Монументалният екскремент остава во веки веков?

Гранитният чукундур, паметникът на червените окупатори, се брани по матросовски от изкуфялата кохорта на бившата номенклатура. От екарисажа избиват и  нови  издънки, бълващи  протуберанси на глупостта, че били бранели българската история! Да, каменната годзила е един фалшификат на българската история, излъчващ ежечасно в символното небе на София, като местен Чернобил, унижение на националното ни достойнство (това комунягата не може да го разбере и почувства, а бронебойни патрони за буковите им бико-глави, няма открити, уви…). 

Достойнство и комунизъм са оксиморонна двойка, абсурдното им съчетание у нас обаче, все не прави впечатление. Половин век комунистическо господство е унищожило рецепторите на честа и  гордостта на  нацията ни, която продължава да крачи тихомълком в сянката на крачещите над нея “сапоги”;  напразно здравият разум пита: защо им е толкоз мило това еректирало гранитно минаре, с тричленката въз него?

Атавистичното умиление по шмайзери, взривни устройства, мини и подривни материали, също си казва  думата тук. По-същественото е, че комунягите остават без култово оброчище, публичен локус, където да се кланят на тяхната кървава богиня на смъртта. Култът към небитието винаги е бил от особено значение за комунягите, есенцията, на която е съсредоточена в мавзолея, Поклонението пред изгнилия и въвонил се труп, плътеник,  бе един от фундаменталните им ритуали – ритуал, изобличаващ вампирската природа на комунизма. В този смисъл те разбираха и безсмъртието в паметта на идните поколения – коленопреклонно лазене пред призрачните образи на вождовете и унищожителите на народи, зловещите бесове, завинаги  окупирали паметта на бъдните поколения…

Днес, от дистанцията на отминалато време и в консумирания си “опит” в съвместното боксуване в тоталната лъжа, можем да заявим, че комунизмът е смердяковщина, такова не се отчува, такива се пръкват от забременелите /юро/девици от храчки в общата баня. Да, днес можем да кажем, че фройдистките комплекси не важат за комуниста, те описват човешки отношения и човешки същества. Хомо комунизмус не е човешко същество, въпреки че стъпва на два крака, месояден е и потребява клиширана членоразделна реч. При човешките същества е неотменима връзката между език и мислене; комунистът не мисли, той е винаги готов да изпълнява повелите на Партия, чиято Генерална линия е права, дори когато (във всички случаи!) лъкатуши като пиян мужик… Адептът на съветската власт няма съвест, тя се ампутирана още в зародиша на номенклатурната му сурогатна утроба.

Комунистическият клан също е особен род на семейственост. Наследява този, който оправдае доверието – слабите, милозливите – те биват изхвърлени от системата. (вж. как е постъпил Сталин с децата си). Защо хомо комунизмус е такъв? Защо той приема да дари свободата си на сатрапи и да бъде безчувствен зомбиран манипулант? Отговорът е прост. Комунистът няма душа. Вгледайте се в очетата например на лагерния изверг Газдов - две мътни копчета, зад които не стои човешко същество. Ходеща машина за убиване и омраза. Подобни са и охранителите на паметника на червената армия. А ние сме го ударили на морална аргументация пред Стената, ха-ха…

Но да се върнем на въпроса – какво да се прави с гранитното купище? Има няколко варианта. Първият е: да остане и от него да се печели, като се декорира за туристи, това предлага например бившият мултак Вежди Рашидов,  /морална тъпотия на това “предложение” няма да коментираме/. Вероятно Рашидов е с идеята на император Тит, който обложил кенефите с акциз. “Парите не миришат!” – мъдро отвръщал цезарят на упреците. Може би част фундамента на червения кенотаф да бъде разпарчетосан на отломъци за сувенири? Симонията веднага трябва да влезе в действие. Добре е отломъците-мощи да бъдат лакирани с кървавочервена боя. Нека във всеки комунистически дом блещука по един такъв миниолтар за да им се кланят мераклиите за тоталитарно насилничество.

Вторият вариант е щръкналият  монумент на “освободителите” да се бутне. Ще го забравим още на другият ден. А на негово място да се посадят дървета, или по такъв някакъв начин да се обеззарази почвата от комунистическите крокодилски сълзи и сополи.

Съдбата на паметника няма да ни интересува по-нататък. Ако иска, моравочервеното димитровградско кметче да го типоса на тържището с турски стоки, където да го препикават бездомните помияри. И да печели.  Гоце може да учреди нов орден на шия  “Паметник”, който да раздава на своите другарчета. Първа степен на агентите от ДС /дебелосерести/, втора  - за културфосилите. Могат да си направят и песнопойки с култови комунистически парчета, а на корицата – Паметника,  в близък план, а в  далечина – зазоряване с развети червени байряци... И понеже електоратът на червените е с единия крак в отвъдното светло бъдеще, може да се помисли за мултипликация, надгробия във форма на Паметник-а. За номенклатурата – от карарски мрамор. За лумпенпролетарията – от рециклирана пластмаса, чугун или железобетон.

Междувременно от съюза на архитектите долитат гласове, че да не се повтаряла грешката с мавзолея, да се “преосмислела” средата/ ?!/ около ръкотворния паметник. Може би амурчета с петолъчки? Или падащ водопад, а край него бликащи шмайзери и винтовки? Приглушена музика изпод земята:”Альооша, альоша... тра-ла-ла-лаа”.

Моето предложение е следното: да възстановим един стар български обичай, описан от Вазов в поемата “Грамада”. А именно: Всеки божи ден минаващите покрай грозната тоталитарна вкаменелост да оставят или хвърлят камък по него; предполагам че след като се затрупа под няколко слоя чакъл, някоя институция ще се  престраши да вземе “неотложни мерки”.  Който се чувства “безгрешен и верен на историческата правда” – нека не хвърля камък. Тъй като не съм от София, моят камък мисля да  пратя по пощата. Ако разрешите, другари и другарки…