Казусът “Борилски” и абсурдите на правосъдието българско

Липсата на правосъдие в България отново е на дневен ред. Този път причината е оправдателната присъда, която Апелативният съд на Велико Търново произнесе на 21 януари по делото за убийството на Мартин Борилски през юли 2000 г. в Париж. Реакцията този път бе еднозначна и ясно изразена на дипломатическо равнище: френският посланик Етиен дьо Понсен, наблюдавал лично процеса, заяви директно, че приема решението “с голямо учудване и неразбиране”. В специална декларация на френското посолство се заявява, че "тази нова оправдателна присъда в една криминална афера показва, за жалост и на базата на един съвсем конкретен случай, продължаващите затруднения, които за сетен път изпитват правосъдните институции да произнасят наказателни присъди”. Текстът на декларацията подчертава, че това абсурдно решение не е единичен прецедент, а практика, която е добре известна в рамките на ЕС, която “редовно се отбелязва от Европейската комисия в докладите, публикувани в рамките на механизма за сътрудничество и проверка".

Толкова остра дипломатическа реакция съдебната ни система не е предизвиквала от славните времена на Филчев насам. Тя бе практически неизбежна – защото става дума за дело, което е наистина емблематично за корупцията и асурдното загърбване на закона, които в годините на прехода се превърнаха в основни характеристики на съдебната ни система.

Става дума за казус, който е решен еднозначно от френското следствие – и за престъпници, чиято вина е безусловно доказана. Мартин Борилски е убит от двама свои състуденти – обвиняемите с днешна дата Георги Желязков и Стоян Стоичков-Барона. Убийството е извършено по особено жесток начин – като тялото на убития е прободено 93 пъти с нож, а черепът му е размазан с гира. Убийците са разпознати от свидетел; намерени са кръв и косми по дрехите им, за които ДНК анализът е потвърдил, че принадлежат на убития; също такъв анализ е потвърдил и че пробите на органични тъкани, взети изпод ноктите на Борилски, принадлежат на неговите убийци. След убийството те са се изкъпали в банята на жертвата си, взели са негови дрехи, по-късно намерени при обиск; взели са и неговия мобилен телефон и през целия ден са звъняли по него, включително и до България, което също е установено от френското следствие.

Както френските, така и българските следователи са убедени, че доказателствата са предостатъчни, за да бъде произнесена присъда за убийство – и вероятно френската страна е очаквала това да се случи в кратък срок след като е предала двамата убийци на българското правосъдие. Очакванията се оказват напразни: делото се точи цели седем години, по него практически не се работи, убийците са пуснати без никаква мярка за неотклонение. Процесът предизвиква епидемия от отводи сред варненската магистратура: единадесет съдии и цялата варненска прокуратура си правят отвод по това дело през 2002 г. – при това прокуратурата отказва да въздаде справедливост със специално писмо до ВКП. Абсурдът е толкова очевиден, че този казус бива поставен на дневен ред от самия Никола Саркози в качеството му на вътрешен министър при неговото посещение в България през 2003 г. Едва след неговия протест съдебните процедури започват отново – като делото е преразпределено в Шумен, тъй като няма варнески магистрати, готови да се заемат с него. Започват, за да ударят и там на камък – и за да приключат пет години по-късно с потвърдена от апелативния съд оправдателна присъда.

Причините? Те са известни на всички: Борислав Желязков, бащата на Георги Желязков, е бивш заместник-директор на окръжната следствена служба във Варна. Не само, допълва френската преса. Според заглавие във “Фигаро” "Френската полиция се сблъсква с българската мафия". Статията посочва, че "бащата на главния заподозрян е бивш магистрат, който поддържа солидни приятелски връзки сред българската полиция и е подозиран, че работи за обезпокояваща мафиотска група." Днес Борислав Желязков е един от най-известните варненски адвокати и контактите му с висши фигури в правосъдната ни система очевидно са доста стабилни, за да бъде постигната такава недосегаемост при едно повече от очевидно престъпление.

За пръв път се сблъсках с този омерзителен казус през 2003 г., когато до мен достигнаха данни, свързани с това дело – от които ставаше ясно, че същото е “смачкано” по волята на най-високата инстанция в прокуратурата – тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Жалбата на Иванка Вълчева до ВСС и ред други получатели от 29.11.2002 г. недвусмислено посочва, че по делото не се работи, а убийците са на свобода поради близките приятелски отношения между Борислав Желязков и Никола Филчев. Цитирано е името на българския следовател по делото – Пламен Райчев, според когото данните от ДНК пробите и другите доказателства са безспорни. Посочен е и механизмът, по който правните действия са замразени – чисто и просто делото е изискано от завеждащия отдел “Следствен” във ВКП Цеко Йорданов – и не се връща на следователите. Приложих тази жалба към набора от 105 документа, които на 5.12.2002 г. връчих внесох до правосъдния министър Антон Станков и ВСС като доказателство за твърденията в моето Открито писмо до същите, визиращо престъпните действия и бездействия на тогавашния главен прокурор Никола Филчев. Естествено, по този казус, както и по останалите, не последва никаква реакция.

Пита се обаче защо днес, когато и Филчев, и Цеко Йорданов вече не са сред определящите фигури в правосъдната система, положението е същото, и съответно – каква е разликата между тогава и сега – примерно в българската прокуратура. Защо се стига до подобни оправдателни присъди по кристално ясно дело за убийство по особено жесток начин, което на всичкото отгоре е било протакано цели седем години. Защо този абсурд съвпада  с острата критика на ЕС точно по повод липсата на правосъдие в България, изразена от зам. председателя на Европейската комисия Жак Баро, според когото “много малко положителни резултати”, а делата срещу престъпността увисват незавършени и се точат с години. И не е ли този казус сам по себе си престъпление; не носят ли самите съдии и прокурари наказателна отговорност по членовете на НК и НПК – например за възпрепятстване на правосъдието? И накрая: как след всичко това като граждани на тази страна да повярваме, че “съдиите както навсякъде в ЕС, така и в България, взимат решенията по вътрешно убеждение и съгласно законите на страната”, както твърди еврокомисарят Меглена Кунева точно по този повод?