Новинари

Помня майка си, коректорка в не един печатен ор­ган. Връщаше се у дома скапана от умора - не физиче­ска...

Какво бе, мaмо?

Ако знаеш как убийствено уморително е да по­правяш неграмотни писания. Това са „журналисти" без представа за граматика, за ясен български език... Ама всички с дипломи за висше образование.

Един ден в списанието, в което работеше тогава, раздали на главните редактори формуляри, да ги по­пълнят до края на работното време, че утре щели да раздават дипломите за висше завършено образование.

Заплатите се определяли според образователния ценз. Попълнили, предали документите. Установило се, че са завършили по две висши всеки. Елитни журналисти.

* * *

В пети клас в училище издавахме стенвестник. В Китай му казват дадзибао... Окачва се на стената в учи­лищния коридор всяка седмица. Трябваше всеки да го прочете. Трупахме се, блъскахме се пред стената. Така се изграждаха нови поколения новинари - зяпайки в стената. Години наред зяпаш в стената лозунгите - ши­рок хоризонт! Нали.

Често придружавах баща си в обиколките му из страната. Невръстен още опознах мини, заводи, видях истински миньори, дървосекачи и язовирни кофражисти.

Веднъж ме заведе на бригада. Целият екип на вест­ника бе там. С два автобуса до село. Не помня нещо да се е работило, помня, че имаше в един обширен двор софра с фонтани от мезета и ракии. Изведнъж журна­листите се втурнаха към задния двор в смях, крясък и кикот - мъже и жени - журналистки искам да кажа. Пробих се път през навалицата. Бяха образували кръг. Боксов мач ли беше? Не. Кръг на Ахмед Доган? Не. Той още не бе се възродил - родил искам да кажа. В центъра на кръга се съвокупляваха една свиня с един нерез. Бъл­гарската журналистика развълнувано, сладострастно следеше събитието. Не разбирах какво точно става, бях много малко момче още, но паметливо. Виждам сцената и досега. Много ясно е останала картинката, на която сега новинарите й викат - имидж. Камерата на паметта ми се движи от двете нищо не подозиращи прасета, до свинското изражение на българската журналистика... ухилена, екзалтирана всред един кален заден двор...



Тази 2006 година новинарката Пепа Витанова писа на страниците на вестник „Стандарт", че: ...новоизбра­ният прокурор на Република България има силно сек­суално излъчване..." Ах, каква република! Министрите - бивши секс символи. Прокурорите преливат от сексапил.

Баща ми имаше автоматична писалка с мастило -Пеликан! Кавеко Диа е името на писалката. Ролс-ройсът на писалките. Строго бе забранено даже и с поглед да я опипвам. Перото било 24 карата? Въобще не зна­ех какво значи тази дума. Бащината гордост бяха две неща- пишещата му машина „Райхметал" - герман­ска, значи фашистка, и Кавекото му Диа. В стаята на дежурния редактор, където се намирал баща ми, вли­за секретарката на директора на издателството, който много обичал да подписва важни документи с Кавекото на бай Денчо. Секретарката: „Бат Денчо, главният иска Кавекото!" Бат Денчо: „Ау, забравил съм го вкъщи, ама нося пениса... та ако му върши работа?..." Чакай да пи­там - казва добросъвестната секретарка и хуква да пита главния.

По това време се отхвърляше учението за наслед­ствеността, за гените, генетика бе забранена дума. Ня­мало наследственост. Това е буржоазна теория! Как да признаеш, че има наследственост... като знаеш от какво и откъде си произлязъл.

Неудобно да се съгласиш, че има наследственост. А то? Имало! Има и ще има! Ще има новинари - вмес­то журналисти. На нас остава обаче да направим избо­ра! Знам, че моят народ е горд и вироглав, ако че му се натяква, че е от рода на „преклонена главичка". Питам се защо пък да не направим целокупно всички българи еднодневен бойкот. Никой да не купува в продължение на 24 часа нито едноименния вестник, ни „Труд" и раз­ните му деривати. Само един ден! Ще дишаме по-лесно. Няма да си цапаме пръстите. Заговорът против бъл­гарщината, продължаващ повече от 60 години, може да бъде провален с ината български. Колко съм чувал, чел, видял. Все за прочутия български инат. Ами - хайде де! Да покажем на новинарите какво е без читатели, които те откровено смятат за баламурници! Какво ще е? Лошо ще е за „независимите босове и хартиени барони".

Като журналистически потомък искам да призная: В нашата къща никога не влезе вестник. От 9 септември до преди шестнайсетина години. Въпреки че родителите ми осъмваха в редакции, издателства, печатници, къща­та ни бе екологически чиста - без „Дело", без „Труд" и другите им. Наистина голяма мъка бе! Не за друго, ами тогава беше кът тоалетната хартия и за задни цели се използваше родният партиен печат - друг не съществу­ваше. Само в прогнилия запад правеха така наречените малограмажни хартии - носни кърпички и каквото ти мине през ума. От нежно розова до светлосиня, в за­висимост от политическата ориентация на задните ти мисли.

Когато бях актьор в Сатиричния театър в миналия век, се чу, че ако имаш връзки в Пазарджик с окръжния комитет на Българската комунистическа партия и ти дадат оттам бележка до директора на завода за малограмажна хартия на гара Белово, можеш да си закараш до София един кашон тоалетна хартия. Трябва ти обаче автомобил. Аз нямах и велосипед. Не смеех с кашон то­алетна хартия да се кача на влака. Току-виж хвръкнала ми главичката, която навеждам покорно десетилетия и накрая за едната ми задна цел - шат, на патката главата! Утепан заради руло тоалетна хартия. Беше нещо обик­новено във всяка уважаваща себе си къща в тоалетна­та да висят на майсторски изработена от тел кука при­лежно нарязани ленти от всекидневната „литература". На мода бе и смешката, че Иванчо загубил стотинките, които му дал баща му да купи вестник „Работническо дело". Плаче Иванчо, съседът го успокоява: „Кажи на татко си да слуша новините по радиото." Бащата отго­варя: „Антената не става за тези ми цели!"

Днес е съвършено различно. Имаме изобилие на тежки и малограмажни хартии. Създаде се илюзия за многотия - или както казват руснаците: „стало лучше читать, чем жьiтъ!"

Имате ли още малко търпение? Да? Нека ви разка­жа за един великолепен актьор - Пенчо Петров-Пената. С още двама актьори Георги Попов и Георги Раданов бяха много успешно трио. Пенчо Петров бе импровизатор от голяма класа, с остро сатирично усещане и чувство за мяр­ка. Това трио представяше на публиката картини от една абстрактна изложба. Абстракционизмът беше абсолютно забранен! Но за осмиване - можеше! Смешката се със­тоеше във връзката „заглавие-платно". Имаше произведе­ние, именувано „Поп отвърта бушон". На черен фон бяла точка. Толкоз. Или „Портрет на началник-гара Каспичан" - платното представлява цъфнало ябълково клонче и ня­кой, който не се вижда зад него.. .това е началникът на гара Каспичан. Моят колега и приятел от миналия век артистът Николай Николаев - бате Николай - Захарното петле -може много по-подробно да ви говори за Пенчо Петров, дори цяло представление може да ви изнесе в негова чест, но не това искам да кажа. Искам да кажа, че начинът, по който съвременните новинари ни поднасят събитията, зву­чат като П.-Петровите заглавия. Разликата е, че П. Петров го правеше на шега, за забавление, а пустите му всеки­дневници го пускат като единствената истина. Гледам на първа страница клише и текст под клишето:

ПРЕЗИДЕНТЪТ ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ И ЯПОНСКАТА ПРИНЦЕСА ЧИН ЧУН ОБЯДВАХА БЪЛГАРСКА КУХНЯ

На снимката Ж. Желев е в анфас, но не обядва! В гръб една жена, може и да е японка, не е ясно, и тя не обядва - само си стои права - в гръб. Изобщо как се обядва кухня. Изяждат се медните казани и тигани? По­глъщат се керамичните плочки на българската кухня?

Ей! Ти може да си слязъл от стен-вестника, но стен-вестникът ще ти остане залепен в главата до край, скъ­пи ми новинарю.

Добре, че Радой Ралин преди много години написа - подреди наръчник. По тия времена без наръчник на агитатора не можеше да напреднеш в кариерата. Затова се мотаха разни другарки и другари с наръчници... А Радой направи наръчник за журналиста. Беше списък от трийсетина думи, подредени в колонки. Научаваш наизуст, че и от сън да те бутнат - знаеш си го. Готов си за медията, както й викат сега...

Помощ (от СССР) - безкористна
Труд - самоотвержен
Минало - мрачно
Бъдеще - лъчезарно
Пот - кървав
Омраза (нашата) - свещенна
Омраза (тяхната) - злостна
и т.н. и т.н.

* * *

Слушайки радио „България" на къси вълни - за българите, живеещи в чужбина - новинарските им еми­сии не остъпват на преливащите от ясен български език вестници. По радиото звучи още по-грозно. Чува се! Това повтарящо се: дами и господа! Пада ни се на нас, българите, „живущи в чужбина" - дето допреди само 17 години бяхме изменници на родината или в най-добрия случай „невъзвращенци". Не ми вярвате, че така бяхме окачествявани. Питайте вкъщи - все някой от семей­ството ще да е бил в органите... те знаят всичко. Четат ви преглед на столичния печат. Само вестник „24 часа" или „Труд" и от време на време вестник „Сега"... Сега, като ще е преглед на печата, защо да не вземат поне един път в седмицата да ни прочетат последната стра­ница на в. „Анти" - из записките на мазохиста. Там е истинският преглед на печата. Поне един път (хайде) месечно....Но не би... защото вестник „Анти" се списва от журналисти, не от новинари...

Откъс от книгата на Климент Денчев "От нощта на времето".

Климент Денчев (1939-2009) е български актьор. Бате Климбо, както го познават децата през 70-те, всяка вечер в предаването “Лека нощ, деца” разказва весели и увлекателни истории, като през това време рисува върху стъкло. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев и работи в театрите в Пловдив и Добрич (Драматичен театър "Йордан Йовков"), след което в Сатиричния театър в София. През 1978 г., след като е играл в едни от най-популярните и успешни български филми и е кумир на всички български деца, на върха на славата си, Климент Денчев напуска комунистическа България и заминава за Канада. Там работи в радио и телевизия. Наследник на легионерско семейство, Денчев не крие презрението си към комунистическата власт в родината си - преди и след 89-та година. Сестра му е в основата на събраните спомени на репресирани от комунизма българи, които намират място в поредицата на в. "Анти" "Писахме, за да се знае".