо Христов каза следното: „И специално искам да благодаря на журналистите на Пловдивския телевизионен център, които хвърлиха един мост между Изтока и Запада…”
Пробивът беше направен.
Най-големият риск обаче поехме, когато решихме да представим италианския павилион точно по времето на процеса срещу Антонов.
Колегата Георги Власев, лека му пръст, тогава представител на София прес, беше италиански възпитаник и приятел с директора на италианската палата. А този директор пък бил дал много за дружбата между Италия и България и би било добре да му се даде думата.
Консултирахме се тук-там, никой не ни забрани, но никой не ни и разреши.
По време на снимките на репортажа колегите били засипвани с подаръци, но те гордо отказали.
След излъчването италианецът дойде да ни благодари и покани екипа на официална вечеря. Казахме, че сме много заети. Директорът дойде още няколко пъти, ние ставахме все по-заети и по-заети. Впрочем на него всичко му беше ясно.
В последния панаирен ден колегата Власев дойде да ни съобщи, че директорът вече си е заминал, но преди това е оставил по една бутилка уиски за всеки.
И като започна едно колебание – редно ли е точно когато в Италия съдят нашия Сергей Антонов да получаваме подаръци? Може би щеше да бъде по-добре да върнем кашона с уискито?
- Я не ги жалете – каза в този момент Власев, - те имат уиски колкото искаш.
Свенливо си разпределихме уискито, скатахме бутилките в торбички, така че да не си личи какво изнасяме, защото пътят ни минаваше под прозорците на Шести отдел, който също се беше изнесъл на Панаира.
Дали ни видяха – не знам. Но нищо и не последва. Скоро след това Сергей Антонов го освободиха.
Дали това не беше резултат от укрепването на доверието между двете страни, за което и ние допринесохме?