Свободата днес и тук 21 Февруари 2019  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

ЗА ХОРИЗОНТИТЕ И ОТВЪД ТЯХ, ИЛИ ЗА ДВЕ КНИГИ НА ВЛАДИМИР СТОЯНОВ

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Ваня Колева

В поезията на Владимир Стоянов – в частност в книгите му „Параклисът на ветровете (София, „Захарий Стоянов, 2005 г.) и „Притча за дървото (Велико Търново, „Фабер, 2009 г.) – хоризонтът, мислен в различни вариации, е символ многозначен и многофункционален, свързан с пространствените измерения, но и с духовното възвисяване на човека. Жив и пластичен, хоризонтът, както и езикът, Словото, музиката, а по-нататък – митът, надмогват обичайните си граници, метафорично се премислят и трансформират, в някакъв смисъл – метаморфозират, за да се реализират като самостоятелно изявяващи се субекти.

 

I. „ПАРАКЛИСЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ

Заглавието на книгата – „Параклисът на ветровете, е структурирано от Владимир Стоянов като своеобразен семантичен оксиморон, при който се срещат и пресичат: сакрализация, молитвеност и възвисяване, маркирани чрез понятието „параклисът, но и неочаквана, невъзможна идентификация на най-неподдаващото се към концентрация в пространството и времето явление – вятъра. Ако вятърът се свързва с неосезаемото и неуловимото, невещественото, преходното, то параклисът е микрокосмос, той е веществен образ на божествения архетип и символизира порядък, стабилност, завършеност. Привидно несъвместими и логически противопоставени, понятията същевременно се съотнасят и обвързват, като „параклисът, задавайки космическия модел, е център на духовния свят, а „вятърът е символ на Духа, на жизнения дух на вселената. Вплетени чрез предлога за притежателно отношение „на, двете понятия съграждат поетическа фигура, която е ключ към изтънчената естетика на твореца, към неговите образност и изказ, строящи се на принципа на изненадата, на неочаквано ставащото и резките обрати, на противоречивостта и провокативността.

Книгата „Параклисът на ветровете съдържа четири цикъла стихотворения: „Гласът на вятъра, „Прогонени небеса, „Докато побелее душата, „Колкото глътка живот. Мислени в този ред, заглавията на циклите разкриват взаимообвързаността между страните в отношението „човек – природа: очовечаването, одухотворяването на природата, но и зримостта, осезаемостта на абстрактни, безплътни субстанции като Душата. И ако в позицията „човек се мислят вариативните реализации на лирическия Аз, то понятието „природа е условно, обобщаващо – в него, като корелат на „човека, се включват символи от различен порядък и характер, включително творци от различни културни епохи (Йоан Кукузел – в „Белязани сънища, Ван Гог – в „Слънчогледи, и др.), законотворци, строители, известни личности от древността и герои от митологията (Мойсей – в едноименната творба, Ной – в „Докато побелее душата и „Ноевият ковчег, Харон и дори Спасителят – в „Жива вода ІІ, или Дева Мария – в „У дома, Авраам, Хорацио – в „Бяла сянка, Атила – във „Всички пътища, но и Ахил – в „Ахил и нощта, Пенелопа – в „Нощи мои,„магесникът Боян, Орфей – в „Еретици), трансформации по библейски притчи („Притча на богаташа за бедния Лазар), топографски обекти (Варна, Париж, Ню Йорк, Мексико сити и пр.)…

Образите-символи динамично кореспондират, разместват се и се преобразуват, преобръщат. Така всеобемащият концепт, с който се съизмерва всичко останало – „Параклисът на ветровете, метаморфозира в „тихия скит на плътта, където Азът прегръща „сетивата си („Мойсей – 2005: 10), а по-нататък мистичното тяло-храм, облъхнато от Душата на певеца и музиканта, на Твореца, се оказва сеяч, почти равностоен със своя протообраз – създател и демиург: „Вися под слънцето / и сея семена“ („Харман“ – 2005: 12). Себеосъзнавайки се като център на света, владеейки пространството по вертикала и хоризонтала, Азът размишлява над своето „висене“. А то е активно и действено, излъчващо центробежно-центростремителни енергии, които създават и структурират, но и променят света, за да бъде той вечно различен, чуден и нов. В метафорично-символното мислене на Владимир Стоянов словата – структурни единици в различните концепти, често са трудно съотносими и донякъде взаимоизключващи се. На тази основа се задействат значещи в поетиката на твореца механизми, като духът на лирическия Аз преминава времена и епохи, слива и размива пространства: „през девет светове, през десет черни нощи – между „крилото на баща ми, повеяло „(из)зад райските огради, и „вика разсипан зад мене на сина ми („Едно бяло перо – 2005: 9).

Застанал в невралгичната точка между „тук и „отвъд; между настояще и вечност; между конкретност на топиката и метафорична обобщителност; раздвоен и безпокоен, Азът отсяда за миг „Във шатрата на думите, „за да превърже / мислите ранени („Шатрата на думите – 2005: 13), и да продължи. Противоречив, променящ се, динамичен. Изпълнен с всеопрощаваща любов – към различните лица на Света, на Живота; но и в смут, в страх от „тракането на часовник, при което „неусетно се изгубвам / в представата за вечността („Райска ябълка – 2005: 97).

„Вече преминал в света на бащите („Мама се кръсти – 2005: 59), Азът съзнава, че е достигнал „зенита на своите сили, макар да живее „отдавна / подобно на вълк единак; помъдрял е – и е разбрал: „Всяка мъдрост горчи / и те прави ненужен и сам („Колкото глътка живот – 2005: 84). Вероятно затова с трепет очаква сумрачните часове, когато „отгоре се спуща баща ми, / присяда усмихнат до мене и пее („Мама се кръсти). Това са моменти на унес, в които синът се чувства сигурен и защитен, обгърнат от бащината обич и закрила. Но краткотрайни са тези мигове: баща му отново „поема <…> / сам по небесната бяла алея („Мама се кръсти); както пък синът потъва в своята си „тук самота. Самота, на която човеците са сякаш изначално обречени – „без право на амнистия и време („Жътварят – 2005: 11).

И както в безнадеждното пътуване „Все по теля, все по теля! героите на Йордан Йовков от „По жицата не престават да дирят бялата лястовица – своята Надежда, лирическият Аз на Владимир Стоянов продължава „Все натам, докъдето „хоризонтът ще спре / уморен („Докъдето очите ти стигат – 2005: 77-78), че и още по-нататък… А „Нататък? Нататък бе слънце… („Месечина – 2005: 14). „Нататък е върхът на свободата ни, а там „някой има нужда / може би от мен – знаейки това, Азът се движи „по светлата следа на хоризонта („Параклисът на ветровете – 2005: 60). Лирическият субект знае: „Във раните живее хоризонтът и „ужас препарира всеки полет, но въпреки това: „Отключена е къщата, която / прибира раздвоените следи, така че: „ще влезем в звездния Йерусалим („Великден – 2005: 56). Далечен и близък, изменчив и осезаем, хоризонтът за Владимир Стоянов е лично усещане, като болка и изпитание, бариера и себенадмогване. Затова в безкрайната необятност – до хоризонта и отвъд него, пулсира, витае, прониква мисълта на поета.

Хоризонтът – това е всъщност животът, „настръхнал „като буре с барут, всеки миг сякаш готов „да се взриви („У дома – 2005: 16). Сред хаотичния, изнервен, враждебен живот лирическият Аз е „сам и объркан / в нозете на Дева Мария – но дори в слабостта си той носи силата „да вярваме и да простим („У дома).

Във вярата и със знанието, че трябва да помним миналото, предците си, че нямаме право да забравим „горе в Балкана / как юнакът посече нощта („Безименни – 2005: 104-105), Владимир Стоянов дискретно поема, за да продължи – с нови средства и специфична поетика – завета на Христо Ботев. Предходникът Ботев, по словата на професор Надежда Драгова, е „бардът, осмислил всенародните оценки за бореца, но и открил „интимните посоки за идентификации на поета“[1].

Аналогично на мистичния дядов кавал, след който внукът ще викне/запее, а песента ще се пронесе „по гори и по долища, както е у Христо Ботев („Хайдути. Баща и син), пред Аза на Владимир Стоянов стои волевото и властно заричане: „Удари всички струни, / вземи ѝ дъха на китарата, след която: „Даже само за миг / песента да се вдигне нагоре, тя ще възвести, ще огласи истината за „живота ни малък, / а всъщност велик и голям („Безименни – 2005: 104-105). Анапестът (UU) в „Безименни на Владимир Стоянов рязко се противопоставя на познатия от „Хайдути на Христо Ботев силабически стих, с ритъма, типичен за народните песни с любовен и новелистичен характер и за хайдушките песни (5 3 срички, с цезура между пета и шеста сричка). Различни са и инструментите, и музицирането с тях. Владимир Стоянов обаче неочаквано извежда общото помежду им – определящата при свиренето с кавал (с духов инструмент въобще) сила на издишната струя се оказва присъща черта и при китарата. Издишната струя отпраща към тъждеството „дъх – душа, откъдето се възхожда към по-висока, митопоетическа семантика[2]. „Дъхът до орлите долиташе („Клетва – 2005: 24), т.е. той се включва в парадигмата на символите, мистично маркиращи вертикалната ос на света и структуриращи Космоса. Същевременно дъхът, оказва се, обладава имагинерното пространство на орлите, които носят соларна символика и единствени от живите същества могат да възлязат в горния свят, да погледнат слънцето и да се отъждествят с него, както и да слязат в долния свят, под земята. Така, посредством издишната струя (дъха) като маркер на олицетворената и очовечена китара, тя, китарата, се оравностойностява по сакралност с кавала и придобива смисъл на вечност; митологизира се. Посредством китарата се канонизира и песента, звучаща в неин съпровод, а по-нататък – смисълът и същината на възпявания обект, на Живота, с всичките му криволичения и противоречия. И отново по Ботевия завет, актуализиран според новите условия и модернистично звучащ в ритъма на амфибрахий (UU): „пък лошия с лошо, с добрия добро ще добрувам („Клетва – 2005: 24). Животът е избор и отговорност, които се поемат от всеки човек по отделно – в това Азът вярва и го отстоява с песента си.

Редом с музикалните инструменти и песента, или по-скоро техен функционален синоним и взаимозаменяемост, са „страшните мисли („Клетва), думите – Словото като феномен и институция: „А ти пееш и пишеш – / във унес зачеркнал душата си“ („Всичко най-мило“ – 2005: 82-83). Показателни са: „Жътварят“ (2005: 11), „Шатрата на думите (2005: 13), „Отшелникът (2005: 44), „В унес тих (2005: 48), „Безименни (2005: 104-105) и пр. Пеенето/писането е предопределеност и съдба за лирическия Аз, то е негова прокоба и същност: „Йоан Кукузел още пее в мечтите ми („Белязани сънища – 2005: 76). Езикът е не толкова изразно средство, колкото образ-символ и действен субект в поетиката на Владимир Стоянов. Измеренията и реализациите на езика са различни – като открита изява или дискретна завоалираност; като знание или забрава („Не съм, не съм забравил нищо. / И нищо не поисках да забравя. – в: „Залез – 2005: 57). В говорима, както е в първата творба от книгата („Сокол“ – 2005: 5), или в писмена форма („…да записва мислите – „Отшелникът – 2005: 44; „…дописва хрониката на душата – в: „Докато побелее душата – 2005: 58). Като звучаща или отказана („Отшелникът отказа да говори – в: „Отшелникът – 2005: 44), или, според последния поетически къс – „изящно премълчана реч“ („Свещта“ – 2005: 106). Впрочем проговарянето в първата и премълчаването в последната творба рамкират текстовете в книгата, очертават затворената ѝ композиция, в границите на която са разноликите изяви на Аза.

Първото стихотворение – „Сокол се издига нагоре…“ (2005: 5), е изведено отвъд четирите цикъла на книгата, като пролог към тях. Построено в ритъма на амфибрахий (UU), то зазвучава песенно, с неподражаема мелодика, за да слее в едно спомен/миналост, настояще и бъдеще; загадъчност („в очите ми тайна остави“) и проникновение („сякаш врата се отвори“); мистично-мигновено прозрение/откровение („сякаш светът се запали“). Соколът – мислен като вестител на бога, въплъщение на върховния небесен бог (на египетския Хор, на Зевс и Юпитер) и традиционен символ на царственост, въздигайки се, увлича със себе си и онзи, комуто „с глас на човек проговори“. А увличайки го, му разкрива знания, достъпни за малцина; прави го съпричастен на вечността. Страна от тези знания е мъдростта на себевладеенето, себеконтрола, умението за мяра, благодарение на които човек може красиво да говори, но знае и кога да помълчи – а то е знание, нелеко постижимо. Така първото стихотворение проправя криволичещия и неравен път до последното – „Свещта огъна мрака“, както „пламъкът проходи след дима“ („Свещта“ – 2005: 106).

Звено от това знание е представата за бързотечното и с особена ценност Време, както и разбирането, че все по-„малко е времето, / дето остана за губене“ („Нощи мои“ – 2005: 85). Тази извечна идея кореспондира, подлагайки на ревизия както античната, така и родната традиция. Тя диалогизира с едновременността на Ботевото: „силно да любят и мразят“ („На прощаване в 1868 г.“), но и с далеч по-древния модел за вярната и очакваща своя Одисей Пенелопа – у Владимир Стоянов: „Пенелопа все още / разплита до корена нишките, / но не знае да мрази ли всъщност, / или да обича“ („Нощи мои“ – 2005: 85 – курсив – В. К.). И няма как иначе да бъде, щом, отново в противоречие с Христо Ботев: „Псета и вълци / отдавна не вият в полята“ („Всичко най-мило“ – 2005: 82-83 – курсив – В. К.), и щом: „Клавиш е животът, / а мишка – съдбата подгонена“ („Ти, аз и Бай Ганьо“ – 2005: 70-71). В променящия се технизиран свят, във всевластието на компютъра, все по-трудно става човекът да отговори на простичкия иначе въпрос: „Кой съм, братя?“ – и само ехото е, което отвръща от Незнайното: „Ти си оня, дето няма родна къща, / дето вечно сее ветрища в душата / и рисува птици с дъх върху стъклата…“ („Елегия“ – 2005: 22). Вероятно затова човек се чувства най-добре в тясното пространство на дома – в противовес на сливането на човек и природа у Ботев. Или по-точно: душата на човек се въздига и всеобема пространството, когато потъне в своята самота:

 

            С бели ризки светят още

            в мен децата ми невръстни.

            Тук, при тях, се чувствам Господ,

            а навън съм само пътник.      („Пътник“ – 2005: 15)    

 

Певец и музикант, поет, мислител и мечтател, бленуващ миналото и помнещ бъдещето си, но и сеяч, съграждащ светове, Азът от книгата „Параклисът на ветровете на Владимир Стоянов подчинява нещата на мяра и естетика, според които от значение е недоизказаното, загадъчното, съкровено-личното, но и вечното.

 

II. „ПРИТЧА ЗА ДЪРВОТО

Книгата „Притча за дървото е своеобразен дует на поета Владимир Стоянов и художника Леонид Феодор. Тя е монолитна и единна. Не познава цикличната диференцираност на „Параклисът на ветровете, т.е. в нея действа не принципът на фрагментарността, а този на целостта. Различните поетически късове представят многото лица на една същност – като музика, в пластични картини и с мъдрост. Светлина и благородство струят от всеки ред, от всяко слово на „Притча за дървото, в самото заглавие на която иманентно присъства идеята за приказност, вълшебство; но и за митопоетическа подреденост, законопорядък.

Ако „притча означава: „1) нравоучителен разказ, който се тълкува и преносно; но и 2) мъдро, поучително изречение, пословица[3], то дървото от най-дълбока древност се мисли като Дърво на живота – образ на света (imago mundi), ос на света (axis mundi); то е космическо дърво – митологичен символ на организираното пространство, и олицетворява идеята за триделното разпределение на света във вертикален план. Нещо повече – човекът и дървото са тъждествени и взаимозаменяеми, а това прави възможна метаморфозата на едното в другото[4]. Рефлексиите от тези представи – премислени и обновени, субективизирани, се разчитат в книгата – чрез поезията на Владимир Стоянов, в скулптурите и релефите от дърво на Леонид Феодор. В слово и в багри, в песен и изображение двамата творци разказват своята мъдра и съкровена „притча.

Образът на дървото – в аспекта на традиционността, но и като крайно субективизирано изображение, прозира още във встъпителното към книгата четиристишие-пролог. Както и в „Параклисът на ветровете, прологът е графично отграничен от цялото на книгата, но тук той маркира небесното и подземното пространство, „горе и „долу, за да ги слее и концентрира в една точка, във възел: „Вървя по дъното, / а стъпвам по небето (2009: 5 – курсив – В. К.). Двусричната ямбична стъпка с дясна акцентност (U) задава лекота и игривост, предразполагащи по-нататък към „приказност, но същевременно изразява и освободеност на съзнанието, молитвено-благодарствено състояние на духа, при което Азът чистосърдечно да изрече: „Благодаря за милостта ти, / Господи! (2009: 5). В отговор Леонид Феодор поставя „Благовест, 1996-1998 (2009: 6): релефно изображение на мистичен кон – архаичен слънчев символ, и в него – вградени Божието око и стилизираният образ на Пресв. Богородица.

Концептуално прологът се разгръща и доизяснява в стихотворението на Владимир Стоянов „Слънчеви кръстове (2009: 7) и особено в графично структурираната като кръст творба, подчинена на фриволна и неочаквана пунктуация (чрез отказ от пунктуационни знаци): „Какво ли иска мисълта, / щом пак във мене се завръща / със вик / със стих / със нож / да обитава крехката ми същност (2009: 9). Съответно художникът Леонид Феодор реагира с „Крест православия, 1993-2006 (2009: 8). По-нататък се появява познатото от „Параклисът на ветровете поетическо откровение „Сокол се издига нагоре… – този път не като предхождащ същината на книгата текст, а като ключов неин детайл. Защото споделеното тук носи по-друг заряд – и естествено, Леонид Феодор подкрепя проникновенията на поета със „Сокол, 1991-1993 (2009: 10) – една птица в полет, с широко разперени криле, на фона на огнено-пламтящия залез… И после – „Одисей (2009: 13) на Владимир Стоянов, и „Князь Владимир, 2000 (2009: 12) на Леонид Феодор. И все така – ръка за ръка, в единомислие, единогласие, съзвучност, двамата изразяват/изобразяват/разгръщат душевните си трепети и личните си творчески открития. Те интерпретират извечни мотиви, заети от античността, или евангелски притчи, но ги преосмислят и трансформират, за да им придадат ново, неочаквано, изненадващо звучене.

Не с тежък хекзаметър, както е в поемата „Одисея на Омир, а с лекостъпен ямб (U) запява Владимир Стоянов в своя „Одисей: „Завърнах се, царице на Итака!... И не разказ за подвизите на героя-цар се появява тук, а съкровената изповед на продължително отсъствал от дома си странник – обикновен човек, разкаял се, смирил бури и екзалтации, помирил противоречията в себе си, молещ. Защото след суетнята на деня, след перипетиите „навън и волята за професионално, социално и прочие себедоказване пред другите, за Одисей, т.е. за лирическия Аз, остава последната и вероятно най-важна драма – да срещне съпричастност и разбиране от Нея; да го припознае и призове Тя, съпругата; ако още му вярва. Защото главно чрез нейното признание Той може да установи идентичността си: „и в погледа ти, майко на Итака, / да видя цар ли съм, или съм никой (2009: 13). Да се саморазпознае: „жена ми е кристална пиета. / Дали в очите ѝ ще се позная? („Разпознаване – 2009: 69). Семантични синоними, така зададените в двете стихотворения въпроси се обуславят от естествената логиката на времето: когато децата поемат своя път „с духа и жаждата на откриватели, а Тя и Той, „останали сами, „изгубени, затваряме души („Гласът на вятъра – 2005: 20; 2009: 67) – тогава им остават доверието и спомените, и усещането, че „животът ни е комикс върху скреж („Разпознаване – 2009: 69).

В „Притча за дървото перспективата по отношение на протообраза (Омировата „Одисея), но и по отношение на авторовата книга „Параклисът на ветровете е обърната – не навън, към далечните хоризонти, а навътре, към дома и „своето пространство. Дистанцията е скъсена. Ако в по-ранната книга на Владимир Стоянов и конкретно в цитираното по-горе стихотворение „Пътник“ (2005: 15) лирическият Аз измерва самоценността си най-вече чрез децата, то „Притча за дървото представя равносметка: „И запях, щом видях как расте дъщеря ни, „как синът ни се смее, а аз се изправям – / да отключа със тази усмивка света („Пеещо слово – 2009: 65). Но настъпва тук новото пречупване на нещата – през погледа на съпругата („Одисей, „Разпознаване). Ако при децата Азът се чувства всесилен като Господ, то пред съпругата той е приземен, очовечен, притихнал, той е само Цар до своята Царица. Обратно, ако в предишната книга, излизайки отвъд дома, той има поне ролята на „пътник“, то тук – ако бъде отхвърлен, не му остава нищо.

Влечението по далечните хоризонти се премисля и преоценява: „Защо ли хоризонтът ми напомня, / че съм живял възторжено за никъде („Притча за синаповото зърно – 2009: 15). В значително по-трудния „път към себе си, когато „случайни сънища връщат и събират спомените, и Азът осъзнава, че „уж различен, пак е същият, той постига своето прозрение: наистина е „по-голям от „чехлите / на мрака, които е трябвало да понесе из пътя си („13 стиха за Малкия Мук – 2009: 33).

Лирическият Аз болезнено се взира в себе си – в изпитанията и болките, в несполуките и грешките. Взира се, а „Черен дъжд мокри бялата ми снага, и в контраста на несъвместимите явления Азът осъзнава противоестественото разломяване на връзката между човека и неговия Спасител – вместо благословението на светото Причастие, оказва се, „чашата с вино бе тежко проклятие („Ахасфер и светлината – 2009: 57). Вместо да търси спасение и да следва Словата на Господ, човекът се превръща в Негов антипод. Човекът и Господ се оказват дихотомично противопоставени: „Бог обича всяко свое разпятие, / а човекът го мрази – до гроба. В плана на контрапунктното мислене и особената метафорика у поета, лирическият Аз се опитва да преодолее злокобността. Той стои „в подножието на гордостта – една от осемте основни греховни страсти, според учението на св. Иоан Лествичник[5], „най-долу, високо в ниското, и прощава всичко – защото и Господ прощава на всички ни. А направил най-важната стъпка, своя съкровен избор – на опрощението, Азът се чувства прероден и различен: „и звярът във мене мълчи, / целунат от теб, приютен от живота („Ахасфер и светлината).

В процеса на нравствено-емоционалното си въздигане лирическият Аз повтаря пътя на „всеки блуден син („Кръстното дърво – 2009: 61). И макар че паяк не престава да плете над него „дъждоносни кръстове („Без граници – 2009: 63), и „кърви кафето / в чашата пропукана („Кръстното дърво), Азът успява да преживее и надмогне своите съмнения, недоволства, отрицания. След редицата падения и възходи, в процеса на напрегнато търсене на „опората на мисълта си („Без граници), той постига своята „спокойна нощ, и се надява да заслужи „спорен ден за ученика на Спасителя („Кръстното дърво). Изстрадвайки живота си отново, „сънувайки с отворени очи, Азът изрича своята съкровена изповед: „О, Боже на дедите ми, към теб, / към тебе от рождение се връщам! („Без граници). Водеща мисъл в това връщане е опитът „плътта да смаже, / за да извиси духа („Превъзмогване – 2009: 19). 

Във връщането към началото на всички начала водеща е ролята на любовта – защото „Бог е любов (1 Иоан 4: 8, 16). Любовта е, която има сила и власт да въздига човека. Чрез нея той може да пие от „най-дълбоката синя вода, да чуе „на живота подземната музика, да се почувства като „внезапно целунат от Бог – и когато „през пожари върви, да възкръсва отново („Пеещо слово – 2009: 65). Мистична, магическа, неразбираема е тази любов – и по признанието на лирическия Аз, тя е „бялата книга на моя живот / със антично звучащото песенно слово („Пеещо слово). Тя е светлината, която обгръща живота му; от нея произтича и вярата, „че няма край и нищо не умира („Сътворението – 2009: 73).

Любов, вяра, опрощение и помирение със света струят от стиховете в книгата „Притча за дървото, както и от „Параклисът на ветровете. Размисъл за всичко – преживяно или пропуснато, но обгледано и пречупено през призмата на доброта и искреност. Пренареждане на ценностите, които всъщност са изконни и са завещани от дедите.

Това е светът на Владимир Стоянов – подвластен на противоречия и конвулсии, но въпреки това единен, хармоничен и цялостен.

 



[1] Драгова, Н. Ботев – бардът и поетът. // Пламък, г. XLIV, № 1-2, 2001, с. 14.

[2] В архаичната култура музикалните инструменти принадлежат на отвъдния свят, на мъртвите, и затова са свещени, а произведеният от тях звук се смята за глас на духа. Глас, който по обратен ред прокарва път към света, откъдето идва. (Проп, В. Я. Исторически корени на вълшебната приказка. София, Прозорец, 1995, с. 105.)

[3] Андрейчин, Л., Георгиев, Л., Илчев, Ст., Костов, Н., Леков, Ив., Стойков, Ст., Тодоров, Цв. Български тълковен речник. Четвърто изд., доп. и прераб. от Д. Попов. София, Наука и изкуство, 1994, с. 763.

[4] Илиев, Ат. Растенията от българско фолклорно гледище. // Списание на БАН. Кн. 28. София, 1919.

[5] Иоан Лествичник. Лествица. Света Гора Атон, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф, 2004.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional