Хайбуни

Хайбунът е много кратък разказ, в който са вмъкнати едно или повече хайку. Прозата може да бъде написана в какъвто и да е стил, но трябва да отговаря на критериите на жанра хайкай. Това най-общо означава пределна изчистеност и простота на писането, без излишни пояснения, епитети, метафори в тесен литературоведски смисъл. Директното изразяване на емоции не се препоръчва. Всяка дума е натоварена с дълбоко значение и многословието е недопустимо. Както хайку, хайбунът обикновено съдържа скрита глобална метафора.

Преценяването на един хайбун става чрез три оценки: оценка на прозата; оценка на включените едно или повече хайку и оценка на връзката между прозата и хайку. Най-престижното електронно списание за хайбуни Contemporary Haibun On приема за публикуване текстове според споменатите три критерия.

Особено значение се отдава на отношението проза – хайку. Стихотворението не е илюстрация на прозата. Напротив, то често изглежда съвсем откъснато и без никаква връзка с текста на разказа. Целта е да се стимулира въображението на читателя, за да се открият по-дълбоки връзки и сложни отношения. Включеното хайку може да засилва скритата емоция, да подкрепя глобалната метафора в прозата по неочакван начин и от различен ъгъл, а може и да се противопоставя на някаква идея, която се долавя в прозата, като издига цялата композиция на едно по-високо ниво.

                                                                                  Л.Б.

Слънчево затъмнение¹

Тази снимка разделя семейния албум на две. Направена е в двора, пред къщата. Майка ми, сестра ми и аз. Баща ми очевидно е зад фотоапарата. Аз и сестра ми сме на девет и седем години. Разликата във възрастта ни почти не личи. Приличаме си много. И двете сме русокоси и слаби. Аз съм малко по-висока. Тя е малко по-бледа от мен. Облечени сме с летни рокли и носим смешни, големи тъмни очила. Майка ми е без очила и щастливите й очи огряват притъмнялата градина.

Малко по-рано сме гледали слънчево затъмнение. За мен и за сестра ми това е първото затъмнение. Дали са ни специални очила. Никога няма да забравя това, което съм видяла. Черна сянка пълзи по слънцето, докато го покрие до половината. Слънцето е разделено на две. Остава да грее само едната половина. Другата е черна, с красив ореол от светлина.

Аз още не знам как само след седмица лекарите ще открият, че сестра ми е болна от тежка сърдечна болест. Още не знам, че тя ще прекара много месеци в болница и че борбата за живота й ще става все по-трудна. Не знам, че това е последната снимка, на която сме безгрижни и радостни. Не знам, че очите на майка ми скоро ще помръкнат и ще останат завинаги тъжни.

Млечният път...

децата които си отиват

преди да пораснат

За физиката²

Вървим с баща ми по нашата улица. Тук съм израснала и познавам всяко камъче и всяко дърво. Наближаваме плитката вдлъбнатина в тротоара, пред входа на болницата. Когато бях на пет, един човек се хвърли от последния етаж. Оттогава е тази вдлъбнатина.

Питам баща ми дали си спомня. Той ме поглежда смаяно. Казва: "Голяма си вече. Учила си физика. Човешкото тяло не може да издълбае камъка. Тротоарът е по-нисък, за да могат да минават линейките."

Вглеждам се внимателно. Да, наистина е за линейките. Не съм сигурна, че си спомням добре. Дали не е полетял направо към небето?

отвъд екватора –

други са съзвездията

в южното небе

Сняг³

Лежах в леглото с висока температура, когато ми се обади. Не му казах, че съм болна. Облякох бялото си палто и изтичах навън. Валеше сняг и бързо покриваше всичко. Снежинките се топяха веднага по лицето ми. Чакаше ме в близката квартална градинка, облечен с бялото си яке. Когато ме прегърна, каза: "Какъв горещ снежен човек!"

Минаха години оттогава. Сняг покриваше земята и се стопяваше. Нашите приятели се женеха и се разделяха, заминаваха и се връщаха от далечни страни. А ние останахме в покритата със сняг квартална градинка – двама снежни човеци, които се целуват за първи път.

януарски следобед

мелодията

от един чернобял филм

Случайна среща⁴

Тя чака на тротоара пред кафенето и се взира в неговия осветен прозорец. Той свършва работа по различно време – понякога в пет, понякога в осем. Тя не може да седне вътре в кафенето, защото прозорецът не се вижда добре оттам. Понякога е студено, понякога вали дъжд или сняг. Тази вечер е топло за края на февруари. Чака светлината в прозореца да угасне. Тогава тръгва по първата улица вдясно. Върви бързо пет минути, после се обръща и с небрежна походка тръгва обратно. Знае, че ще го срещне. Знае, че след работа в редакцията се отбива в кафенето на журналистите, по-надолу на същата улица.

Този път е сам. Изглежда приятно изненадан, че я среща и предлага да изпият по едно кафе. Тя колебливо се съгласява и избягва погледа му. Следва математика и разбира от теория на вероятностите. Да срещаш някого два пъти в седмицата случайно е невъзможно според всички формули. Добре, че е журналист и не е учил теория на вероятностите. Преди две седмици беше много тъжна и го срещна случайно три пъти – в понеделник, сряда и четвъртък. Това е съвсем невероятно, не само формулите, но и опитът го доказва. В светлите летни вечери никога не го среща. Миналото лято го срещна само веднъж и той разсеяно я попита: “Ти къде се изгуби?”

В кафенето почти никога не са сами. Той има много приятели и винаги някой сяда на тяхната маса. И сега сядат двама, после още един. Започва разговор, който тя няма да си спомня после. Слуша гласа му, диша един и същи въздух с него. Той понякога бърза, защото някое от децата му е болно или заради нещо друго. Когато се е оженил, тя е била на дванадесет. Тази вечер не бърза и остават до по-късно. Изпраща я до спирката на метрото. Разказва й нещо. Тя съжалява, че не се прибира с автобус. Автобусите понякога закъсняват. Влаковете на метрото са винаги точни.

метличина

сред нивата

тази любов в очите й

Зайченцето Бяло⁵

Вчера намерихме бялото зайче на сина ми и неговия приятел мъртво.

Спомням си как го донесоха в къщи преди шест години. Бяха го купили двамата и ме молеха да живее у нас. ”Ще стана по-отговорен” убеждаваше ме синът ми. А аз внезапно се сетих как го приспивах, когато беше малък, с песничката за Зайченцето Бяло. Синът ми не заспиваше вече с песнички и онова зайче отдавна не беше с нас двамата. “Да го наречем Зайченцето Бяло” предложих аз.

Следващите седмици, месеци и години приятелят на сина ми прекарваше цялото си свободно време у нас. Забавляваха се тримата със Зайченцето Бяло и от стаята им долиташе смях и оглушителна музика. Защо ли тинейджерите засилват звука толкова много?

Сега двамата учат в различни университети и се виждат рядко. Зайченцето Бяло остаря и понякога боледуваше. Тогава те оставяха всичко друго и го водеха при ветеринаря. След това се връщаха в къщи, занасяха го в тяхната стая и мълчаливо го галеха. Преди да се разделят си обещаваха, че ще се видят пак, ще отидат на Витоша, както някога, или ще поритат футбол. Но бяха толкова заети.

Днес тръгват замислени към планината, за да оставят Зайченцето Бяло завинаги там.

кула с часовник

тук вятърът

никога не спира

Стара снимка⁶

семеен албум

светлинки на профучаващ влак

в нощта

Често гледам една стара, пожълтяла снимка. Майка ми, баща ми и аз. Те са много млади. Аз съм на около една годинка. Държат ме между двамата и ме гледат с нежност и гордост. Аз съм вперила широко отворени, удивени очи в обектива.

Годините минават. Майка ми и баща ми от снимката стават по-млади от мен, после по-млади от дъщеря ми и сина ми.

кукувица

отмерва времето

между залеза и здрача

¹ Публикуван в Contemporary Haibun On, June, 2009, vol.5, no 2.

² Публикуван в Simply Haiku, Winter, 2009, vol. 7 no 4.

³ Публикуван в Simply Haiku, Winter, 2008, vol. 6, no4.

⁴ Публикуван в Contemporary Haibun On, June, 2008, vol. 4, no 2.

⁵ Публикуван в Contemporary Haibun On, September, 2009, vol. 5, no 3.

⁶ Публикуван в Modern Haiku, vol. 40.3, Autumn, 2009.